Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството Н. Ю. К., чрез адв. П. К. от САК, срещу въззивно решение № 192 от 19. 11. 2021 г., постановено от Пловдивски апелативен съд /ПАС/, Втори търговски състав по в. т.д. № 553 по описа на съда за 2021 г., поправено с решение по същото дело № 17 от 11. 01. 2022 г. в частта му, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционно решение № 260082 от 01. 03. 2021 г., постановено от Пловдивски окръжен съд, Търговско отделение, Шестнадесети състав по т. д. № 1139 по описа на съда за 2019 г., е отхвърлен искът на касаторката срещу ЗД „БУЛ ИНС“ АД с правно основание чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховането /КЗ/ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, предявен като частичен за 150000 лв. от общо 200000 лв., за сумата над 78000 лв. до 130000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания, понесени в резултат от смъртта на съпруга Ю. А. К., настъпила при ПТП на 20. 01. 2018 г., причинена виновно от водача на лек автомобил марка „Форд“, модел „Мондео“, с рег. [рег. номер на МПС], за който автомобил е сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ със ЗД „БУЛ ИНС“ АД, ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 27. 11. 2018 г. до окончателното изплащане, със съответните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на изводите на въззивния съд по отношение на приетото съпричиняване на вредоносния резултат от страна на загиналия. Твърди се, че съдът е нарушил материалния и процесуалния закон, като е изградил изводите си за съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за това, че пострадалият велосипедист се е движил неправилно върху лентата за движение и е бил с концентрация на алкохол 0.6 промила, като по делото е доказано, че: 1./ ударът е точно отзад и се е движил праволинейно; 2./водачът е можел да го види обективно от 180 метра, а опасната зона за спиране е 68.6 метра; 3./ в случая изобщо няма никаква реакция на водача преди удара, т. е. ако се разминат, това зависи от случайността, а не от изпълнение на задълженията на застрахования водач да наблюдава непрекъснато пътната обстановка и опазване живота на пострадалия при спазване на дистанция 60-70 см., и 4./концентрацията на алкохол е в най-долните граници, близки до допустимите от закона поради изначално законово изключване на такова повлияване и освен това няма никакви доказателства за повлияване, значение и причинна връзка с инцидента. Претендира се, че действително справедлив размер на обезщетение съобразно доказателствата по делото не може да е по-малко от 180000 лв. Твърди се приемане на съпричиняване при пълна липса на причинна връзка между поведението на велосипедиста и пълна липса на реакция от страна на водача. Оспорва се процентът съпричиняване, като се твърди, че пътят е прав и с добра видимост; велосипедът е имал светлоотразители и пострадалият е бил облечен с ярко светложълто-оранжево яке; водачът е можел да го възприеме от 180-150 м.; опасната зона е 67.56 м.; водачът изобщо не е предприел спиране преди мястото на удара; банкетът е от пръст и камъни, поради което велосипедистът не би могъл да се движи по него, а това, че велосипедистът се е движил по-близо до осевата линия е единствено по показанията на деликвента, който обаче също така твърди, че пострадалият е бил облечен с тъмни дрехи, при наличието на обективни доказателства по делото, че не е; съобразно заключението на ВЛ и с оглед обстоятелствата, и при възможно най-правилното движение на велосипедиста – върху граничната бяла линия, между него и автомобила остават 60 см., за да се разминат, който извод очевидно е неверен при движение на автомобила малко по-вдясно, нито при движение на велосипедиста малко по-вляво, което пак би било близо до десния край, а и няма обективни данни къде точно върху пътната лента е бил разположен автомобила; Правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразното определяне на размера на обезщетението изключват възможността съдът да обосновава изводите си относно него с вероятности и предположения, и при недоказана причинна връзка; Различното произнасяне на първоинстанционния и на въззивния съдебни състави по въпроса на значението за съпричиняването на установената по делото употреба на алкохол от страна на пострадалия, само по себе си налага допускане на делото за разглеждане на този въпрос, тъй като това изпълнява изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК; По делото няма никакви данни, от които да бъде изведено състоянието на пострадалия вследствие употребата на алкохол. В заключение касаторът намира направеното възражение за съпричиняване и значението му за определянето на справедливия размер на процесното обезщетение, за напълно недоказани по делото, а изводите на съда в обратната насока – за базирани на вероятности, предположения и попълване на липсата на доказателства с разсъждения и предположения на съда. Иска се отмяната на въззивното решение в отхвърлителната му част за сумата 52000 лв. и осъждането на касатора да я заплати, като разлика над присъдения размер от 78000 лв. до смятаният от касатора за справедлив такъв от 130000 лв., ведно със законната лихва от 27. 11. 2018 г. до окончателното изплащане, претендира се адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА за защита пред ВКС, заедно с ДДС. Формулира се искане за отмяна, респ. – изменение на присъдените на ответника разноски, прави се възражение за тяхната недължимост, евентуално - прекомерност.

В инкорпорирано в касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК твърдейки, че съобразно решение № 147/05. 12. 2017 г. по т. д. № 60341/2016 г. на ВКС, ТК, Първо т. о. правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразното определяне на размера на обезщетението, което увреденият има право да получи като паричен еквивалент на произлезлите от деликта вреди, изключват възможността съдът да обоснове изводите си за съпричиняване с вероятности или предположения, се поставя въпрос, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с посочената практика на ВКС: „1./ Може ли съдът да обоснове изводите си за съпричиняване с вероятности или предположения, предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразно определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта.“ Сочи се, че съдът пряко се е произнесъл по този въпрос, в противоречие с цитираното решение, както и с решение № 98/24. 06. 2013 г. по т. д. № 596/2012 г., решение № 206/12. 03. 2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на Второ т. о. на ВКС, с което се твърди да са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поставят се също така въпросът: „2./ Длъжен ли е ответникът да докаже въведеното възражение за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване; При главно доказване изисква ли се винаги пълно доказване, - т. е. да създава сигурно убеждение у съда в истинността или неистинността на съответното твърдение, тъй като доказването на възражението за съпричиняване има за предмет факти, за които ответникът носи доказателствената тежест.“ По този въпрос се твърди, че въпреки че ответникът не е изпълнил задължението си да извърши пълно и главно доказване на въведеното възражение, съдът е приел същото за доказано, в противоречие с решение № 226/12. 07. 2011 г. по гр. д № 921/2010 г. на Четвърто г. о. на ВКС, решение № 31/09. 03. 2012 г. по гр. д. № 502/2011 г. на Трето г. о. на ВКС, решение № 61/01. 03. 2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на Четвърто г. о. на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Пита се още: „3./ Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване при недоказана причинна връзка, предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразно определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта.“ Твърди се, че въпросът е от значение на изхода на делото защото в обжалваното решение съдът пряко се е произнесъл по него и освен това е разрешен в противоречие с решение № 147/05. 12. 2017 г. по т. д. № 60341/2016 г. на ВКС, ТК, Първо т. о., решение № 206/12. 03. 2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на Второ т. о. на ВКС, решение № 206/12. 03. 2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на Второ т. о. на ВКС, поради което са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Формулира се четвърти въпрос: „4. Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което има доказана пряка причинна връзка с вредоносните последици.“ Твърди се, че този въпрос е от значение за изхода на делото, тъй като по това дело е доказана пълна липса на реакция от страна на водача, който е можел и да спре на 3 пъти по-малко разстояние от опасната си зона за спиране и да се съобрази с велосипедиста, но е налице пълна липса на каквато и да е реакция, виждане и съобразяване, поради което въпросът е решен в противоречие с решение № 206/12. 03. 2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на Второ т. о. на ВКС и са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По въпроса: „5. Трябва ли приносът да е конкретен – да се изразява в извършването на определени действия или бездействия от пострадалото лице, в резултат на което е настъпил вредоносния резултат, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем – може ли приносът да е хипотетично предполагаем“ се твърди, че в случая хипотетично автомобилът е сложен по средата на лентата за движение, за да се предположи странична дистанция от 60 см., и то при изрично приемане на движението на велосипедиста върху ограничителната линия, а не близко до дясната граница, каквото е законовото изискване, но и без специални знания е ясно, че ако автомобилът е малко по-надясно, тези 60 см. рязко намаляват и изходът може да е същия – очевидно е, че за настъпване на това ПТП причината не е разположението на велосипедиста върху пътното платно, е пълното невъзприемане на обстановката от водача на автомобила. В обобщение се излага, че от отговора на поставените въпроси зависи изхода на делото в частта за съпричиняването, поради което същите са съществени, и по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, са разрешени в противоречие с посочената вече практика на ВКС, както и с решение № 16/04. 02. 2014 г. на ВКС по т. д. № 1858/2013 г. на Първо т. о., решение № 6/03. 02. 2017 г. на ВКС по гр. д. № 5309/2015 г. на Трето г. о., решение № 45/15. 04. 2009 г. на ВКС по т. д. № 525/2008 г. на Второ т. о., решение № 154/31. 10. 11 г. по т. д. № 977/10 г. на Второ т. о., решение № 97/10. 11. 1968 г. по н. д. № 1359/1967 г. на Трето н. о. на ВКС, решение № 322/28. 02. 1973 г. по н. д. № 234/73 г. на Трето н. о., решение № 407/87 г. по н. д. № 365/87 г. на ВС, решение № 260/83 г. по н. д. № 216/83 г. на ВС. Поставя се шести въпрос: „6. За да се приеме съпричиняване по чл. 80 ЗДвП /на което съдът се позовава по това дело/, трябва ли да е доказано, че движение близо до дясната граница на велосипедиста ще даде възможност да не настъпи ПТП или е достатъчен фактът на присъствието на велосипедиста на траекторията на движение на увреждащия автомобил.“ По него се твърди, че е от значение за конкретното дело и не изисква извод за обоснованост, защото не изисква разглеждане по същество на конкретното дело, а правилно прилагане на конкретна правна норма и е въпрос, който е относим за всички хипотези при нарушения на чл. 80 от ЗДвП, а за правилното му и еднакво разрешаване във връзка с отчитане на съпричиняване е необходимо да се даде разрешение на ВКС, при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. При поддържане, че са налице предпоставките на същата законова разпоредба – чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК се поставя въпросът: „7. Какви са предпоставките, при които е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ГПК за настъпилото ПТП и може ли да се отчете съпричиняване при недоказан факт, че при различно движение на велосипедиста ПТП може да бъде предотвратено от който и да било от двамата участници.“ С твърдение, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС - решение № 154/31. 10. 11 г. по т. д. № 977/10 г. на Второ т. о., решение № 45/15. 04. 2009 г. на ВКС по т. д. № 525/2008 г. на Второ т. о., решение № 206/12. 03. 2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на Второ т. о. на ВКС, решение № 159/24. 11. 2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. и решение № 58/29. 04. 2011 г. по т. д. № 623/2010 г. на Второ т. о. – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, се поставя и въпрос: „8./ При отчитане на съпричиняване следва ли съдът да отчете степента на вина на всеки от участниците и с оглед на това да определи размера на обезщетението.“ Твърди се че като не е съобразил това обстоятелство, а формално е приета равна степен на вина на водача и пострадалата се е стигнало до неправилно прилагане на материалния закон и постановяване на решение в противоречие с практиката на съда.

Ответникът по касация не ангажира отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК. В срока за отговор на касационната жалба е подадена насрещна касационна жалба срещу същото въззивно решение в частта му, с която ответникът е осъден да заплати на ищцата – касатор, процесното обезщетение за неимуществени вреди в частта му за сумата над 40000 лв. до уважения размер от 78000 лв. По изложени в насрещната касационна жалба съображения ответникът изразява несъгласие с размера на определеното от въззивния съд обезщетение от 13000 лв., преди намаляването му поради приетия принос на пострадалия, като го намира за завишен и явно несправедлив. Оспорва се и приетият от въззивния съд размер на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия – 40 %, при реално доказан по делото, според ответника, многократно по-голям принос от негова страна в размер на 60 %. Иска се отмяната на въззивното решение в частта му за сумата над 40000 лв. и отхвърлянето на иска за разликата над тази сума до присъдената от 78000 лв., претендират се разноски за всички съдебни инстанции. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване към насрещната му касационна жалба, ответникът поставя материалноправни въпроси, относими към възможността за съда да приеме различен процент на съпричиняване по дела с предмет обезщетяване на вреди от едно и също ПТП, водени между различни страни, отговорите на които според него са обусловили изхода на делото във въззивната инстанция и са от значение за развитие на правото, което му твърдение следва да се квалифицира като поддържане наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. По делото с молба от 24. 03. 2022 г. от ответника е представен списък с претендирани разноски и два договора за правна защита и съдействие. Ищцата-касатор, чрез процесуалния си представител оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по насрещната касационна жалба на ответника, по същество я намира за неоснователна, претендира разноски за адвокатско възнаграждение за защита по същата, съобразно приложен към отговора на насрещната касационна жалба договор за правна помощ и съдействие.

Върховният касационен съд на Р. Б, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да отмени първоинстанционното решение в частта му за сумата над 78000 лв. до присъдената от първоинстанционния съд такава от 97500 лв. и да отхвърли иска за тази сума, както и да потвърди първоинстанционното решение в отхвърлителната му част за сумата над присъдената от 97500 лв. до претендирания от ищцата-касатор с касационната жалба размер от 130000 лв. /в отхвърлителната си част за сумата над 130000 лв. до общо предявения размер от 150000 лв., като част от 200000 лв. първоинстанционното решение не е обжалвано от ищцата/, въззивният съд е изложил в мотивите си в частта им, обективираща обуславящите изхода на делото във въззивната инстанция свои изводи, относими към оплакванията в касационната жалба, че от констатациите на изслушаната в първоинстанционното производство експертиза се установява, че ПТП е настъпило на хоризонтален, равен и прав участък от пътя при движение през нощта, при намалена видимост на изкуствена светлина - автомобилни фарове върху суха настилка от асфалт; Водачът на увреждащия автомобил при управлението му по дясната лента на платното за движение на пътя ударил велосипедиста К., който се движил по дясната лента на платното за движение в същата посока пред лекия автомобил; Основни причини за настъпване на ПТП са, че водачът на автомобила не е реагирал своевременно на опасността от удар с велосипедиста, както и че велосипедистът не се е движил възможно най-близко до дясната лента на платното за движение; Установява се, че към момента на удара велосипедистът е бил облечен с оранжево яке с жълта платка и това облекло се забелязва на по-голямо разстояние в сравнение с тъмното облекло, като към момента на конкретната пътна ситуация и при това облекло водачът на лекия автомобил е имал техническата възможност да забележи автомобилиста на около 150-180 м., да намали скоростта или да спре, и да избегне удара чрез безопасно екстрено спиране; Същата възможност е имал и при поставена светлоотразителна жилетка на велосипедиста; Установява се, че кръвта на пострадалия е имала съдържание с 0, 6 промила алкохол, което се отнася към лека степен на алкохолно опиянение; Посочени са становища на различни автори за възможното повлияване на различни физиологични функции в резултат на алкохола, като въз основа на тях може да се заключи, че алкохолното опиване на пострадалия има значение за нарушение на различни нормални физиологични функции, които имат отношение към безопасното каране през нощта; При обследването пострадалият е ударен отзад, но в същото време се установява, че не се е движил възможно най близо до дясната граница на платното за движение; В съдебно заседание при изслушването на експертизата вещото лице отбелязва, че велосипедистът се е движил в лявата част на дясната лента на движение, тъй като ударът е настъпил в предната лява част на автомобила, като това се вижда от изготвените чертежи към експертизата и неразделна нейна част, както и че ако се е движил в дясната част, автомобилът е щял да мине покрай него; По отношение на видимостта при поставена светлоотразителна жилетка на велосипедиста вещото лице е категорично, че би се увеличила видимостта на водача на лекия автомобил, но обективните данни са за незамърсени светли дрехи на велосипедиста. Въззивният съд е кредитирал изводите на експертизата като компетентни, изготвени от специалисти и също така неоспорени от страните; Те не противоречат на показанията на разпитаните като свидетели на страната на ответника - водачът А. Б. и, както и А. С., пред когото е станало произшествието, за това, че велосипедистът се е движил по средата на платното на самата осева линия, че е блъснат отзад от автомобила, който се движил зад него, че велосипедистът нямал светлоотразителна жилетка. Съдът е възприел посоченият механизъм на ПТП, а и посочените причини за настъпване на ПТП - водачът на лекия автомобил не е реагирал своевременно на опасността от удар с велосипедиста, а велосипедистът не се е движил възможно най-близко до дясната граница на платното за движение. Според въззивния състав съгласно чл. 80, т. 2 от ЗДвП, водачът на велосипед е длъжен да се движи възможно най-близко до дясната граница на платното за движение; Именно това правило не е спазено в настоящия случай, което води до извод за съпричиняване от страна на велосипедиста; Допълнително следва да се посочи, че се установява наличието на алкохол в кръвта на велосипедиста, като същият е бил в лека форма на алкохолно опиянение; Това оказва влияние на физиологичните функции, както и на риска от възникване на ПТП при положение, че има особености при карането през нощта, което следва да бъде отчетено при вземане предвид поведението на пострадалия при ПТП, който е нарушил и чл. 5, ал. 3, т. 1, пр. 1 от ЗДвП; Именно тези две нарушения са допринесли за настъпването на вредоносния резултат, поради което следва да се приеме за основателно възражението на ответника за съпричиняване в тази му част; Тъй като те са с висока степен на риск и на опасност следва да се приеме 40 % съпричиняване от страна на велосипедиста. По отношение на приетия за справедлив размер на процесното обезщетение въззивният съд е изложил, че от показанията на разпитаните по делото на страната на ищцата свидетели се установява, че същата е била потресена от загубата на мъжа си, с когото живеели повече от 40 години, животът и се преобърнал коренно, загубила добър другар, с който си споделяли и радости, и мъки, и кавги, и абсолютно всичко; Преди семейството било весело, усмихнато, поздравявали, а след произшествието и сега винаги сълзите са в очите на Н., тъжи и изпитва мъка. Спазва обичаите, като всеки петък ходи на гробищата и раздава мекици; Ищцата тежко приела загубата на съпруга си; Преди това била по-яка, по-весела, смеела се, ходела на работа; Сега отпаднала, отслабнала, не искала да яде, отчаяна била и все плачела; Искали да теглят с мъжа и кредит, за да осигурят единия си син, за да може всеки да си има дом, но съпругът и починал и не успели. Съдът е кредитирал така събраните показания от страна на ищеца като непротиворечиви, непосредствени и необорени от ответната страна. Преценявайки обстоятелствата, при които е настъпила смъртта на съпруга, отношенията в семейството, общуването между двамата съпрузи, отражението на смъртта върху съпругата ищца, настъпилата промяна във външния и вид и емоционалното и състояние, страданията, чувствата, които изпитва, неотшумяването на настъпилите травми, въззивният съд е намерил, че справедливо обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания, се явява сумата от 130 000 лв. и като я е намалил с 40 % - приетият процент съпричиняване, е присъдил сумата от 78 000 лв. по главницата.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на ищцата в случая не следва да бъде допуснато, поради следното:

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. Съобразно задължителните за съдилищата указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

По формулираните от ищцата-касатор, като общо основание за допускане на касационно обжалване въпроси: Шестият и седмият въпрос от изложението на основания за допускане на касационно обжалване на касаторката, не съставляват годно общо основание такова допускане по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както този смисъл е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., доколкото отговорите им зависят изцяло от установените по делото конкретни факти. Същите са не правни – поставени по приложението на правна норма или принцип, като общи правила за поведение на правните субекти, уредени в действащия обективен правов ред, а са относими изцяло към извършената от съда конкретна преценка на доказателствата по делото, съответно - и към правилността на изводите на съда относно приетите за установени по делото факти и тяхното правно значение. Поради изложеното по отношение на същите въпроси не се дължи преценка за наличието на поддържания допълнителен селективен критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, който освен това е и заявен само бланкетно, но не е конкретно обоснован.

Останалите въпроси от изложението на допускане на основания за касационно обжалване, въпреки високата степен на абстрактност на част от тях, са правни, съответно – и принципно годни да послужат като общо основание за допускане на такова обжалване, съобразно цитираната задължителна за съдилищата практика на касационната инстанция, обективирана в т. 1 от ТРОСГТВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. Претендираните от касаторката, като противоречащи на практиката на ВКС техни отговори обаче, са несъответни на действителните изводи на въззивния съд, видни от мотивите към обжалваното му решение. Първият въпрос предполага изводите на съда за съпричиняване да са основани вероятности и предположения, което в случая не е налице – видно е от възпроизведените и в настоящите мотиви такива на въззивното решение, че възприемайки изводите на вещите лица по приетата експертиза, като обосновани и основани на специалните им знания, и непротиворечащи на останалите, събрани по делото доказателства, съдът е приел, че пострадалият велосипедист е извършил нарушения на ЗДвП, свързани с мястото му на движение на платното и с употребата на алкохол, които са допринесли за настъпването на ПТП, съответно – и за увреждането. Вторият въпрос предполага недоказаност на възражението за съпричиняване от страна на ответника, изразяваща се в неустановяване от негова страна на фактите, на които същото се основава, при това – при условията на проведено насрещно пълно доказване, която предпоставка отново е в противоречие с действителните изводи на въззивния съд в решението му, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция. Според същите изводи възражението за съпричиняване в случая е доказано, именно при претендираните от касаторката условия, чрез установяване по делото на правнорелевантните факти, на които се основа, и при възложена от съда именно върху ответника /доказателствена/ тежест за установяването им. Същото важи за третия, четвъртия и петия въпроси, които предпоставят съдът да е обосновал изводите си за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, но при недоказана причинна връзка на конкретното му поведение с настъпването на вредите, съответно – при неустановен, недоказан, респ. – неприет от съда конкретен принос на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат, а при хипотетично-предполагаем такъв принос. В случая нищо такова не се установява от действителното съдържание на мотивите на съда към обжалваното му решение. Напротив - съдът подробно и изчерпателно е основал изводите си за наличие на съпричиняване от страна на пострадалия, изцяло на приетата за налична причинна връзка между конкретното, също установено според съда по делото, поведение на пострадалия, който се е движил не най-вдясно на пътното платно, а в лявата част на лентата за движение в посоката на собственото му и на автомобила движение, близо до осевата линия, и след употреба на алкохол, като по отношение на последната съдът е изложил, че също е от естество да повлияе на спазването на правилата за движение от страна на велосипедиста в конкретните нощни условия. Осмият въпрос също е несъответен на обстоятелствата по делото и на действителните изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция. От една страна видно от мотивите към решението му, съдът е извършил обоснована преценка относно степента на вина на всеки от участниците в ПТП и е обективирал изводите си за същата в мотивите си, а от друга, действително приетата степен на вина у пострадалия и водачът на увреждащия автомобил, е не поравно, както касаторката неоснователно претендира при обосноваването на този си въпрос, а в съотношение 40 % за пострадалия към 60 % за виновния водач на МПС, поради което и така поставен, въпросът изцяло противоречи на действителните изводи на съда в решението му.

Поради недопускане на въззивното решение до касационно обжалване по касационната жалба на ищцата-касатор, насрещната касационна жалба на ответника следва да бъде оставена без разглеждане – чл. 287, ал. 4 от ГПК.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК ответникът по касация има право на разноски за защита срещу касационната жалба на ищцата, представляващи адвокатско възнаграждение. /В представените договори за правна помощ е вписано „въззивна жалба“, но доколкото същите са с предмет процесуално представителство пред ВКС, съдът намира, че това е техническа грешка. По изложени по-долу съображения на ответника се дължи възнаграждение само за защита срещу жалбата на ищцата-касатор/. Неоснователно е възражението за прекомерност на същото - с оглед защитавания в производството по чл. 288 от ГПК материален интерес, заплатеното възнаграждение не надвишава значително минималното такова, поради което и съдът не го намира за прекомерно, съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото. Страните нямат право на претендираните адвокатски възнаграждения за защита по и срещу насрещната касационна жалба на ответника – неразглеждането е пряко следствие от неразглеждането на касационната жалба, и от приложението на процесуалния закон – чл. чл. 287, ал. 4 от ГПК, а не от успешно проведена защита по и срещу същата в производството по чл. 288 от ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 192 от 19. 11. 2021 г., постановено от Пловдивски апелативен съд, Втори търговски състав по в. т.д. № 553 по описа на съда за 2021 г., поправено с решение по същото дело № 17 от 11. 01. 2022 г., по касационната жалба на Н. Ю. К. в частта му, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционно решение № 260082 от 01. 03. 2021 г., постановено от Пловдивски окръжен съд, Търговско отделение, Шестнадесети състав по т. д. № 1139 по описа на съда за 2019 г., е отхвърлен искът на Н. Ю. К. срещу ЗД „БУЛ ИНС“ АД с правно основание чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховането и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, предявен като частичен за 150000 лв. от общо 200000 лв., за сумата 52000 лв., представляваща разликата над 78000 лв. до 130000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания, понесени в резултат от смъртта на съпруга Ю. А. К., настъпила при ПТП на 20. 01. 2018 г., причинена виновно от водача на лек автомобил марка „Форд“, модел „Мондео“, с рег. [рег. номер на МПС], за който автомобил е сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ със ЗД „БУЛ ИНС“ АД, ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 27. 11. 2018 г. до окончателното изплащане.

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ насрещната касационна жалба на ЗД „БУЛ ИНС“ АД срещу същото решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в неговата част, с която ЗД „БУЛ ИНС“ АД е осъдено да заплати на Н. Ю. К. обезщетение за неимуществени вреди в частта му за сумата над 40000 лв. до 78000 лв., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 27. 11. 2018 г. до окончателното изплащане.

ОСЪЖДА Н. Ю. К., ЕГН: [ЕГН], [населено място], [улица], чрез адв. П. К. от САК, адрес за призоваване [населено място], [улица], т. 4, офис 10, да заплати на ЗД „БУЛ ИНС“ АД, ЕИК:[ЕИК] сумата 2520 лв. адвокатско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: