Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 от ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на С. И. срещу въззивното решение на Апелативен съд София по гр. д. №389/10 г. и по допускане на обжалването.

С въззивното решение е отхвърлен предявеният от касатора срещу [община] иск по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 17 842 лв., обезщетение за пропуснати ползи от неправомерно прекратяване на договора за наем между страните за периода 1.01.06 г. до 21.10.06 г., ведно с мораторната и законна лихва.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК само формално, без да го обосновава откъм специфичната му цел и предпоставки. Според ТР 1/10 г. на ОСГТК това основание по поставен материалноправен и/или процесуален въпрос е налице при неяснота, празнина или противоречие в закона, както и при липсваща или остаряла, нуждаеща се от осъвременяване при променените общественоикономически условия практика. В изложението не е формулиран такъв въпрос, а се сочат доводи по приложението на материалния закон, при съотношение на специален към общ /ЗЛЗ, ЗОбС и ЗЗД/ и по тълкуване на договора за наем на страните. Искането на касатора в изложението е заявено така: „атакуваният акт, постановен от САС не е мотивиран, не е убедителен, което налага неговата отмяна....”. Изложеното откъм предпоставки и искане сочи на основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, за които ВКС не се произнася в това производство. Основанията по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на обжалването са различни от касационните основания по чл. 281 от ГПК и не съвпадат с никое от тях, както е разяснено в цитираното ТР.

Въззивният съд е разгледал иска в предметния му обхват, изложил е съображения по приложението на закона, при съотношение специален към общ, позовал се е и на практика на ВКС за сходен случай. Приел е, че процесният общински имот – лекарски кабинет, е отдаден под наем по чл. 102, ал. 6 от ЗЛЗ със срочен договор, както изисква чл. 14, ал. 2 и 3 на ЗОбС. Договорът е прекратен по реда ЗЗД, към който препраща на чл. 15, ал. 3 от ЗОбС, с изтичане на срока, а не едностранно от наемодателя в нарушение на чл. 102, ал. 4 от ЗЛЗ, както твърди ищецът. Последният не се е възползвал от възможността да сключи нов договор на осн. чл. 102, ал. 4 и 5 от ЗЛЗ и по реда на чл. 14, ал. 2 от ЗОбС. Специалният ред на сключване изключва приложението на чл. 236, ал. 2 от ЗЗД. Законът е предвидил възможност за сключване на договори за наем на имуществото на публични здравни заведения по чл. 102, ал. 3, 4 и 6 от ЗЛЗ от лекари, извършващи извънболнична помощ, какъвто е ищецът. При наличие на предпоставките за това и отказ на управителния орган по ал. 4 или на лицето по ал. 6 на чл. 102 от ЗЛЗ, правоимащите могат да защитят правата си по исков ред, с иск за обявяване на окончателен наемен договор. Или законът не е непълен или неясен и съдебна практика не липсва в контекста на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Поради изложеното формално соченото основание за допускане на обжалването не е налице и ВКС на РБ, трето г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд София по гр. д. №389/10 г. от 13.07.10 г.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: