Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на О. В, подадена чрез гл. юрисконсулт С. Н., срещу въззивно решение № 26/22.02.2022 г. по в. гр. дело № 587/2021 г. на Варненския апелативен съд, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което са уважени предявените от Ж. А. Ш. искове с правно основание чл. 49 ЗЗД и жалбоподателят е осъден да заплати следните суми, представляващи обезщетение за причинените й неимуществени вреди: болки и страдания, вследствие смъртта на близките й, настъпила вследствие на удавяне при наводнение на 19.06.2014 г. в гр. Варна, кв. Аспарухово, а именно: сумата 195 950 лева, от която сумата 130 000 лева главница и сумата 65 950 лв. - законна лихва от 19.06.2014 г. до датата на предявяване на исковата молба-17.06.2019 г., представляваща обезщетение за смъртта на дъщеря й М. Ж. Ш.; сумите от по 150 730, 75 лева, включващи сумата от по 100 000 лв. - главница и сумата от по 50 730, 75 лв. - законна лихва за горния период, обезщетение за смъртта на внуците й С. Е. С. и Ж. М. Ш..

В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като са формулирани следните въпроси: 1. „Когато при правен спор с правно основание чл. 49 от ЗЗД - иск за обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вредните последици са настъпили под въздействието на комплекс от причини (фактори), длъжен ли е въззивният съд преди формиране на вътрешното си убеждение за решаване на спора, да изложи ясни и обосновани мотиви за това, кои от причините имат пряко, непосредствено, решаващо и обуславящо за настъпването на вредите значение и кои от тях само са способствали и подпомогнали неговото настъпване?“; 2. „Когато изгражда вътрешното си убеждение върху причина за настъпване на вредите, проявлението и въздействието на която вещото лице не е доказало с преки доказателства, по научен или емпиричен път (в случая въпросната сграда - фризьорски салон), но извежда тази причина като основна и най-вероятна хипотеза за настъпване на вредите, съдът следва ли да изложи отделни мотиви, защо й дава приоритет пред всички останали причини?“.

Постъпил е отговор в срок от ответницата по касационната жалба Ж. А. Ш., представлявана от адв. П. С., в който е изразено становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, евентуално, че същото е неоснователно.

Касационната жалба е процесуално допустима, доколкото е подадена в срок от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт.

Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:

В исковата молба са изложени твърдения, че на 19.06.2014 г. около 18, 30 ч. в гр. Варна, кв. Аспарухово, по време на валеж на дъжд, внезапно мощна вълна от вода, кал, дървета и боклуци се появила откъм гората, препълнила непочистеното дере, намиращо се между ул. Калач и ул „Г. С“ и заляла последната улица. Ищцата е била собственик на еднофамилна жилищна сграда. В момента на нахлуване на приливната вълна в дерето, в нейната къща били още 9 човека – дъщеря й М., внуците й С. и Ж., сестра й и нейните внуци, както и още двама техни близки. Приливната вълна съборила стената на къщата и въпреки опитите на ищцата и на нейните близки да спасят своите деца и внуци, водата и калта ги погубила. Самата ищца загубила съзнание от удар в главата, била влачена от стихията и била намерена и спасена от рибари на около 500 м. след своята къща. При тази трагедия в къщата са загинали общо 8 души, измежду които единствената дъщеря на ищцата: М. Ш. на 29 г., внука й С. С. на 13 г., внучката й Ж. Ш. на 3 г., както и сестра й З. Ш. на 59 г.

За да постанови обжалвания акт, въззивният съд приел, че са предявени искове от Ж. А. Ш. с правно основание чл. 49 ЗЗД за осъждане на община Варна, в качеството й на възложител на работа, да заплати обезщетение за неимуществени вреди на ищцата от смъртта на нейните близки, претърпени в резултат на неизпълнение на задълженията на длъжностни лица от община Варна - да се поддържа общинското дере с оглед изискванията за неговото предназначение за безопасното оттичане на повърхностните дъждовни води от неговия водосбор. Прието за безспорно е, че причината за смъртта на дъщеря й и двамата й внуци е удавяне в резултат от наводнението в кв. Аспарухово на 19.06.2014 г.

По делото било изслушано вещо лице от НИМХ, което посочило, че наводнението е било от типа на т. нар. „поройни наводнения“, които се формират много бързо и са в резултат на интензивни валежи, които падат на много малка територия за много кратко време. Общо изчисленият и преминал на 19.06.2014 г. обем от вода през процесното дере е 112 куб. м./сек. Въпреки горното, експертът посочил, че тези валежи не са били събитие от извънреден характер, тъй като са били прогнозирани и не са били невиждани.

От извършената в първоинстанционното производство комбинирана съдебна експертиза се установява, че в наводнената част на кв. Аспарухово се събират водите от двата малки водосбора, които ограждат квартала. Експертите описали, че къщата, в която се намирала пострадалата, заедно с нейните близки по време на инцидента, граничила на север и на запад с дерето, като самият имот, върху който била изградена постройката се намирал в най-ниската част на дерето. Посочено е, че в горната си част Темелковото дере е широко повече от 20 м., а при навлизането си в квартала, рязко се стеснява. Точно преди мястото, където се е намирала къщата на ищцата, дерето преминава под мост на ул. Перекоп бетонов водосток 2.50/2 м., а на границата му е построен незаконен фризьорски салон. Въз основа на изготвено заключение съдът установил, че на процесната дата, в резултат на проливните валежи, в извънурбанизираната, горска част от Темелковото дере, се получило завиряване от свлечените земни маси, паднали дървета и храсти, като след преминаване на тези прегради се получила водно-кална маса. Прииждащата вода бързо е затлачила с клони, тиня и отпадъци твърде тесния вход под моста и така дерето е преляло, образувайки вълна, която е помела къщата. Съдът възприел становището на вещото лице хидроинженер Н. А., че съществена роля за инцидента е имал незаконно построеният фризьорски салон. Той представлявал масивна постройка, която е била на пътя на водата, която се удря в него и след това се стоварила върху къщата на ищцата. Експертът заявил, че ако дерето е било почистено и водостокът е бил оразмерен за 21 куб. м./сек., тогава ударът е щял да бъде по-малък.

С оглед на тази фактическа обстановка, съдът приел, че причините за инцидента били комплексни – от една страна падналите значителни по обем и интензитет валежи за кратко време на територията на кв. Аспарухово за периода от 18.06-19.06.2014 г., а от друга страна занижената водопроводимост на дерето/канал, която е била намалена още в извънурбанизираната му територия от паднали дървета, храсти, клони, а в урбанизираната територия – затлачено от битови отпадъци, от неправилно оразмеряване на водостоци и от незаконно извършени строежи.

Въззивният съд посочил, че съгласно КККР за гр. Варна дерето е отразено като отделни имоти с отделни идентификатори, които са записани като собственост на община Варна. Съобразена била разпоредбата на чл. 137 от ЗВ в действащата й редакция към 19.06.2014 г., която обявява, че защитата от вредното въздействие на водите включва и защитата от наводнения, вкл. такива, причинени при валежи, като се посочва, че съгласно чл. 141 от ЗВ собствениците на хидротехнически съоръжения са длъжни да ги поддържат в техническа изправност. С оглед изложеното, било посочено, че община Варна като собственик е следвало да извършва поддържането на процесното дере/канал в техническа изправност и да осъществява контрол върху състоянието му, като е прието, че бездействието на служителите е довело до разрушителното въздействие на образуваната приливна вълна върху кв. Аспарухово и в частност върху къщата на ищцата, в която са пребивавали нейните родственици. Нормата на чл. 137 от ЗВ в действащата му редакция към 19.06.2014 г., а именно ДВ, бр. 49/13.06.2014 г. обявява, че защитата от вредното въздействие на водите включва и защитата от наводнения, вкл. такива, причинени при валежи. Съгласно чл. 138 от ЗВ тази защита е оперативна и постоянна. Постоянната защита, съгласно чл. 138, ал. 4, т. 1 от ЗВ, също в посочената редакция, включва изграждането и поддържането на диги, корекции на реки и дерета и други хидротехнически и защитни съоръжения. Съгласно нормата на чл. 139, ал. 1 от ЗВ, също в редакция към ДВ, бр. 49/2014 г., поддръжката и ремонтно-възстановителните дейности на съоръженията по чл. 138, ал. 4, т. 1 от ЗВ се осъществяват от собственика или ползвателя им, освен ако в разрешителното по чл. 50 или в договора за концесия не е уговорено друго. По настоящото дело не са навеждани твърдения, съответно ангажирани доказателства за издаване на разрешително по чл. 50 или сключен концесионен договор относно процесното съоръжение. Съгласно разпоредбата на чл. 141 от ЗВ собствениците на хидротехнически съоръжения са длъжни да ги поддържат в техническа изправност.

Предвид цитираните разпоредби от действащата към 19.06.2014 г. редакция на закона, община Варна като собственик е следвало да извършва поддържането на процесното дере/канал в техническа изправност и да осъществява контрол върху състоянието му (за разлика от останалите дейности по чл. 138, ал. 1, т. 2-5 от ЗВ, които съответно се поддържат първата от държавата, а останалите се контролират от съответните басейнови дирекции пак според посочената редакция). В резултат на горното е обосновал извод, че община Варна чрез съответните си служители не изпълнила вменените от чл. 137 и сл. от ЗВ задължения да поддържа в техническа изправност и да осъществява контрол върху състоянието на Западен охранителен канал (дере 1), така че да бъде осигурена защита на населението от вредното въздействие на водите, вкл. при наводнения, причинени от валежи, като осигури почистването му от растителност, от битови отпадъци, от незаконни постройки, изградени в дерето и правилно да оразмери съответните плочести и тръбни водостоци.Това бездействие е довело до разрушителното въздействие върху кв. Аспарухово на образувана приливна вълна и в частност върху къщата на ищцата, в която са пребивавали нейните родственици. Вярно е, че община Варна не е длъжна да поддържа водопроводимостта на дерето в извънурбанизираната територия /където се е образувала приливната вълна/, но ако нейните служители бяха изпълнили нормативно вменените им задължения по поддръжката и оразмеряването на канала в урбанизираната му територия, щетите щяха да бъдат избегнати или поне щяха да бъдат минимални. Доказателство за това е, че по делото няма данни след 2014 г. да е почиствано дерето в извънурбанизираната му част, но след като е реализиран проекта „Възстановяване проводимостта на Източен и Западен охранителни канали в кв. Аспарухово, включващ изпълнение на бетонови работи и покриване на канали, отново са паднали валежи като тези през м. юни 2014 г. (така вещото лице инж. А.), но не са съобщавани данни за щети, а още по-малко за човешки жертви (вкл. при условие, че понастоящем застрояването на дерето със сгради в района не се различава от застрояването при наводнението на 19.06.2014 г.). Това е наложило извода, че бездействието на съответните служители на ответника чрез неизпълнение цитираните разпоредби на ЗВ е в пряка причинна връзка с настъпване на щетите на посочената дата. Обсъдено е възражението за „екстремност“ на събитието, прието за неоснователно, тъй като освен обема и интензивността на падналите валежи, равноценна причина съставляват и неизпълнените от служителите на общината нормативно установени задължения по поддържането и правилното оразмеряване на канала и хидротехническите съоръжения по него. Съдът е направил и самостоятелна преценка относно основателността на релевираното от ответника възражение за съпричиняване на вредите, обосновано със следните твърдения: незаконно построяване и ползване на къщата на ищцата и разположението й в самото дере. Посочил е, че действително къщата на ищцата била построена в ската на дерето, което е с дълбочина 10 м., разположена почти в талвега на водното течение, на 2 м. от него. Счел е, че по делото не е установено по пътя на пълното и главно доказване от ответника, че удавянето на близките на ищцата е настъпило или е било улеснено от това й противоправно поведение. Логическата проверка на съвкупността от последователно осъществилите се във времето факти, които са обвързани от причинно-следствена зависимост помежду си, е изключило извода за наличието на съпричиняване на вредите от ищцата. Това е така, защото ако служителите на ответника, както и другите собственици и задължени лица бяха изпълнили задълженията си по поддържане и почистване коритото на дерето /с функцията на охранителен канал/ в неговата извънурбанизирана и в урбанизираната територия, както и ако правилно са били оразмерени хидротехническите съоръжения за осигуряване на нормативно изискуемата водопропускливост, и ако не беше допуснато незаконно строителство на масивния фризьорски салон до моста на ул. „Перекоп“, то не би се образувала водно-кална вълна, примесена с дървета, клони и боклуци, която след преодоляването на преградите по образувалите се вирове, да има височина от над 2 метра и да се движи с такава скорост, че да прелее с такава сила преди затлачения мост, да се блъсне във фризьорския салон и така концентрирано да удари къщата на ищцата. Кредитирал е констатациите на вещото лице хидроинженер, според които съществена роля за материалните и човешките жертви е имал този незаконно построен масивен фризьорски салон, който бил на пътя на водата, която се e ударила в него и след това се е стоварила върху къщата на ищцата. Действително не е можело водата с обем от 112 куб. м./сек да се поеме от водостока, тъй като той е бил оразмерен на 5 куб. м./сек, но ако дерето е било почистено и водостокът е бил оразмерен за 21 куб. м./сек, тогава ударът е щял да бъде по-малък - дерето е щяло да прелее, тъй като водата нямало да се побере в него – при по-широк водосток, дори и необлицован, водата се разстила на по-голямо разстояние и е с по-ниска височина. От една страна, до удавяне на хора е могло и да не се стигне при изпълнение на нормативно уредените задължения за поддържане и почистване на дерето и недопускане на незаконни постройки /фризьорския салон/ и отстраняването на всички други рискови фактори, извън поведението на ищцата, а от друга страна – местоположението и здравината на къщата на ищцата не е в абсолютна причинно-следствена зависимост със самото удавяне на хората в нея, тъй като такова би могло да се осъществи и при масивна конструкция на сградата /каквито строежи има по-надолу по течението на дерето, които са с отнесени стени/ или при друго нейно местоположение /тъй като за други постройки е установено, че са били изпълнени до тавана с тиня/. Освен това, и понастоящем всички останали строежи продължават да се ползват без изменение спрямо вида и местоположението им към 19.06.2014 г., а след тази дата са падали валежи с подобен обем, но след възстановяване и реконструкция на охранителния канал и на хидротехническите съоръжения по него, и няма данни за нови щети.

От събраните по делото свидетелски показания, съдът установил, че след претърпения инцидент пострадалата коренно се променила – затворила се в себе си, спряла да излиза сред хора, изпитвала непреодолимата мъка и продължително изживявана тъга, съчетана с чувство за вина от невъзможността да бъде предотвратена тази нелепа и неочаквана смърт. По делото било представено експертно решение от 13.12.2016 г. на ТЕЛК за общи заболявания при МБАЛ „Св. А.“-В., от което се установява, че на ищцата била определена 64% трудова неработоспособност, считано от 18.11.2014 г. до 01.12.2019 г. поради общо заболяване с водеща диагноза „Рецидивиращо депресивно разстройство“. Констатирано е, че претърпения инцидент повлиял отрицателно на психичното й състояние, индикация за което били честите хоспитализации, периодично средно по около два пъти на година в психиатрична клиника, а предписаното медикаментозното лечение било поддържащо и не можело да доведе до пълното й възстановяване. От извършената по делото съдебно-психиатрична експертиза се установява, че е налице хронифицирало депресивно състояние, отговарящо на диагнозата „Рецидивиращо депресивно разстройство, сегашен епизод – умерено тежък с елементи на посттравматично стресово разстройство“. Вещото лице е категорично, че установеното заболяване е пряка последица на реакцията на скръб след внезапната загуба на най - близките й хора от бедствието на 14.06.2014 г.

С оглед гореизложеното, въззивният съд приел, че ищцата е претърпяла значителни неимуществени вреди от загубата на своите близки родственици. Посочено е, между ищцата и загиналата й дъщеря били налице дълбоки и трайни емоционални връзки, като внезапната загуба на единственото й дете в неговата млада възраст налагало присъждането на обезщетение за неимуществени вреди в размер на общо 130 000 лв. По делото е установено, че ищцата е надлежно материално легитимирана да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на своите внуци, загинали при наводнението. При определяне на дължимия размер били съобразени събраните по делото свидетелски показания, от които се установява, че двете деца са отглеждани единствено от своята майка и от своята баба, като се посочва, че двете жени и двете деца са били едно функциониращо и пълноценно семейство. Съдът приел, че смъртта на двете й внучета причинила на ищцата морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, поради което било справедливо да й се признае право на обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на по 100 000 лв. за смъртта на всеки един от внуците.

Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване поради следните аргументи:

Първият поставен въпрос, касаещ задължението на въззивния съд в хипотеза при която вредните последици са настъпили под въздействието на комплекс от причини да изложи ясни и обосновани мотиви за това, кои от причините имат решаващо значение за настъпването на вредите и кои от тях само са способствали и подпомагали неговото настъпване е обуславящ за изхода на спора, но не се установява наличието на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касация. Жалбоподателят не е обосновал допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което се е позовал, така, както е предвидено в т. 4 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: не е посочил кои норми са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по тълкуването им, нито коя съдебна практика е неправилна или остаряла и се нуждае от осъвременяване, нито е обосновал настъпили изменения в законодателството или обществените условия. С оглед изложеното, наведените от касатора твърдения представляват по-скоро доводи за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, които не подлежат на разглеждане в настоящото производство по чл. 288 ГПК и не са в състояние да обосноват допускането на въззивния акт до касация.

Вторият поставен въпрос се отнася до задължението на въззивния съд, в хипотезата при която е изведена основна и най вероятна причина за настъпването на вредите, да изложи отделни мотиви, защо й дава приоритет пред всички останали. Въпросът е свързан с изложените от касатора доводи, че неправилно и необосновано въззивният съд е придал решаващо значение на ролята, която имал изграденият фризьорски салон за настъпването на инцидента.

Така формулиран, поставеният въпрос не е обуславящ за изхода на спора, доколкото от мотивите на обжалвания акт не се установява описаната от касатора хипотеза. Видно от изключително подробните мотиви на обжалвания акт, въззивния съд е възприел становището на изслушания по делото хидроинженер Н. А., че съществена роля за инцидента е имал незаконно построеният фризьорски салон, но изрично е посочил, че причините за образуването на приливната вълна, причинила бедствието, били комплексни, като наред с незаконно извършените строежи са взети предвид и падналите значителни по обем и интензитет валежи, както и занижената водопроводимост на дерето/канал, затлачването му от битови отпадъци и от неправилно оразмеряване на водостоци. Следователно така поставеният от касатора въпрос не съставлява общо основание по смисъла на чл. 280 ГПК, тъй като какъвто и отговор да се даде на този въпрос, не би се стигнало до друг краен резултат по спора. При отсъствие на общата предпоставка не се дължи произнасяне по въпроса за наличието на специфичната такава, поддържана от касатора.

На основание гореизложеното не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение.

Не подлежат на присъждане претендираните от ответницата разноски за касационното производство, предвид липсата на доказателства за заплащане на договореното възнаграждение.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Втора гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 26/22.02.2022 г., постановено по в. гр. дело № 587/2021 г. на Варненския апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: