Производството е по чл. 218а, ал. 1, б.”а” ГПК отм. във връзка с § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК/ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 год./.

Образувано е по касационна жалба на А. Б. Д. вх. № 2* от 26.07.2004 год. срещу въззивното решение от 22.06.2004 год. по гр. дело № 173/2001 год. на Софийския градски съд, в. о., ІІ-б отделение, с което е отменено решението от 07.06.2000 год. по гр. дело № 2035/1993 год. на Софийския районен съд, ГК, 42-ри състав и е отхвърлен предявения от касатора срещу В. Х. Р., М. П. Р. и Х. П. Р. иск по чл. 7 ЗВСОНИ за признаване за установено, че договорът от 02.12.1968 год., сключен между председателя на ИК на Б. районен народен съвет и П. Д. Р. за продажба на апартамент в гр. С., ул.”Т” № 59, ет. 1, състоящ се от две стаи, кухня и сервизни помещения, застроен на площ от 62.59 кв. м., при граници: юг-улица, север-апартамент на К. К., запад-апартамент на М. П., отдолу-мазе, отгоре-апартамент на П. П., заедно с прилежащото му мазе, при граници: север-двор, изток-двор, запад-държавно мазе, юг-мазе на П. и с 35% идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, е нищожен поради нарушаване на чл. 6 от Наредбата за продажба на жилища от държавния жилищен фонд – НПЖДЖФ /ДВ, бр. 6 от 20.01.1967 год./.

По споменатата касационна жалба е било образувано гр. дело № 3064/2004 год. на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, което с определение № 333 от 10.04.2006 год. е прекратено и делото върнато на Софийския градски съд, в. о., ІІ-б отделение, за да разгледа и се произнесе с допълнително решение и по останалите, заявени с исковата молба и допълнителната молба от 02.02.1998 год. основания за претендираната нищожност на договора за покупко-продажба от 02.12.1968 год.

С решение от 02.06.2009 год., постановено по гр. дело № 129/2008 год. Софийският градски съд, ГК, в. о., ІV-ти „г” състав, по реда на чл. 193 ГПК отм. отменил решението от 07.06.2000 год. по гр. дело № 2035/1993 год. на Софийския районен съд, 42-ри състав, поправено с решение за допускане на очевидна фактическа грешка от 22.11.2000 год., с което са оставени „без разглеждане” останалите алтернативно обективно съединени искове по чл. 7 ЗВСОНИ и отхвърлил исковете за признаване за нищожен договора от 02.12.1968 год. поради: а/ нарушение на чл. 14 НПЖДЖФ /в ред. след изм., ДВ, бр. 30 от 16.04.1968 год./ - липса на „решение на ИК на Б. РС, заедно със становище по същото на оторизираното длъжностно лице”; б/ нарушение на чл. 14 НПЖДЖФ – „утвърждаване от съответното М-во на арх. и благ-вото Н. за такова „утвърждение” е положен подписа на Г. М., като предс. на ИК на СГНС”; в/ неистинност на договора относно подписа на П. на ИК на Б. РНС, поставен на договора; г/ нарушение на нормите на чл. 8 ЗН, че купувачът не е бил „крайно нуждаещ се” и семейството е имало право на една стая; д/ по времето на продажбата втората стая е била заемана от трето лице – Ф. Я. и е използване на „партийно” или „служебно положение”.

Срещу решението от 02.06.2009 год. е подадена касационна жалба вх. № 3* от 13.07.2009 год., в която А. Б. Д. поддържа оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон с искане за отмяната му и уважаване на иска по чл. 7 ЗВСОНИ на всички предявени основания.

Ответниците по двете касационни жалби В. Х. Р., Х. П. Й. и М. П. Б. са на становище, че оплакванията в тях са неоснователни.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о. намира, че и двете касационни жалби следва да бъдат разгледани при условията на чл. 218а, ал. 1, б.”а” ГПК отм. във връзка с § 2, ал. 3 ПЗР на ГПК, т. е. по един и същи съдопроизводствен ред, определящ за който е моментът на подаване на първата касационна жалба – 26.07.2004 год. Жалбите срещу решенията на въззивния съд са подадени в срок и подлежат на разглеждане по същество.

По жалба вх. № 2* от 26.07.2004 год. срещу решението от 22.06.2004 год. по гр. дело № 173/2001 год. на СГС, в. о., ІІ”б” отделение, с което е отхвърлен иска по чл. 7 ЗВСОНИ на основание чл. 6 НПЖДЖФ отм.

Оплакванията са неоснователни.

Въззивният съд обосновано е приел, че при сключването на договора за продажба от 02.12.1968 год. купувачът П. Д. Р. /наследодател на ответниците/ е бил наемател на процесния апартамент. Свидетелските показания са допуснати при условията на чл. 134, ал. 1 ГПК отм., след като съгласно писмо изх. № 94-Е-126/17.12.2001 год. на СО-район „Т” е установено, че срокът за съхранение на наемните преписки от 1968 год. е изтекъл и настанителната заповед е унищожена. Гласните доказателства са обсъдени съвместно с намиращите се в преписката по продажбата документи: декларация от живеещата в другата стая наемателка Ф. Я., молба от П. Р. от 07.12.1967 год., представеното копие-извлечение от регистъра за населението /стр. 172/ и не е допуснато нарушение на чл. 136 ГПК отм. само поради обстоятелството, че свидетелят П е първи братовчед на П. Д. Р., а свидетелят П е имал съдебен спор с ищеца/касатор/, който загубил. Първият свидетел след смъртта на първата съпруга на П. Р. се е срещал рядко с новото семейство на последния, а вторият свидетел, който е бил домоуправител на жилищата на ул.”Т” №№ 57 и 59 за времето от 1947 до 1992 год., пък е имал спор не само с ищеца/касатор/, но и с ответниците във връзка с извършен от него ремонт на общи части. Доколкото свидетелските показания не само не противоречат на писмените доказателства, но се подкрепят от тях, няма основания да се счита, че е налице заинтересуваност на разпитаните като свидетели лица от изхода на делото.

В обобщение, по делото са налице достатъчно доказателства, въз основа на които може да се приеме, че П. Р. и първата му съпруга са живеели като наематели в закупения от тях на 02.12.1968 год. апартамент, поради което липсва основанието по чл. 6 НПЖДЖФ отм. за нищожност на договора за покупко-продажба.

Не са налице основания за отмяна на въззивното решение от 22.06.2004 год. по гр. дело № 173/2001 год. на СГС, в. о. ІІ”б” отделение, което следва да бъде оставено в сила.

По жалба вх. № 3* от 13.07.2009 год. срещу решението от 02.06.2009 год. по гр. дело № 129/2008 год. на СГС, ГК, в. о., ІV-ти „г” състав

Ж. е частично основателна.

С молбата от 02.02.1998 год. процесуалният представител на ищеца/касатор/ е посочил следните основания за нищожност на продажбата от 02.12.1968 год./извън това по чл. 6 НПЖДЖФ/, а именно: а/ липса на становище на ИК на СГНС по продажбата; б/ липса на утвърждаване от съответното Министерство на архитектурата и благоустройството; в/ неистинност на подписа, положен върху договора от името на И. Т. за председател на ИК на РНС; г/ нарушение на чл. 8, ал. 2, б.”а” НПЖДЖФ във връзка с разпоредбите на Закона за наемите относно крайно нуждаещите се лица; д/ липса на съгласие на наемателката Ф. Я. и е/ използване на служебно и партийно положение при закупуване на жилището.

За да отхвърли претенцията на първото релевирано основание за нищожност на продажбата – по т. 14, ал. 2 НПЖДЖФ, въззивният съд е приел, че е налице решение на П. на ИК на РНС, утвърдено от П. на СГНС, което заедно с цялата преписка се изпраща съгласно т. 14, ал. 2 НПЖДЖФ /чрез окръжния народен съвет/ в Министерството на архитектурата и благоустройството със становище на председателя на ИК на ОНС по продажбата. Според въззивния съд, правно значимо е наличието на волеизявление, предвидено в закона и материализирано в решението, като самият акт съдържа становището му.

В тази част решението противоречи на т. 14, ал. 2 НПЖДЖФ. Цялостният смесен фактически състав на сделката, уредена в т. 14 и т. 15 НПЖДЖФ включва освен гражданскоправния елемент, изразяващ се в съвпадение на насрещните волеизявления при подписване на договора /т. 15, ал. 1/, още и административноправни елементи: решение на председателя на ИК на ОбНС, респ. на ИК на РНС за гр. С. за извършване на продажба /т. 14, ал. 1/; становище на председателя на ИК на ОНС, респ. на СГНС за гр. С. за утвърждаване на продажбата /т. 14, ал. 2/ и утвърждаване на решението за продажбата от министъра на архитектурата и благоустройството /т. 14, ал. 3/. Всяко едно от трите условия по т. 14 НПЖДЖФ е предпоставка за последователно осъществяване на императивните изисквания от административноправно естество, без спазването на които договорът за продажба е недействителна сделка, чиято порочност не може да бъде санирана. С оглед характера на регулираните с нея обществени отношения, наредбата възлага на определените в т. 14, ал. ал. 1-3 органи изключителна компетентност при осъществяваните от тях действия на държавна администрация. За да гарантира спазване изискванията на НПЖДЖФ при продажба на жилища от държавния жилищен фонд на нуждаещи се граждани, законодателят е преценил, че делегиране на правомощията на съответните органи е възможно единствено при осъществяване на гражданскоправния елемент от фактическия състав на покупко-продажбата, а именно подписването на договора от председателя на ИК на ОбНС, на РНС за гр. С. или натоварено от него лице /т. 15, ал. 1/. В този случай, органът, който сключва договора въз основа на утвърденото по реда на т. 14 НПЖДЖФ решение за извършване на продажбата, действува като равнопоставен субект на гражданското правоотношение – законен представител по смисъла на чл. 36 ЗЗД на съответния ОбНС, респ. РНС за София. Законодателят не е предвидил възможност изключителната компетентност на председателя на ИК на ОбНС, съотв. на РНС за гр. С., по т. 14, ал. 1 НПЖДЖФ да бъде делегирана на друго длъжностно лице от народния съвет. Същото се отнася и за компетентността на председателя на ИК на ОНС, респ. на СГНС за гр. С., да дава становище по продажбата /т. 14, ал. 2/, както и за компетентността на министъра на архитектурата и благоустройството да утвърждава решението за продажбата /т. 14, ал. 3/. Ако е допускал възможност за делегиране правомощията на органите по т. 14 НПЖДЖФ, законодателят би я предвидил изрично, както е сторил това в случаите по т. 15, ал. 1 от наредбата. Той обаче е възложил единствено и само на посочените в наредбата органи да вземат съответното решение въз основа на извършена проверка дали са спазени изискванията за продажба на държавно жилище на нуждаещ се гражданин.

В случая, липсва становище по продажбата на председателя на ИК на СГНС по т. 14, ал. 2 НПЖДЖФ. Видно от бланката на л. 9 от приетата като доказателство преписка по продажбата № П* мястото на което е следвало да се подпише становището от председателя на ИК на СГНС е останало празно. Под него, в скоби на пишеща машина е изписано името на Г. М., срещу което е посочена длъжността на последния-зам. председател на ИК на СГНС. Действително, към 11.11.1968 год. Георги М. е бил заместник-председател на ИК на СГНС, видно от протокол № 4 от 20.09.1967 год. на С. редовна септемврийска сесия на СГНС, а председател на ИК на СГНС е бил Г. С. Именно последният е бил длъжностното лице, на което т. 14, ал. 2 НПЖДЖФ е възлагала изключителната компетентност да дава становище по продажбата. Както се посочи, това свое правомощие председателят на ИК на СГНС не е могъл да делегира на друго длъжностно лице от народния съвет, в т. ч. и на заместник-председателите на изпълнителния комитет. Отделно от това, в случая липсва дори и изрично упълномощаване на заместник-председателя на ИК на СГНС Г. М. от страна на председателя на ИК на СГНС за подписване от името на последния на становищата по преписките за продажба на жилища от държавния жилищен фонд. С протокол № 4 от 20.09.1967 год. на ИК на СГНС само са били разпределени по отрасли задълженията на членовете на изпълнителния комитет, като липсва упълномощаване на заместник-председателя Г. М. с посочване на конкретните действия, които последният има право да извършва валидно от името на председателя на ИК на СГНС.

Предвид на това, след като становището за утвърждаване на решението за продажбата не е подписано от председателя на ИК на СГНС, а от заместник-председателя на ИК на СГНС Г. М., допуснато е нарушение на т. 14, ал. 2 НПЖДЖФ. Без валидно становище на компетентния орган по т. 14, ал. 2 НПЖДЖФ, не би могло да се пристъпи към утвърждаване на решението за продажбата от органа по т. 14, ал. 3 от Наредбата. В този смисъл, договорът за продажба от 02.12.1968 год. е недействителна сделка и не е породил целените с него последици.

Следва да се приеме, че е нарушена и изключителната компетентност на министъра на архитектурата и благоустройството по т. 14, ал. 3 НПЖДЖФ, тъй като решението за извършване на продажбата е утвърдено от заместник-председателя на ИК на СГНС Г. М. Неправилно въззивният съд е приел, че със заповед № К* от 24.07.1968 год. министърът на архитектурата и благоустройството е делегирал на председателя на ИК на СГНС правото си да утвърждава решенията на общинските/районните/ народни съвети за продажба на жилища по НПЖДЖФ. Съгласно т. 24 НПЖДЖФ, на министъра на архитектурата и благоустройството е възложено да упражнява общо ръководство и контрол по прилагане на нормативния акт, за което издава инструкции и указания. Макар и подзаконов нормативен акт, НПЖДЖФ съдържа същинска нормативна основа за уреждане правоотношенията между държавата и нуждаещите се граждани при продажба на жилища от държавния жилищен фонд. Затова, тези правоотношения са уредени възможно най-детайлно, като изрично и изчерпателно са посочени органите на администрацията, на които е било възложено да осъществяват правомощията, включени в административноправния елемент на сложния фактически състав на продажбата, както и органите, действащи като субект на гражданското правоотношение при сключване на договора след утвърждаване на решението за продажбата. Нормите на т. 14 НПЖДЖФ имат императивен характер, тъй като са установени в обществен интерес и целят единно уреждане на продажбените отношения. Наредбата е специален нормативен акт, който изключва възможността за дерогиране на разпоредбите на т. 14, ал. 2 и 3 чрез общата по отношение на тях норма на § 3 от П. за устройството и задачите на Министерството на архитектурата и благоустройството. При това, НПЖДЖФ е издадена съвместно от министъра на архитектурата и благоустройството и министъра на финансите, а правилникът – само от първия от тях. Общият контрол и ръководството по приложение на НПЖДЖФ, които министърът на архитектурата и благоустройството е упражнявал по силата на т. 24 от наредбата имат само организационно-технически характер, но не съдържат правомощие да се отменят или изменят съдържащите се в нормативния акт материалноправни разпоредби от публичен порядък, в т. ч. пределегиране на изключителната компетентност на министъра за утвърждаване решението за продажбата /т. 14, ал. 3/ на председателите на ИК на ОНС, респ. на СГНС за гр. С.. О. от това, дори да се приеме, че министърът на архитектурата и благоустройството е могъл да пределегира на председателите на ИК на ОНС, респ. на СГНС за София правомощието си по т. 14, ал. 3 НПЖДЖФ, в случая липсва утвърждаване на решението за продажбата от председателя на ИК на СГНС. Безспорно е, че решението е било утвърдено от заместник-председателя на ИК на СГНС Г. М. Ако се приеме, че министърът на архитектурата и благоустройството е могъл валидно да делегира правомощието си по т. 14, ал. 3 НПЖДЖФ на председателя на ИК на СГНС, то последният от своя страна не би могъл да прехвърли на друго длъжностно лице тази възложена му компетентност, защото по закон не може да се разпорежда с чужди правомощия. В случая, посоченото в договора от 02.12.1968 год. писмо № П* от 11.11.1968 год., с което е било утвърдено решението за продажбата е номерът на преписката на Б. районен народен съвет, като същият номер е поставен и върху празната бланка, която е следвала да съдържа становището на председателя на ИК на СГНС. Допуснато е нарушение на изключителната компетентност на министъра на архитектурата и благоустройството по т. 14, ал. 3 НПЖДЖФ, което съставлява самостоятелно основание за обявяване на договора за продажба за нищожен.

Изложеното дотук налага отмяна на въззивното решение в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 7 ЗВСОНИ на основание т. 14, ал. 2 и ал. 3 НПЖДЖФ и уважаване на претенцията за обявяване за нищожен договора за продажба от 02.12.1968 год. на тези две основания. Налице е активната материалноправна легитимация на ищеца/касатор/, който е единствен наследник на починалия на 09.08.1963 год. собственик на отчуждения през 1949 год. по ЗОЕГПНС имот Б. А. Д. /в хода на процеса е починала ищцата Н, заместена от сина си А. Б. Д./. Съдилищата са валидно сезирани с искане за произнасяне по действителността на атакуваната сделка с оглед нарушенията на т. 14, ал. 2 и ал. 3 НПЖДЖФ. Налице са предпоставките и по чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ, като одържавеният по ЗОЕГПНС апартамент съществува реално до размерите, в които е бил отчужден.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о. намира за неоснователни оплакванията, касаещи въззивното решение от 02.06.2009 год. в останалата му част, с която е отхвърлен иска по чл. 7 ЗВСОНИ на основанията за нищожност на продажбата /извън тези по т. 14, ал. 2 и ал. 3 НПЖДЖФ, за които се прие, че са налице/.

Установено е, че договорът от 02.12.1968 год. е подписан от лицето, посочено като председател на ИК на Б. районен народен съвет – И. Т.

На следващо място, правилно е прието, че продажбата на апартамента е извършена при условията на т. 6 НПЖДЖФ, като е установено, че сънаемателката Ф. Я. е представила писмена декларация, че е била уведомена за желанието на наемателя П. Д. Р. да закупи жилището. Общественият интерес, изискващ продажбите на държавните жилища да се извършват при спазване принципа за равнопоставеност на нуждаещите се граждани в хипотезите на т. 6 НПЖДЖФ остава незасегнат, защото продажбата касае само заинтересуваните наематели, но не и потенциални кандидати измежду лицата, посочени в т. 8, ал. 1 и ал. 2, изр. последно от Наредбата. Само в хипотезата на т. 6, ал. посл. НПЖДЖФ е предвидено изрично изискване за преценка на жилищните и професионални нужди на сънаемателя и то на онзи, който не е съгласен с продажбата, а не на този, който желае да закупи.

Накрая, правилно е прието, че наличието на използване на служебно или партийно положение не може да се презумира, а в случая не са доказани такива основания за обявяване на продажбата за нищожна.

Ето защо, в тази част обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.

С оглед крайния изход на делото, ответниците по иска и по касация следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца/жалбоподател/ разноски по делото за всички инстанции, изчислени по компенсация в размер на 887, 75 лева.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решението от 22.06.2004 год. по гр. дело № 173/2001 год. на Софийския градски съд, в. о., ІІ”б” отделение.

ОТМЕНЯВА решението от 02.06.2009 год. по гр. дело № 129/2008 год. на Софийския градски съд, ГК, ІV-ти „г” състав в частта, с която е отхвърлен предявения от А. Б. Д. срещу В. Х. Р., М. П. Р. и Х. П. Р. иск по чл. 7 ЗВСОНИ за признаване за установено, че договорът за покупко-продажба от 02.12.1968 год. е нищожен поради нарушение на т. 14, ал. 2 и ал. 3 НПЖДЖФ, вместо което ПОСТАНОВЯВА:

ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖЕН поради нарушения на т. 14, ал. 2 и ал. 3 НПЖДЖФ /обн., ДВ, бр. 6 от 20.01.1967 год./ договора от 02.12.1968 год. за продажба на държавен жилищен имот, сключен между председателя на ИК на Б. районен народен съвет, гр. С. продавач и П. Д. Р. купувач, представляващ апартамент в гр. С., ул.”Т” № 59, ет. 1, състоящ се от две стаи, кухня и сервизни помещения, застроен на площ от 62.59 кв. м., при граници: юг-улица, север-апартамент на К. К., запад-апартамент на М. П., отдолу-мазе, отгоре-апартамент на П. П., заедно с прилежащото му мазе, при граници: север-двор, изток-двор, запад-държавно мазе, юг-мазе на П. и 35% идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, по предявения от А. Б. Д. срещу В. Х. Р., М. П. Р. и Х. П. Р. иск по чл. 7 ЗВСОНИ.

ОСТАВЯ В СИЛА решението от 02.06.2009 год. по гр. дело № 129/2008 год. на Софийския градски съд, ГК, ІV-ти „г” състав в останалата му част.

Осъжда В. Х. Р., М. П. Р. и Х. П. Р., всички с адрес: гр. С., ж. к.”Л”, бл. 144, вх.І, ет. 10, ап. 36, да заплатят на А. Б. Д., със съдебен адрес: гр. С., ул.”И” № 21-б/адв. С. Б. /, сумата 887, 75/осемстотин осемдесет и седем + 0, 75 ст./лева разноски за всички инстанции.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/

ЧЛЕНОВЕ: /п/