О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1602

София, 14.06.2024 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети април две хиляди двадесет и четвърта година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Евгений Стайков

ЧЛЕНОВЕ: Галина Иванова

Мирослава Кацарска

изслуша докладваното от съдия Е. С. т. д. № 1955/2023 г. и за да се произнесе взе предвид следното :

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Ф. Б. ЕООД срещу решение № 63 от 09.05.2023 г., постановено по в. т.д. № 49/2023 г. на Русенски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1476/25.11.2022 г. по гр. д. № 921/2022 г. на Русенски районен съд. С първоинстанционното решение е прогласена нищожността на договор за предоставяне на потребителски кредит № 1043438/20.07.2021 г., сключен между „Ф. Б. ЕООД и Т. Х. С..

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочи се, че в нарушение на процесуалните правила по чл. 12, чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният състав не е обсъдил всички правнорелевантни твърдения на страните, както и че не е преценил всички относими за спора доказателства. Твърди се, че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение като не се е произнесъл по молбата на дружеството от 21.04.2023 г. за спиране на производството на основание чл. 633, вр. с чл. 631, ал. 1, изр. 1 ГПК, тъй като образуваното въз основа на преюдициално запитване дело № С-714/22 на СЕС има за предмет въпроси, които са от значение за правилното прилагане на закона при решаване на настоящия спор. Според касатора окръжният съд е нарушил и разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК, отказвайки събиране на допълнителни доказателства, въпреки че в приетия доклад пред първата инстанция не е извършено правилно разпределение на доказателствената тежест. На последно място се излагат съображения за очевидна неправилност на решението като се акцентира върху дадената от въззивния съд противоречива квалификация на обезпечението по процесния договор за кредит ту като договор за гаранция, ту като договор за поръчителство. Иска се отмяна на въззивното решение, отхвърляне изцяло на предявения иск и присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Очевидната неправилност е обоснована с доводите, изложени в касационната жалба, за противоречива квалификация в мотивите на атакуваното решение на уговореното обезпечение по процесния кредит. Отделно в изложението са формулирани следните три процесуалноправни въпроси:

1. „ При направено възражение по чл. 236, ал. 2 ГПК за липса на мотиви в първоинстанционния съдебен акт, досежно приетото за установено от фактическа и правна страна, длъжен ли е въззивният съд мотивирано да се произнесе по възраженията и анализа на доказателствата?“;

2. „Допустимо ли е въззивният съд мълчаливо да препрати към мотивите на първоинстанционния съд и да не отговори на всички доводи, възражения и твърдения във въззивната жалба в рамките на предмета на лроверката по чл. 269 ГПК?“;

3. „Дали когато съд е отправил преюдициално запитване, спирайки производството по своето дело, подлежат на спиране и производствата по други дела, пред които стои за разглеждане същият правен въпрос?“.

Твърди се, че първите два въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 72/13.04.2016 г. по гр. д. № 3582/2015 г. на III г. о.; решение № 40/04.02.2015 г. по гр. д. № 4297/2014 г. на IV г. о.; решение № 257/13.12.2016 г. по гр. д. № 2436/2016 г. на III г. о. и решение № 184/17.12.2018 г. по т. д. № 2781/2017 г. на I т. о. По отношение на третия въпрос се сочи, че същият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от Т. Х. С., в който се поддържа, че не са налице релевираните от касатора основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Сочи се, че първите два въпроса не са решени в противоречие с практиката на ВКС, доколкото въззивният съд е взел предвид релевантните за спора доказателства и е дал отговор на доводите на страните. Твърди се, че оплакванията на касатора за необсъждане на доказателствата и доводите на страните са формулирани общо, както и че съдът разполага с правомощието служебно да изследва наличието на нищожни клаузи. Излагат се доводи за неотносимост за настоящия спор на третия въпрос, поради неидентичност на поставените въпроси, въз основа на които е било образувано дело № С-714/22 на СЕС. Сочат се съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендира се заплащане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗЗД.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 и и ал. 2 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Русенски окръжен съд е потвърдил решение № 1476/25.11.2022 г., постановено по гр. д. № 921/2022 г. на Русенски районен съд, с което по иск на Т. Х. С. е прогласена нищожността на договор за предоставяне на потребителски кредит № 1043438/20.07.2021 г., сключен между ищцата и ответника „Ф. Б. ЕООД поради противоречие на договора с императивни норми на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД.

С определение от 06.04.2023 г., въззивният състав е оставил без уважение направените с въззивната жалба на „Ф. Б. ЕООД доказателствени искания. Съдът е приел, че не са налице основанията по чл. 266 ГПК, изключващи забраната да се сочат и представят доказателства пред въззивната инстанция. С въззивното решение съдът е изложил съображения за липсата на допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с искането във въззивната жалба по чл. 266, ал. 3 ГПК за събиране на допълнителни доказателства, посочвайки също, че поисканите доказателства (погасителен план, съдебно-икономическа експертиза и разпит на свидетел) се явяват неотносими за спора, доколкото платените от ищцата суми по договора нямат отношение към валидността на договора за кредит.

Въззивният съд е отразил, че с въззивната жалба не се оспорва установената от първата инстанция фактическа обстановка, от значение за иска за прогласяване нищожността на процесния договор, а именно, че:

- на 20.07.2021 г. между страните е сключен договор № 1043438, по силата на който на ищцата е предоставен потребителски кредит в размер на 6 000 лв. с лихвен процент по заема 35 % и годишен процент на разходите 49.66%. Уговорен е срок и начин на плащане - 18 вноски, съгласно погасителния план към договора;

- съгласно чл. 5 от договора, кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от Fenatum Bank в полза на дружеството. Със сключването на договора кредитополучателят потвърждава, че при кандидатстването за кредит сам е посочил избрания поръчител и е запознат с правото си да посочи както физическо лице, така и юридическо лице, което да бъде одобрено от кредитора в процедурата по кандидатстване. От приложения план към договор за гаранция № 1043438 е видно, че кредитополучателката дължи заплащането на възнаграждение на дружеството-гарант чрез заплащането на месечни вноски в общ размер 5 940 лева за срока на действие на кредитния договор;

- не е спорно, че ищцата е усвоила изцяло отпуснатата сума;

-от неоспореното от страните заключение по СТЕ е видно, че при попълване на заявление за отпускане на кредит на интернет страницата на „Ф. Б. ЕООД се визуализират полета за въвеждане на лични данни, посочване на приходи за произход на средства, вид заетост, посочване начин на плащане и „И. Гарант“ с две възможни опции: гаранция от Ф. Б. и Л. Г. поръчител. При избор на първата опция се визуализират месечни вноски по гаранция от Ф. Б. . След подаване на искането за кредит на ищцата по ел. поща са изпратени Стандартен европейски формат и Общи условия за предоставяне па потребителски кредит, като договорът се счита сключен с потвърдителен SMS от Т. С.;

- от представените по делото преддоговорна информация в стандартен европейски формуляр и погасителен план към договора за гаранция, сключен между ищцата и третото за настоящето производство лице „Ф. Б. Малта е видно, че разходите на кредитополучателя за възнаграждение по договора за поръчителство с предложено от кредитора лице „Ф. Б. Малта не са включени при изчисляване на годишния процент на разходите, които са определени в размер на 49.66 %.

Според въззивната инстанция спорът между страните е единствено относно приложимите към посочените по-горе факти правни норми. За решаване на спора съдът се е позовал на разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, където е дадена легална дефиниция за „общ разход по кредита за потребителя“, като примерно са изброени възможни разходи, които следва да се считат като част от общия разход по кредита. Подчертал е, че за преценката за „общ разход по кредита за потребителя“ важат следните критерии - дали разходите са пряко свързани с договора за потребителски кредит, известни ли са на кредитора, както и когато се касае за разходи за допълнителни услуги, дали сключването на договор за услуга е задължително условие за получаване на кредита.

Съдът е акцентирал върху факта, че в случая възнаграждението по договора за гаранция е в размер на 5 940 лв., представляваща 99% от заемната сума и надхвърляща два пъти и половина възнаградителната лихва. Посочено е, че това възнаграждение се събира от ответното дружество заедно с дължимите месечни вноски по договора за потребителски кредит, които са формирани по начин, по който дължимата месечна сума по договора за кредит и по договора за гаранция е в общ размер на 780 лв. Въззивният съд е обосновал извода, че уговореното възнаграждение по договора за гаранция, макар и сключен с лице, различно от кредитора, е пряко свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде включен в общите разходи по кредита при изчисляване на годишния процент на разходите. Посочил е, че макар технически да е била осигурена възможност за сключване на договор за кредит с ответното дружество и без сключване на договор за гаранция с предложеното от него и свързано с него юридическо лице, поставените условия, на които следва да отговаря личния гарант, на практика изключват или поне силно ограничават тази възможност. Подчертал е, че в случая сключването на договор за гаранция е било задължително условие за сключване на договора за кредит, след като договора за гаранция е сключен от ищцата с посочено от ответника лице и при условия, които потребителят не може да предоговори и измени.

Според съда сключването на договора за поръчителство представлява допълнителна услуга за потребителя, която е пряко свързана с договора за кредит и разходът за него следва да бъде включен в общите разходи по кредита при изчисляване на годишния процент на разходите. В тази връзка и с оглед представената на ищцата преддоговорна информация, където е посочен годишен процент на разходите, който е различен от действителния по договора, въззивният състав ( аналогично на първата инстанция) е приел, че посочването на само част от действителните разходи по договора за потребителски кредит и изключването на друга част от тях при изчисляване на годишния процент на разходите представлява нарушение на императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което обуславя недействителността на договора за кредит от 20.07.2021 г. на основание чл. 22 ЗПК.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Въззивното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Не могат да бъдат споделени вижданията на касатора, че очевидната неправилност е обусловена от дадената от въззивния съд противоречива квалификация на обезпечението по процесния договор за кредит ту като договор за гаранция, ту като договор за поръчителство. На първо място следва да се има предвид, че в Общите условия към договора за кредит, Ф. Б. е посочена в предложения договор за поръчителство като „гарант“, а в полето на сайта на ответното дружество е отразено „избери гарант – Гаранция от Ф. Б. , т. е самото ответно дружество използва термините гаранция и гарант при предлагането на договора за поръчителство с Ф. Б. На второ място - въззивният състав не е квалифицирал договора за поръчителство с Ф. Б. като договор за банкова гаранция, който е различен договор от този за поръчителство. В тази връзка квалифицирането на договора между Т. С. и Ф. Б. било като договор за поръчителство или като договор за гаранция, нито е очевидно неправилно, нито е от значение за правния спор.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280 ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълк. решение №1/19.02.2010 г. по тълк..д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не са решени в противоречие с практиката на ВКС, включително и с тази, посочена в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поставените от касасатора въпроси: № 1 „ При направено възражение по чл. 236, ал. 2 ГПК за липса на мотиви в първоинстанционния съдебен акт, досежно приетото за установено от фактическа и правна страна, длъжен ли е въззивният съд мотивирано да се произнесе по възраженията и анализа на доказателствата?“ и № 2 „Допустимо ли е въззивният съд мълчаливо да препрати към мотивите на първоинстанционния съд и да не отговори на всички доводи, възражения и твърдения във въззивната жалба в рамките на предмета на лроверката по чл. 269 ГПК?“. Анализът на мотивите на въззивното решение сочи, че въззивният състав е обсъдил релевантните за спора доказателства и е дал отговор на съображенията и доводите на страните н контекста на правния спор по чл. 22 ЗПК вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В съответствие с разпоредбата на чл. 269 ГПК съдът се е произнесъл в рамките на предмета на проверка, очертан с въззивната жалба. Действително във въззивното решение не е повторена в детайли приетата за установена фактическа обстановка, но въззивният съд изрично е посочил, че с въззивната жалба не се оспорват конкретни изводи относно установените от първата инстанция релевантни за спора факти. По отношение неоснователността на оплакването за допуснати от районния съд процесуални нарушения във връзка с разпределението на доказателствената тежест, въззивният състав се е произнесъл, както с решението, така и с мотивираното си определение от 06.04.2023 г. В случая окръжният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК като се има предвид и обстоятелството, че във въззивната жалба се съдържа само общо оплакване за необсъждане на доказателствата по делото. Що се отнася до оплакването на въззивника, че правните изводи на първата инстанция са напълно произволни и обективно неправилни, въззивният съд е изложил свои решаващи мотиви за основателността на иска за прогласяване нищожността на процесния договор за потребителски кредит. Ето защо не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касация на въззивната решение с оглед въпросите под №1 и № 2 в изложението.

Не може да обуслови допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК въпрос № 3 на касатора: „Дали когато съд е отправил преюдициално запитване, спирайки производството по своето дело, подлежат на спиране и производствата по други дела, пред които стои за разглеждане същият правен въпрос?“. Липсва произнасяне от въззивният състав по молбата на „Ф. Б. ЕООД за спиране на производството по чл. 631, ал. 1 ГПК, депозирана на 21.04.2023 г., т. е. след приключване на устните състезания пред въззивната инстанция на 06.04.2023 г. Независимо, че по поставения от касатора процесуалноправен въпрос е налице противоречива практика на съдилищата, в случая въпросът за необходимост от спиране на производството до приключване на висящото дело пред СЕС се явява безпредметен, доколкото е налице постановено решение на 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на СЕС, с което не се опровергават правните изводи на въззивния съд за приложението на чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В т. 55 и 56 от решението е подчертано, че с оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че „посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер“.

На основание чл. 38, ал. 2 ЗЗД касаторът „Ф. Б. ЕООД дължи адвокатско възнаграждение на адвокат Красимира Б. за осъществената от нея правна защита пред касационната инстанция на Т. С. по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗЗД. Имайки предвид правната сложност на спора и съдържанието и обема на изготвения отговор на касационната жалба, настоящият състав намира, че дължимото възнаграждение за осъществената защита пред касационната инстанция е в размер на 1 000 лв.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 63 от 09.05.2023 г., постановено по в. т.д. № 49/2023 г. на Русенски окръжен съд.

ОСЪЖДА „Ф. Б. ЕООД - ЕИК[ЕИК] от [населено място],[жк], [улица], вх.А, ет. 9, офис 20 да заплати на адвокат Красимира И. Б. - АК Русе, със служебен адрес [населено място], [улица], офис – партер, сумата 1 000 лв. ( хиляда лева) – адвокатско възнаграждение за касационната инстанция на основание чл. 38, ал. 2 ЗЗД.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ: