Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от А. И. И. и О. И. И., срещу въззивното решение № II-47 от 07.06.2010 г. по гр. д. № 627/2010 г. на Бургаския окръжен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 2 и 3 ГПК.

Ответникът по касация Общината [населено място] счита, че касационно обжалване не следва да се допуска, а по същество жалбата е неоснователна.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., за да се произнесе по допускането на касационното обжалване, взе предвид следното:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 88 от 23.02.2010 г. по гр. д. № 4558/2009 г. на Бургаския районен съд, с което е отхвърлен предявен от касаторите положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на правото на собственост върху дворно място с площ 605 кв. м., съставляващо УПИ X.-850 от кв. 35 по плана на [населено място], на основание договор за покупко-продажба и придобивна давност по отношение на 570/605 ид. ч. от имота, и на основание придобивна давност за останалите 35/605 ид. ч.

Ищците твърдят, че са придобили собствеността на земята въз основа на покупко-продажба по реда на Закона за собствеността на гражданите /ЗСГ от 1973 г. - отм. и правилника за неговото приложение, но вместо нотариален акт им е издаден договор за отстъпено право на строеж върху държавна земя от 24.07.1975 г. Това право те реализирали през 1976 г. с построяването на къща, в която живеят и понастоящем; декларирали имота и плащат данъци за него, като през целия период от 1975 г. го владеят като свой. Едва в 2008 г. установили, че за парцела има съставен акт за държавна собственост № 9531/1971 г.

Като основание за придобиване на собствеността върху земята ищците са въвели и придобивна давност.

Въззивният съд приел, че за имота по исковата молба, собственост на трето за спора лице - К. П. К., е проведено отчуждително производство по Указ № 115 от 01.04.1954 г. за насърчаване и подпомагане на кооперативното и индивидуалното жилищно строителство. Отчуждаването се извършва по реда на Закона за собствеността, като съобразно чл. 5а и чл. 5б от указа собствеността е преминала от решението за отчуждаването, взето с протокол № 1 от 25.01.1971 г. на ОбНС [населено място] и протокол № 9 от 29.04.1971 г. на ИК на ОНС [населено място]. Дължимото обезщетение представлява облигационна претенция, чието заплащане не е свързано с настъпване действието на отчуждаването. Ето защо дори да се приеме, че на бившия собственик не е изплатено обезщетение, това не се отразява на законността на отчуждаването. Аналогичен е режимът на отчуждаване по реда на чл. 55а ЗПИНМ, като предвидената в чл. 55б, ал. 3 от закона отмяна на отчуждаването ако обезщетението не е платено, сочи, че действието на отчуждаването настъпва веднага с решението, защото в противен случай няма да се налага отмяна. Ищците са представили оценителен протокол от 22.07.1975 г. на комисията по чл. 34 ППЗСГ отм., декларация от К. К., че е получил от ищеца А. И. 1 817.23 лева /стойността на отчуждения имот/ за покупка за дворното място с трайните насаждения и подобрения, скица на парцела от 1975 г. на името на К. К. и нотариален акт от 1973 г. на името на същия, че е собственик на съседен парцел. Но при липса на данни за отмяна на отчуждаването не може да се приеме въз основа на тези доказателства тезата, че към 1975 г. не държавата, а частното лице е било собственик на имота, така че е осъществена покупко-продажба между физически лица по реда на глава II-ра от ЗСГ отм., Не са представени доказателства, ако е имало такава процедура, тя да е приключила, липсва нотариален акт по чл. 20 ЗСГ отм., а с гласни доказателства е недопустимо да се установява сключването на сделка за спорния имот.

Не е налице и отнемане на имота от държавата не по установения законов ред, което да наложи извод за реституция на основание чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, а и тя би настъпила за предишния собственик К. К., не и за ищците. Приложението на реституционния закон е изключено и поради застрояването на отчуждения празен парцел и липса на останала незастроена част, която може да се обособи в самостоятелен парцел - ТР № 1/1995 г. и ТР № 6/2006 г. на ОСГК на ВКС.

Въззивният съд приел и, че ищците не са придобили собствеността по давност към момента на предявяване на иска - 29.06.2008 г., предвид забраната по чл. 86 ЗС, действаща от приемането на закона до изменението му съгласно публикацията в ДВ, бр. 31/1990 г., да се придобиват чрез този способ имоти-социалистическа собственост, каквито са били всички държавни имоти. Съобразено е и последващото спиране на давността с пар. 1 от ДР на ЗДЗС /ДВ, бр. 46/2006 г./, считано от 31.05.2006 г., така че не може да се зачете отпадането на забраната за придобиване на частна общинска собственост, с изменението на чл. 86 ЗС /ДВ, бр. 33/1996 г., в сила от 01.06.1996 г./.

Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице по следните съображения:

В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въпросът за преминаване на правото на собственост върху имота по исковата молба у държавата, е разрешаван противоречиво от съдилищата, като се позовават и представят р. № 128 от 08.01.1960 г. по гр. д. № 9479/1960 г. на ВС, I-во г. о., и р. № 93 от 01.11.1972 г. по гр. д. № 86/1972 г. на ОСГК. Считат, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Първото от представените решения е по въпроса кога може да бъде завзет имот, отчужден по Правилника за отчуждаване на имоти за държавна и обществена нужда /ПОИДОН/. В мотивите към съдебния акт е прието, че по силата на чл. 10 ПОИДОН собствеността върху отчуждения имот се придобива от датата на разпореждането на Министерския съвет. Второто решение е постановено по иск за наем на имот, отчужден на основание чл. 55а ЗПИНМ, като е прието, че при отчуждаване на парцели за държавно, обществено, групово или кооперативно жилищно строителство собствениците на отчуждения имот запазват правата си върху него, включително да го обитават и да събират плодовете, до обезщетяването.

Съгласно т. 2 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът е разрешаван противоречиво от съдилищата, когато разрешението на въпрос, обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение, е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение. В разглеждания случай такава хипотеза не е налице.

С обжалваното решение въззивният съд е приел, че транслативният ефект на отчуждаването настъпва с решението за отчуждаването, а не от момента на заплащане на обезщетението - разрешение, от което изхождат и представените от касаторите съдебни актове. В., това, че при отчуждаване по реда на Указ № 115/1954 г. собствеността върху отчуждения имот преминава с решението за отчуждение, е прието в трайната съдебна практика /напр. р. № 1967 от 11.10.1969 г. по гр. д. № 1451/1969 г., I-во г. о. на ВС/. Затова и не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Не се разкрива и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че нормите на чл. 101 ЗС, на чл. 5а от Указ № 115/1954 г., както и чл. 55а, чл. 55б, ал. 2 и ал. 3 и чл. 53б, ал. 2 ЗПИНМ са ясни и не се нуждаят от тълкуване, когато се прилагат независимо една от друга. От тълкуване според касаторите се нуждае взаимосвързаното им прилагане по настоящия казус, за да се даде отговор на въпроса кой е моментът, в който отчужденият от К. П. К. имот, е преминал в собственост на държавата. Разрешаването на този въпрос е в зависимост от установените факти по делото, а произнасянето от съда е в резултат на осъществената от него решаваща правораздавателна дейност. Поддържаните в изложението доводи за допуснати от съда нарушения при възприемане и оценка на установените по делото факти и обстоятелства и подвеждането им под приложимия закон, са относими към основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, но не могат да се преценяват в производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК по допускане на касационното обжалване.

Наред с това тезата, че произнасянето от Върховния касационен съд по поставения въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, следва да се аргументира - изискване, което касаторите не са изпълнили с приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а и както се посочи разрешението на определящия изхода на спора въпрос - кога правото на собственост е било придобито от държавата, е в съответствие с трайната съдебна практика, като не се излагат съображения от касаторите за необходимостта това становище да бъде променено.

Следващият въпрос е за срока на придобивната давност по отношение на спорния имот, по който касаторите поддържат основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Данните по делото сочат, че като собственици на сграда, построена въз основа на отстъпено от държавата право на строеж, ищците са носители и на акцесорното право на ползуване на земята, върху която суперфицията е учредена. Това право те упражняват въз основа на изрично нормативно овластяване - чл. 1, ал. 2, изр. 2 от Указ № 115/1954 г., според който суперфициарните собственици придобиват право на ползуване върху отстъпената им държавна земя. След като държат имота за сметка на неговия собственик - държавата, респективно общината, те не могат да се позовават на давностно владение като способ за придобиване на собствеността. Ето защо и въпросът за срока на придобивната давност не е определящ изхода на правния спор и следователно не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество.

На ответника по касация следва да се присъдят разноски за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 202.38 лева.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № II-47 от 07.06.2010 г. по гр. д. № 627/2010 г. на Бургаския окръжен съд.

ОСЪЖДА А. И. И. и О. И. И. да заплатят на Общината [населено място] разноските за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 202.38 /двеста и два лв. и 38 ст./ лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: