Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Столична община против решение № 6784/04.10.2019 г., постановено по гр. д.№ 4005/2017 г. от ІV”в” състав на СГС.

Ответникът по касационната жалба е представил писмен отговор, с който я оспорва.

Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.

С обжалваното решение е прието, че предявените обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. първо ЗЗД и чл. 108 ЗС са неоснователни и е потвърдено постановеното в този смисъл решение на районен съд.

Съдът е приел, че при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба относно пороците на обжалваното решение въззивният съд не е задължен да излага доводи за неговата правилност, освен в случаите, когато констатира нарушение по приложението на императивна материалноправна норма. В този случай въззивният съд служебно дължи произнасяне по отношение на приложението на тази разпоредба, тъй като тя е установена в публичен интерес, а не само в интерес на страните по делото. Посочено е, че по въпроса за правилността на решението жалбоподателят трябва да изложи доводи в жалбата, които да се разгледат от въззивната инстанция, като неизлагането на такива не прави жалбата нередовна, а я прави бланкетна.

Съдът е приел, че депозираната въззивна жалба не съдържа конкретни възражения и не сочи пороци на първоинстанционното решение относно неговата правилност, поради което съдът е посочил, че не следва да се извърши служебна проверка относно правилността на атакувания съдебен акт. Прието е, че районният съд не е допуснал нарушение и на императивна материалноправна норма, което да създава задължение за настоящата инстанция да се произнесе по отношение на нея.

Съдът е счел за неоснователни наведените в хода на производството от страна на жалбоподателя-ищец твърдения за допуснати нарушения на императивни материално-правни норми, свързани с установяването и защитата на публична общинска собственост. Съдът е посочил, че ищецът е основал правото си на собственост върху процесните имоти на титулите на собственост, отразени в съответните актове за общинска собственост, а именно: поради това, че са били отчуждени. От събраните по делото доказателства съдът е приел за установено, че процедурата по отчуждаване във връзка с предвижданията за улична регулация е от 1971 г., към който момент е действал отменения Закон за планово изграждане на населените места /ЗПИНМ/. След измененията чл. 39 от ЗПИНМ отм. с Изв. Бр. 54/06.07.1956 г., считано от 10.07.1956 г. до отмяната на този закон през 1973 г., регулацията няма пряко отчуждително действие, а отчуждаването на недвижими имоти на частни физически лица и обществени организации за мероприятия по улично-регулационния план се счита за извършено от деня на обезщетяването. Доказателства за заплатено обезщетение на собствениците-физически лица във връзка със започналата процедура по отчуждаване на процесните имоти по делото не са ангажирани от страна на ищеца, който носи доказателствената тежест за това на основание чл. 154, ал. 1 ГПК, поради което съдът е приел, че отчуждаването не е произвело действие и собствеността върху имотите не е преминала в патримониума на държавата, съотв. на Столична община, а последните са останали частна собственост на физическите лица, описани в АЧОС – обстоятелство, което изключва приложението на императивните материално-правни разпоредби, регламентиращи защитата на публичната общинска собственост, независимо от предвижданията по приетите благоустройствени планове.

В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че са налице касационните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК – произнасяне по правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС и очевидна неправилност на решението.

Твърди се, че фактическите констатации на съда са неверни, а оттам и неговите правни изводи. В тази връзка са прави анализ на факти по спора, като се правят изводи, различни от тези на въззивния съд. Доводите в първата част на изложението касаят фактите по спора, респ. обосноваността на съдебното решение, като се обсъжда и решението на първоинстанционния съд, което не може да доведе до наличие на касационни основания, доколкото правните въпроси следва да са обсъдени и по тях да е формирана воля не от първоинстанционния съд, а от въззивния. На следващо място, фактите по спора не подлежат на проверка в производството по чл. 288 ГПК, доколкото касаят обосноваността на съдебното решение, а необосноваността не е сред касационните основания по чл. 280 ГПК. Евентуалното наличие на необоснованост следва да се преценява след като са налице основания за допускане до касационно обжалване по чл. 280 ГПК.

Твърди се, че съдът не е приложил императивна правна норма. Съдът не е отрекъл своето задължение служебно да приложи императивна материалноправна норма, напротив, изрично е посочил това свое задължение в мотивите си, но за да не приложи императивна материалноправна норма е приел, че отчуждаването не е произвело действие и собствеността върху имотите не е преминала в патримониума на държавата, съотв. на Столична община, а последните са останали частна собственост на физическите лица, описани в АЧОС – обстоятелство, което изключва приложението на императивните материално-правни разпоредби, регламентиращи защитата на публичната общинска собственост, независимо от предвижданията по приетите благоустройствени планове. Че съдът е бил длъжен да изследва горното обстоятелство следва именно от задължението му за прилагане на императивна материалноправна норма, което дава отговор на въпроса относно произнасянето по това, дали са заплатени обезщетенията и тежестта от доказването на този факт. В тази насока, не е налице касационно основание, сочено от касатора, във връзка със задължението на съда да приложи императивна материалноправна норма.

Съдът е приел, че сделка с имот, публична общинска собственост е действителна, поради което не е и налице соченото противоречие с практиката по този въпрос на ВКС, доколкото е прието, че имотите не са станали публична общинска собственост. Въпроси относно това, че отчуждаването не е произвело действие и собствеността върху имотите не е преминала в патримониума на държавата, съотв. на Столична община, а последните са останали частна собственост на физическите лица, описани в АЧОС, не се сочи от касатора, а именно това е решаващия извод на съда по отношение на изхода на спора.

Аргументация на твърдението за наличие на очевидна неправилност на решението липсва в изложението на касационните основания, поради което съдът приема, че такава не и налице.

С оглед изхода на спора в производството пред ВКС, в полза на ответника следва да се присъдят сторените разноски за това производство, в размер на 2400 лева, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

Водим от горното, състав на ВКС

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 6784/04.10.2019 г., постановено по гр. д.№ 4005/2017 г. от ІV”в” състав на СГС.

ОСЪЖДА Столична община да заплати на „Джесика – София” ООД сумата 2400 /две хиляди и четиристотин/ лева, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

Определението е окончателно.

Председател: Членове: 1. 2.