О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 1772София, 25.06.2024 година

Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, в закрито заседание на десети април две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ:ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 1831/2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на “Ф. Б. ЕООД, [населено място] против решение № 274 от 19.06.2023 г. по в. гр. д. № 322/2023 г. на Пернишки окръжен съд, потвърждаващо решение № 1352 от 14.12.2022 г. по гр. д. № 500/2022 г. на Пернишки районен съд, с което е уважен предявеният от З. М. М. от [населено място] срещу дружеството-касатор иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД във връзка с чл. 143 ЗЗП за прогласяване нищожността на сключения между страните договор за потребителски кредит № 1061935 от 07.09.2021 г.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради незаконосъобразност, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Според касатора, въззивният състав не е обсъдил всички правнорелевантни твърдения на страните, не е преценил всички относими за спора доказателства и не е изложил собствени мотиви, което е в противоречие с разпоредбите на чл. 12, чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Релевира изрично оплакване и за допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в оставянето без уважение на молбата на въззивника от 01.06.2023 г. за спиране на производството по делото на основание чл. 633, вр. с чл. 631, ал. 1, изр. 1 ГПК с оглед образуваното по преюдициално запитване дело № С-714/22 на СЕС по въпроси, които са от значение за правилното прилагане на закона при решаване на настоящия спор. Освен това, касаторът счита, че въззивният съд е нарушил и разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК, отказвайки да допусне събиране на гласни доказателства, въпреки неоснователния отказ за допускането на такива от страна на първата инстанция. На последно място, в касационната жалба се твърди и очевидна неправилност на акта предвид приетото от решаващия състав несъответствие между предоставената на ищеца преддоговорна информация и параметрите на договора за кредит относно посочения размер на годишния процент на разходите.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване, освен на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, се поддържа и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Като значими за спора са поставени въпросите: „1. При направено възражение по чл. 236, ал. 2 ГПК за липса на мотиви в първоинстанционния съдебен акт, досежно приетото за установено от фактическа и правна страна, длъжен ли е въззивният съд мотивирано да се произнесе по възраженията и анализа на доказателствата; 2. Допустимо ли е въззивният съд мълчаливо да препрати към мотивите на първоинстанционния съд и да не отговори на всички доводи, възражения и твърдения във въззивната жалба в рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК; 3. Дали, когато съд е отправил преюдициално запитване, спирайки производството по своето дело, подлежат на спиране и производствата по други дела, пред които стои за разглеждане същият правен въпрос“.

По отношение на първите два въпроса се твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), обективирана в: решение № 72 от 13.04.2016 г. по гр. д. № 3582/2015 г. на III г. о.; решение № 40 от 04.02.2015г. по гр. д. № 4297/2014 г. на IV г. о. и решение № 257 от 13.12.2016г. по гр. д. № 2436/2016 г. на III г. о., а за третия въпрос – че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).

Ответницата по касация – З. М. М. от [населено място] – моли за оставяне на жалбата без уважение, по съображения в писмен отговор от 27.10.2023 г. Претендира разноски.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

При постановяване на атакуваното решение въззивният съд е приел за установено, че: Между страните е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който “Ф. Б. ЕООД е предоставил на З. М. М. сумата 6000 лв., с погасителен срок 18 месеца, при годишен лихвен процент 35% и годишен процент на разходите 49.66%, с което общото задължение за главница и лихва е 8100 лв.; С анекс от 16.12.2021 г. сумата по главницата е увеличена на 6 134.13 лв., уговорена е лихва 23% и оставащи вноски до пълно погасяване на кредита – 12; В чл. 5 от договора е предвидено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „Фератум банк“, като кредитополучателят декларира, че сам е избрал тази опция и му е разяснена възможността за отказ от договора; Между „Фератум банк“ и ищцата е сключен договор за поръчителство, като за предоставената гаранция същата дължи сумата 5940 лв.; Съгласно представената по делото преддоговорна информация в стандартен европейски формат, ГПР ще остане валиден през целия период, а лихвеният процент остава непроменен. Посочено е, че ГЛП е в размер на 41.00 %, което се отличава значително от предвиденото в договора.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен искът на З. М. М. срещу “Ф. Б. ЕООД, въззивният съд е споделил извода за нищожност на процесния договор за потребителски кредит. Приел е, че не е изпълнено императивното правило на чл. 11, ал. 1, т. 7 ЗПК относно общия размер на кредита; т. 10 относно годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, както и т. 11 относно условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.

Решаващият състав е счел за правилна констатацията на първостепенния съд за несъответствие между преддоговорната информация, предоставена на ищцата и параметрите на договора, изразяваща се в това, че в преддоговорната информация е посочен ГЛП в размер на 41.00 % и въз основа на него са определени ГПР, размерът на дължимата възнаградителна лихва и е изготвен примерен погасителен план, докато в договора е посочен значително по-нисък размер на възнаградителната лихва – 35 %, но размерът като сума е възпроизведен от преддоговорната информация. Взел е предвид факта, че действително уговорената лихва на годишна база е фиксирана сума, т. е. съответна на установените с договора 35%, но е приел, че този размер би бил дължим, ако кредитът подлежеше на еднократно издължаване в края на периода, а не както е уговорено в договора – на 12 погасителни вноски, по погасителен план, какъвто не е представен. Според въззивния съд, размерът на по-ниската лихва неминуемо би повлиял и върху ГПР, което в конкретния случай не е съобразено.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

По отношение на поставените от касатора въпроси е изпълнено изискването да са от значение за изхода на конкретното дело. Не са налице обаче предпоставките на поддържаните за тях конкретни основания. Въпросите по т. 1. и т. 2 от изложението, касаещи като цяло задължението на въззивната инстанция за мотивиране на съдебния акт, не са в отклонение от практиката на ВКС, в т. ч. и цитираната от касатора. Решаващият състав е изложил съображения по релевираните във въззивната жалба оплаквания и е формирал извода си за нищожност на процесния договор за кредит, като е подложил на анализ клаузите на същия и представената по делото преддоговорна информация. Що се отнася до направените въз основа на този анализ изводи, тяхната правилност е предмет на самото касационно обжалване, но не и основание за допускането му.

Не е осъществено поддържаното основание и за третия въпрос. Безспорно, по същия е налице противоречие в съдебната практика. Това противоречие е и поводът за образуваното тълкувателно дело № 1/2022 г. на ВКС и ВАС, което обаче е приключило с определение от 17.05.2023 г. за отклоняване на искането за приемане на съвместно тълкувателно постановление. Независимо от това, въпросът за спиране на производството до приключване на висящото дело пред СЕС се явява ирелевантен предвид междувременно постановеното решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на СЕС, с което атакуваното въззивно решение не е в противоречие.

На последно място, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Макар да няма легална дефиниция на понятието „очевидна неправилност“, същото е изяснено във формираната от Върховен касационен съд практика, която е в смисъл, че очевидно неправилно е съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В случая поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е аргументирано с оплакването в касационната жалба за неправилност на извода на въззивния съд за несъответствие между предоставената на ищцата преддоговорна информация и параметрите на процесния договор за кредит относно посочения размер на годишния процент на разходите, т. е. твърди се неправилност, която обаче не покрива изведените в практиката критерии за „очевидност“.

При този изход на делото, на основание чл. 38, ал. 2 ЗЗД, на процесуалния пълномощник на ответницата по касация адвокат Д. В. М. от Пловдивска адвокатска колегия следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на сумата 1000 лв., определено съобразно фактическата и правна сложност на спора и обема на осъществената от адвоката правна помощ, обективирана в изготвения писмен отговор.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 274 от 19.06.2023 г. по в. гр. д. № 322/2023 г. на Пернишки окръжен съд

ОСЪЖДА „Ф. Б. ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място],[жк], [улица], вх. А, ет. 9, офис 20 да заплати на адвокат Д. В. М. от Пловдивска адвокатска колегия адвокатско възнаграждение в размер на сумата 1000 (хиляда) лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЧЛЕНОВЕ: