№ 1595

[населено място], 14.06.2024 година

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, 5 състав, в закрито заседание на тридесети май две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

Председател: Р. Б. Ч. И. М.

А. Н.

като разгледа докладваното от съдията докладчик А. Н. т. д. № 364 по описа за 2024г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. А. Д. срещу решение № 267 от 10.09.2023г. по в. т.д. № 121/2022г. на Апелативен съд – Варна, с което, като е потвърдено частично и отменено частично решение № 260169 от 01.11.2021г. по т. д. № 785/2021г. на Окръжен съд – Варна, са отхвърлени изцяло предявените от касатора срещу „Агробулс“ ООД (в несъстоятелност) искове по чл. 694, ал. 2, т. 1 и т. 2 от ТЗ за сума от общо 2 677 730. 81 лева.

Оплакванията на касатора са, че въззивното решение е недопустимо. Приети са за несъществуващи вземания, установени със сила на пресъдено нещо (по издадените заповеди за изпълнение в заповедни производства относно договорите за заем), при това въз основа на ненаведено възражение за симулативност на вземането от трето лице помагач. Всички разсъждения на съда за налични по делото на косвени доказателства за симулация, включително възможността тя да се доказва без начало на писмено доказателство, са произволни, доколкото не са налице такива възражения. Третото лице не е подало и въззивна жалба. Съдът се е произнасял по въпроси, които не са били включени в предмета на въззивното производство, образувано по жалба срещу първоинстанционното решение в частта относно потвърдените вземания по сключените през месец март 2016г. договори за заем. Въззивна жалба има само от ответника „Агробулс“ООД (в несъстоятелност), а всички възражения срещу заповедите за изпълнение на този ответник са преклудирани.

Според касатора въззивното решение е и неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Освен посоченото по-горе касаторът счита неправилен извода на съда, че договорите за цесия от 02.04.2018г. и 19.12.2017г. не са породили действие, тъй като са били подписани от касатора и за двете страни – като управител на цедента „Ванхил“ ЕООД и като физическо лице – цесионер, т. е. приложима е забраната на чл. 38, ал. 1 от ЗЗД. Органното представителство не включва упълномощаване. Външно изразената воля от органния представител спрямо третите лица не е същинско представителство по ЗЗД, основано на представително правоотношение, а представителна функция, част от законовата компетентност на органите на юридическото лице. Изцяло необсъдени са останали доказателства и доводи във въззивната жалба на ищеца – приходните касови ордери, установяващи предаването на заемната сума; изводът на вещото лице, че в счетоводството, водено от „МК Акаунт“ ЕООД, договорът за заем не е осчетоводен поради липса на приемственост при предаване на документацията, водена от двете му счетоводства, което представлява нарушение на чл. 14 от ЗСч; както и установеното от вещото лице, че към края на 2011г. ищецът е разполагал с 270 738. 39 лева. Неправилно съдът е приел, че при частично присъдено вземане силата на пресъдено нещо не се разпростира относно правопораждащите факти на съдебно установеното вземане. Неправилно е прието и че клауза за неустойка без краен предел или фиксиран срок е нищожна.

Касаторът иска касационно обжалване да бъде допуснато и въззивното решение – отменено, с уважаване на предявените по чл. 694, ал. 2, т. 1 и т. 2 от ТЗ искове.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационно обжалване на въззивното решение трябва да бъде допуснато, тъй като решаващият въззивен състав се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и по въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Формулираните въпроси са:

1. Следва ли съдът да се произнася само по наведените от страните доводи и възражения или е свободен да се произнася служебно по всякакви обстоятелства, без оглед на това какви възражения са наведени от страните във връзка с дадени съществени за разрешаване на спора обстоятелства?

Според касатора въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 19 от 30.05.2011г. по гр. д. № 262/2010г. на ВКС, ГК, ІІ г. о., решение № 50004 от 27.04.2023г. по т. д. № 1879/2020г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

2. Длъжен ли е въззивният съд да съобрази преклузията на възраженията срещу вземане по влязла в сила заповед за изпълнение.

Във връзка с въпроса касаторът се позовава на определение № 214 от 15.05.2018г. по ч. гр. д. № 1528/2018г. на ВКС, ГК, ІV г. о.

3. Във връзка с третата точка от изложението касаторът сочи неправилност на мотивите на въззивния съд, че договорите за цесия от 02.04.2018г. и 19.12.2017г. не са могли да породят действие при забраната на чл. 38, ал. 1 от ЗЗД, като се позовава на т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 15.11.2013г. по тълк. дело № 3/2013г. на ОСГТК.

4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи по въззивната жалба, както и всички относими към даден извод доказателства по делото?

Касаторът се позовава на решение № 50105 от 14.06.2013г. по т. д. № 1234/2021г. на ВКС, ТК, І т. о.

5. При частично присъдено вземане разпростира ли се силата на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на съдебно установеното вземане?

Според касатора въззивното решение противоречи на Тълкувателно решение № 3 по тълк. дело № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС.

6. Нищожна ли е клауза за неустойка в търговски договори, уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява?

Във връзка с въпроса от касатора е посочено разрешението по т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

От насрещната страна по жалбата „Агробулс“ ООД (в несъстоятелност) и от синдика на дружеството не са подадени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК.

Отговор не е подаден и от синдика на дружеството.

Отговори са постъпили от „Агростандарт 2004“ ЕООД и от С. И. Р., кредитори по чл. 693 от ТЗ, встъпили като трети лица помагачи на длъжника (чл. 694, ал. 4 от ТЗ). Те оспорват касационната жалба като неоснователна.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че предявените искове са допустими. Производството по несъстоятелност срещу „Агробулс“ ООД е било открито с решение № 665 от 21.09.2018г. по т. д. № 1742/2017г. на Окръжен съд – Варна. Касаторът е предявил вземанията си на 22.10.2018г., в срока по чл. 685, ал. 1 от ТЗ. Те са били включени частично в списък на синдика на приетите вземания и частично в списък на неприетите вземания в производството по несъстоятелност. Списъкът е бил обявен в търговския регистър на 16.11.2018г. Срещу списъка на неприетите вземания касаторът е подал възражение с вх. № 34556/26.11.2018г. То е било оставено без уважение от съда по несъстоятелността с определение № 1635 от 25.04.2019г., обявено в търговския регистър на 30.04.2019г. Същевременно по възражение на друг кредит останалата част от вземанията са били изключени от списъка на приетите вземания. Исковата молба е била подадена в срока по чл. 694, ал. 6 от ТЗ – на 15.05.2019г.

Исковете за установяване на вземания по 16 броя договори за заем, сключени между касатора и „Агробулс“ ООД през месец март 2016г., разсрочени със споразумение от 22.04.2016г., са били приети за неоснователни по същество поради това, че не е доказано предаването на заемните суми. Отречена е била твърдяната дължимост на 155 000 лева главници и поради това - на 12 264. 63 лева възнаградителни лихви в размер на ОЛП и 960 300 лева неустойки за забава в размер на 1% на ден. Въззивният съд е достигнал до този извод поради обстоятелствата, че при сключването на договорите за паричен заем дружеството е било представлявано от съдружника и управител З. Ж., майка на касатора. Действително за получаване на сумите са били съставени ПКО с квитанции, удостоверяващи внасяне на сумите на каса, както и сумите са били отчетени само задължение по счетоводна сметка 411“Получени краткосрочни заеми“, но ордерите са били оформени от З. Ж., която до месец май 2016г. е водила и счетоводството. ПКО са частни удостоверителни документи. Верността им се съобразява с оглед на всички обстоятелства по делото (чл. 180 от ГПК). След месец май 2016г. счетоводството е водено от „МК Акаунт“ ЕООД и тогава не са отчетени предоставени в брой парични заеми от Д. Д., видно от данните по сметки 151 и 159. Счетоводният баланс на “Агробулс“ ООД към 31.12.2016г., изготвен въз основа на данните от текущото отчитане, представени подробно в аналитична оборотна ведомост за 2016г., не е съдържал задължения към Д. Д.. В този смисъл са били основното и повторното заключение на изслушаните в първоинстанционното производство съдебно-счетоводни експертизи. Повторната експертиза е констатирала и липса на приемственост при предаване на документацията на дружеството, водена от двете му счетоводства през 2016г. Не се е установявало Д. Д., като заемодател, да е разполагал с такива суми. От него не са били подавани ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ за 2012, 2013, 2014 и 2015г., а едва за 2016г. и след това е деклариран предоставеният заем. При извършването на стопанските операции не е съблюдавано изискването на закона (чл. 3 от Закона за ограничаване плащанията в брой) плащането на суми, равни или по-големи от 10 000 лева да се извърша само чрез превод или внасяне по платежна сметка. Не се е установила и нужда от свежо финансиране на „Агробулс“ ООД, за което са били сключени договорите за заем. Не са били представени доказателства, а са липсвали и твърдения, че предоставените в заем средства са били употребени за нуждите на дружеството в рамките на осъществяваната от него стопанска дейност или за покриване на други финансови нужди. Първоинстанционният съд е уважил исковете относно тези вземания, но решението е било отменено от въззивния съд по жалба по жалба на несъстоятелното дружество, поддържало недължимост на сумите.

Исковете за установяване на вземания по 26 броя договори за заем, сключени между „Булинвестмънт 2000“ ЕООД и „Агробулс“ ООД в периода 05.01.2016г. – 06.02.2016г., разсрочени със споразумение от 22.04.2016г., вземанията на заемодателя по които са били прехвърлени на касатора с договор за цесия от 22.04.2016г., също са счетени от въззивния съд за неоснователни поради това, че е не е било доказано реалното предаване на сумите по договорите за заем. Отречено е било да се дължат главници от 260 000 лева, 50 198. 58 лева възнаградителни лихви в размер на ОЛП и 587 300 лева неустойки за забава в размер на 1% на ден. За заемодателя „Булинвестмънт 2000“ ЕООД договорите са подписани от неговия управител З. Ж., подписала договорите и от името на заемополучателя. Това обстоятелство не влече нарушаване на забраната за договаряне сам със себе си (т. 2 от ТР № 3/2013г. на ОСГТК на ВКС). Но и в този случай представените квитанции към ПКО са подписани от З. Ж. за получаване на сумите в брой. Същевременно съгласно първоначалното заключение на вещото лице по делото, съобразило счетоводните записвания в счетоводството на дружеството, „Булинвестмънт 2000“ ЕООД не е разполагало с достатъчно парични средства, за да предостави заем в размер на 260 000 лева по 26 броя договори за заем. Вещото лице по повторната съдебно-счетоводна експертиза също е заключило, че при анализ на счетоводните регистри на „Булинвестмънт 2000“ ЕООД липсва начално салдо по сметка 151 и липсват данни за аналитична отчетност по сметката. Не може да се установи каква е била действителната касова наличност на дружеството към месец януари 2016г., тъй като е налице разминаване между публикувания баланс и оборотната ведомост. Налице е т. нар. отрицателна касова наличност.

Действително за част от вземанията по договорите за заем, включително предявени като частични, са били издадени заповед за изпълнение от 12.05.2016г. по ч. гр. д. № 5114/2016г. на Районен съд – Варна, заповед за изпълнение от 25.05.2016г. по ч. гр. д. № 5628/2016г. на Районен съд – Варна, заповед за изпълнение от 08.06.2016г. по ч. гр. д. № 6338/2016г. на Районен съд – Варна и заповед за изпълнение от 17.06.2016г. по ч. гр. д. № 6828/2016г. на Районен съд – Варна, всички влезли в сила, но те не обвързват синдика и подпомагащите страни, които не са участвали в производствата. Силата на пресъдено нещо по стабилизираните заповеди за незабавно изпълнение е непротивопоставима на кредиторите на несъстоятелния длъжник па аргумент от чл. 694, ал. 8 от ТЗ и приложимата по аналогия разпоредба на чл. 464 от ГПК. Същевременно изрично в първото съдебно заседание на 03.02.2020г. пред първоинстанционният съд третото лице подпомагаща страна С. И. Р. е възразил, че касаторът не разполага с необходимите средства за предоставяне на заемите, т. е. че реално не ги е предоставил, което по същността си представлява твърдение за тяхната абсолютна симулативност. Това възражение е било прието от въззивния съд за основателно. Доказвало се е, че сделките са сключени фиктивно, с цел да създадат несъществуващи задължения на дружеството към мним кредитор.

Отречена е била дължимост на суми от 157 295. 32 лева неустойка по сключени през 2016г. между „Агробулс“ ООД и „Ванхил“ ЕООД 15 броя договори за преаренда, правата по който са били прехвърлени от преарендатора „Ванхил“ ЕООД на касатора с договор за цесия от 19.12.2017г., както и за дължимост на суми от 457 228. 66 лева неустойка по сключени през 2016г. между „Агробулс“ ООД и „Ванхил“ ЕООД 26 броя договори за преаренда, правата по който са били прехвърлени от „Ванхил“ ЕООД, преарендатор, на касатора с договор за цесия от 02.04.2018г. Въззивният съд е приел, че ищецът се легитимира като кредитор въз основа на два договора за продажба на вземания от 19.12.2017г. и 02.04.2018г. И двата договора са подписани от касатора – ищец – като управител на цедента и в лично качество, като цесионер. Налице е договаряне сам със себе си, попадащо в приложението на забраната на чл. 38, ал. 1 от ЗЗД. Волята на органния представител може да бъде призната в отношения спрямо трети лица, но не и в отношенията със самия него. Отделно от това е налице оспорване на извършеното прехвърляне на вземането на цедента, предвид сключените преси това договори за цесия от 27.03.2017г. Дори предметът на тази цесия частично да се припокрива с предмета на двете последващи цесии от 19.12.2017г. и от 02.04.2018г., налага се извод, че „Ванхил“ ЕООД се е разпоредило с едно вече цедирано вземане, поради което двете цесии не са породили целения с тях правен резултат.

Поради неоснователност на горните претенции е била отречена и дължимост на вземания за разноски в образуваните заповедни производства, изпълнителни производства, както и за обезпечаване на вземанията чрез учредяване на залози.

При тези установени обстоятелства липсва вероятност въззивното решение да е недопустимо поради това, че по отношение на част от вземанията по договорите за заем са били издадени и са влезли в сила заповеди за незабавно изпълнение, срещу които не е било подадено възражение. Дори да се приеме, че влязлата в сила при условията на чл. 416, ал. 1 от ГПК заповед за изпълнение се приравнява на влязло в сила съдебно решение, по аргумент от чл. 637, ал. 3 и ал. 4 от ТЗ и чл. 694, ал. 8 от ТЗ установително действие в отношенията на длъжника, синдика и кредиторите на несъстоятелността има само решение, постановено в производство, в което е участвал синдикът. По настоящото дело такива обстоятелства няма. Заповедите за изпълнение са влезли в сила преди откриване на производството по несъстоятелност на „Агробулс“ ООД.

Оплакванията на касатора, че се е касаело за ненаведено възражение за симулативност на вземанията по договорите за заем от третото лице помагач С. И. Р. и че от него не е била подадена въззивна жалба, не могат да се свържат с недопустимост на въззивното решение.

Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по формулираните от касатора въпроси.

Шестият поставен материалноправен въпрос не е от значение за изхода на делото и не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК (т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС). Въззивият съд не е отричал съществуване на вземане за неустойка поради нищожност на клаузата, с която тя е уговорена.

Вторият и петият от въпросите (процесуалноправни) са във връзка с оплакването в касационната жалба, че не са били зачетени влезлите в сила заповеди за изпълнение относно предявените като частични вземания по договорите за заем. Въпросът отговаря на общия критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, но не и на допълнителния по чл. 280,ал. 1, т. 1 от ГПК. Посочените от касатора съдебни актове (по ч. гр. д. № 1528/2018г. на ВКС, ГК, ІV г. о. и по тълк. дело № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС) не касаят производството по несъстоятелност.

Четвъртият процесуалноправен въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства и доводите на страните, в контекста на заявеното в касационната жалба, че не са били съобразени такива доводи и доказателства, е въпрос от значение за изхода на делото.

Не е налице обаче поддържаното във връзка с въпроса допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на Върховния касационен съд, обективирана в посочените от касатора съдебни решения, както и от задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения (т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС).

Съгласно тази практика въззивната инстанция изготвя свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността й като решаваща, включително при действащия ГПК, уреждащ второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване; въззивният съд е длъжен да мотивира решението си, като се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания, както и съответно на жалбата се произнесе по правния спор, като посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата, изложи фактическите си констатации, както и правните си изводи, съответно на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК.

В случая, противно на оплакванията в касационната жалба, въззивният съд е обсъдил издаването на приходни касови ордери относно твърдените като сключени договори за заем, установеното от вещото лице нарушение на чл. 14 от ЗСч, както и с какви суми е разполагал касаторът - ищец. Правилността на фактическите и правни изводи на въззивния съд в тази връзка не може да бъде преценявана във фазата по допускане на касационното обжалване.

В третата точка от изложението на касатора е изложено оплакване за неправилност на мотивите на въззивния съд по приложение на чл. 38, ал. 1 от ЗЗД, но липсва формулиран конкретен въпрос. Така не е изпълнена общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Първият поставен от касатора процесуалноправен въпрос относно задължението на съда да се произнася само по наведените от страните доводи и възражения е въпрос от значение за изхода на делото. Касаторът е направил оплаквания, че въззивният съд неправилно се е произнесъл по възражение за симулативност, каквото подпомагащата страна не е правила и без от тази страна да е била подадена въззивна жалба.

Във връзка с въпроса също не е удовлетворен допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Не се установява процедиране в нарушение с практиката на ВКС. Действително въззивният съд е посочил, че от третото лице помагач С. И. Р. е било направено възражение за симулативност на договорите за заем. Но решаващите изводи на този съд са били в друг смисъл – за неустановено предаване на сумите по договорите за заем, които са реални, т. е. за неустановеност на сключването на такива договори. Обстоятелството е било в доказателствена тежест на ищеца. Независимо от процесуалното поведение (действие или бездействие) на ответника, синдика и подпомагащите страни по делото, ищецът не е бил освободен от тежестта да докаже сключването на договорите за заем. Съгласно постоянната съдебна практика пропускането на срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК не се приравнява на признание на иска и фактите, на които той се основава (решение № 27 от 16.04.2014г. по т. д. № 1893/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и др.). В този смисъл е без значение дали и какво възражение е направил С. И. Р.. Същото е по отношение на възражението, че подпомагащата страна С. И. Р. не е подал въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, с което са били потвърдени вземания на касатора по договорите за заем от месец март 2016г. Жалба е била подадена от несъстоятелното дружество и съществуването на такива вземания в жалбата е било оспорено.

По изложените съображения няма основание да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Варна.

Воден от горното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 267 от 10.09.2023г. по в. т.д. № 121/2022г. на Апелативен съд – Варна.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.

2.