Р Е Ш Е Н И Е

№ 328

гр. София, 06 юни 2024 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори април две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: Х. М. СВЕТЛА БУКОВА

при участието на секретаря М. П. и прокурора от ВКП Т. К. изслуша докладваното от съдия Х. М. н. д. № 251/2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по постъпила жалба от частния тъжител В. С. Б., чрез повереника й адвокат М. Р., срещу определение № 72/13.02.2024 г., с което на основание чл. 25, ал. 1, т. 5 НПК е спряно наказателното производство по в. н.ч. х.д. № 112/2023 г. по описа на Окръжен съд – Хасково. В жалбата се твърди, че въззивната инстанция не е имала основание за спиране на производството, като незаконосъобразно и неправилно приела, че проведеното срещу подсъдимия по делото И. А. Г. административнонаказателно производство, приключило с издаването на наказателно постановление срещу него, е пречка за разглеждане на частната тъжба, с оглед принципа ne bis in idem. Липсвала идентичност между фактите, инкриминирани с тъжбата и тези, за които е наложено административно наказание на подсъдимия. Изпълнителното деяние на престъплението било насочено срещу обществените отношения, свързани с телесната неприкосновеност на личността, а с административното нарушение се извършвали действия, пречещи на гражданите спокойно да ползват общественото място. Формално липсвало съвпадение и в датите на осъществяване на административното нарушение и на престъплението. В жалбата се твърди и че административнонаказателното производство нямало характер на наказателно, тъй като за извършеното от подсъдимия нарушение било предвидено единствено наказание глоба, а за престъплението, посочено в тъжбата, се предвиждало и наказание лишаване от свобода. С оглед изложеното се претендира за отмяна на обжалваното определение и връщане на делото на въззивната инстанция за продължаване на наказателното производство.

В съдебно заседание пред ВКС повереникът на частния тъжител поддържа жалбата и претендира за уважаването й по изложените в нея съображения.

Прокурорът от Върховната прокуратура изразява становище за основателност на жалбата и пледира за отмяна на обжалваното определение.

Подсъдимият и неговият защитник, редовно призовани, не се явяват в съдебното заседание.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите, посочени в жалбата и съображенията, изложени от страните в съдебното заседание, както и всички материали, събрани по делото, намери за установено следното:

На 13.10.2021 г. В. С. Б. подала частна тъжба в Районен съд - Димитровград срещу И. А. Г. за извършено на 17.09.2021 г. престъпление по чл. 130, ал.1 НК, по която е образувано н. ч.х. д. № 542/ 2021 година.

С присъда № 52/19.12.2022 г., постановена по н. ч.х. д. № 542/ 2021 г., Районен съд – Димитровград признал подсъдимия И. А. Г. за невиновен по обвинението, повдигнато с частната тъжба, за това, че на 17.09.2021 г. в гр. Димитровград, обл. Хасково, е причинил на тъжителката В. С. Б. лека телесна повреда - разстройство на здравето, извън случаите на чл. 128 и чл.129 НК, изразяваща се в разкъсно - контузна рана на долната устна, хематом на лявата лакътна област, кръвонасядане на пети пръст на лявата ръка, като го оправдал по обвинението за извършено престъпление по чл. 130, ал.1 НК.

Със същата присъда е отхвърлен гражданският иск, предявен от тъжителката срещу подсъдимия, за заплащане на обезщетение в размер на 7000 лева за неимуществени вреди, причинени с деянието по чл. 130, ал.1 НК.

Тъжителката останала недоволна от първоинстанционната присъда и подала жалба срещу нея до Окръжен съд - Хасково, по която е образувано в. н.ч. х.д. № 112/2023 г.

В хода на проведеното по делото въззивно съдебно следствие е приобщено наказателно постановление № 302/ 25.10.2021 г., издадено от Кмета на О. Д. с което на подсъдимия И. А. Г. е наложена глоба в размер на 50 лева, за това, че на 18.09.2021 г., около 22, 30 часа, в гр. Димитровград, на ул. „В. Д. , пред № 3 е извършил невъздържана проява, изразяваща се в предизвикване на сбиване и скандал с В. С., с което пречил на спокойното използване на общественото място, представляващо нарушение на чл. 4, ал. 5, т. 2 от Глава ІІ на Наредба № 2 за опазване на обществения ред, приета от Общинския съвет Димитровград.

С определение от 13.02.2024 г. на основание чл. 25, ал.1,т.5 НПК въззивният съд спрял производството по делото, като приел, че правилото ne bis in idem не позволява провеждането срещу подсъдимия Г. на две наказателни по естеството си производства – съдебното по тъжбата на В. Б. и административнонаказателното, приключило с наложено на подсъдимия административно наказание за същото деяние.

Жалбата срещу определението за спиране на производството по делото е процесуално допустима, тъй като е подадена срещу съдебен акт от категорията на посочените в чл. 346, т. 4 НПК, от процесуално легитимирана страна и в срока по чл. 319, ал. 1 НПК.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

В ТР № 3/2015 г. на ОСНК на ВКС, на което се е позовал въззивният съд, за да спре производството по делото, е указано, че действието на правилото ne bis in idem препятства възможността за повторение на наказателно производство, приключило с окончателно решение. Забраната за повторното осъждане на едно и също лице за едно и също деяние се проявява само в наказателното производство и то когато дублиращото го производство също има наказателен характер. Съгласно указанията, дадени с ТР № 3/2015 г. на ОСНК на ВКС, критериите по теста „Енгел“ по смисъла на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ и чл. 4 от Протокол № 7 (дефинирани по делото Engel and Others v. Netherland, възприети в практиката на Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/ и на Съда на Европейския съюз /СЕС/), за да се определи едно производство като наказателно /bis/ са: 1. квалификацията на деянието по националното право; 2. характерът и естеството на нарушението, съответно неговите вид и тежест, както и наличието на неограничен кръг от адресати, до които се отнася; 3. видът и тежестта /суровостта/ на предвиденото наказание. В посоченото тълкувателно решение, в какъвто смисъл е и трайно установената практика на ЕСПЧ /делата: К. и И. срещу България; З. срещу Русия; Ц. Ц. срещу България/, е указано, че за определянето на дублиращото производство като наказателно не следва да се изхожда само и единствено от правната квалификация на деянието по националното право и че е необходимо да се преценят и останалите два критерия от теста „Енгел“, които са алтернативни и се изследват съвместно, когато анализът на всеки от тях поотделно не позволява да се направи ясно заключение, че е налице наказателно обвинение. При положителна констатация за наличието на проведена процедура с наказателен характер, следва да се прецени дали двете дублирани производства се отнасят за едно и също деяние /idem/. Последното е налице при установена фактическа идентичност или съществено сходство от обективна и субективна страна на конкретното поведение на дееца, с оглед времето, мястото и обстановката, при които е осъществено деянието и единството на взетото от извършителя решение за това.

Изложеното, пренесено на плоскостта на настоящия казус, изисква изследване на приключилата по отношение на подсъдимия административна процедура, за да се прецени дали тя има наказателен характер /bis/, а в случай на положителен отговор - дали е налице фактическа идентичност или съществено сходство на деянията /idem/, защото само тогава, съгласно критериите „Енгел“, би се явила като процесуална пречка /чл. 24, ал.1, т. 6 НПК/ за провеждане на наказателното производство по частната тъжба.

Въззивният съд при постановяване на обжалваното определение се е ръководил от посочените принципни положения и от указанията, дадени с ТР № 3/2015 г. на ОСНК на ВКС, като е изследвал естеството и характера на двете производства - административнонаказателното и наказателното, инициирано с тъжбата на частната тъжителка. При това правилно е приел, че първото от тях е приключило с влизане в сила на издаденото срещу подс. Г. наказателно постановление, т. е. решено е окончателно, преди финализирането на наказателния процес по тъжбата. Вярно е и заключението му, че в наказателното постановление погрешно е посочена като дата на нарушението не действителната - 17.09.2021 г., отразена в акта за административно нарушение, а тази, на която е издаден последният - 18.09.2021 г. На това основание правилно е приел и че датата, на която е осъществено административното нарушение, съответства на посочената в тъжбата дата на извършване на престъплението - 17.09.2021 г.

По – нататък въззивният съд пространно е разсъждавал върху елемента idem, изхождайки от фактическото описание на извършеното нарушение в наказателното постановление и отразените в тъжбата на пострадалата обстоятелства, свързани с мястото, времето и участниците в инцидента. Проверяваният съд е приел, че е налице фактическа идентичност и сходство на деянията, доколкото същите били осъществени по едно и също време, на едно и също място, с участието на едни и същи лица - тъжителката и подсъдимия Г.. Подходът на контролирания съд да провери първо наличието на елемента idem, търпи известна критика, доколкото приоритетно следва да бъде установяването на наказателния характер на проведената /дублираща/ административна процедура, като при отсъствието на bis е безпредметно да се проверява дали е налице фактическо сходство на деянията. По – същественото е обаче, че въззивният съд не е изпълнил в пълнота и с необходимата прецизност установения с ТР № 3/2015 г. на ОСНК на ВКС алгоритъм, като е достигнал до неправилното заключение, че приключилата в по - ранен момент административна процедура е наказателна по своя характер /bis/.

Няма съмнение, че съгласно националното право деянието, предмет на административнонаказателното производство, е квалифицирано като административно нарушение, а това, предмет на наказателното производство - като престъпление от частен характер, което с оглед първия от критериите на теста „Енгел“ не дава възможност категорично да се приеме, че приключилата първа по време административна процедура е с наказателен характер. Поради това е било наложително въззивният съд да прецени дали има такъв характер според останалите два критерия, което не е сторил с необходимата пълнота и прецизност. Контролираният съд не е анализирал задълбочено обстоятелствата, свързани с вида, характера и естеството на защитените обществени отношения, обект на престъплението и на административното нарушение. При това не е съобразил факта, че наказателното производство е образувано по тъжбата на пострадалата Б., с която срещу подсъдимия И. А. Г. е повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 130, ал. 1 НК и че обект на защита на този престъпен състав са обществените отношения, свързани с телесната неприкосновеност на личността. Разпоредбата на чл. 4, ал. 5, т. 2 от Глава ІІ на Наредба № 2 за опазване на обществения ред, приета от Общинския съвет Димитровград, за нарушението на която е санкциониран подс. Г. с наказателното постановление, издадено от кмета на Димитровград, от своя страна защитава обществените отношения, свързани с безпрепятственото и спокойно ползване на общественото място. Изложеното налага извода, че е налице различие между двете процедури по отношение на защитаваните чрез тях обществени интереси, което не е отчетено от въззивния съд. Незадълбочена е преценката му и на обхвата на нарушената норма по цитираната наредба, която несъмнено следва да бъде свързана с кръга на адресатите, разгледан в контекста на защитените обществени отношения. На съобразяване е подлежал фактът, че адресат на нормата на чл. 130, ал.1 НК са неограничен кръг лица, докато посочената наредба се отнася само за лицата, живеещи или пребиваващи на територията на О. Д. - т. е. тя има ограничено териториално действие и спрямо посочения определен кръг субекти. Въззивният съд не е оценил задълбочено посочените обстоятелства, като неправилно е приел, че обект на защита в двете процедури са сходни по вид и характер обществени отношения, чрез тях се преследват едни и същи законни интереси и че това придава наказателен характер на проведеното административнонаказателното производство.

По отношение на третия от критериите „Енгел“, а именно суровостта на наложеното наказание, въззивният съд е отбелязал, че в цитираната наредба е предвидена глоба до 300 лева, чийто размер надвишава минималния размер на глобата, предвидена като наказание в разпоредбата на чл. 47, ал.1 НК и че това е още едно основание да се приеме, че административната процедура има характер на наказателно производство. Няма съмнение, че с глоба могат да се санкционират и престъпления, но основното наказание за престъпните прояви по наказателния закон, е лишаването от свобода, като в конкретния случай за престъплението по чл. 130, ал.1 НК са предвидени санкции лишаване от свобода или пробация. Законодателят е преценил, че наказания от вида на последните, не могат да бъдат налагани за извършени административни нарушения, които в много по - лека степен от престъпленията засягат защитените обществени отношения. Въззивният съд не е отчел това, както и факта, че предвиденото в посочената наредба административно наказание глоба не представлява значителна имуществена санкция, доколкото нейният максимален размер /300 лева/ е съществено по – нисък от минималната работна заплата за страната, тя не може да бъде заменена с наказание лишаване от свобода при неплащането й, не се вписва в регистрите за съдимост, а и много по - незначително ограничава правата на нарушителя, като засяга единствено финансовия му статус /вж. делото К. и И. срещу България/. Контролираният съд не е съобразил посочените обстоятелства и поради това е достигнал до невярното заключение, че суровостта на наказанието, което по принцип е възможно да бъде наложено за административното нарушение, в конкретния случай, придава наказателен характер на проведеното административнонаказателно производство.

Обобщено, изводът на въззивния съд, че финализираната спрямо подсъдимия административна процедура има наказателен характер по смисъла на чл. 6 от ЕКПЧ и чл. 4 § 1 от Протокол № 7, е неправилен. С оглед на това незаконосъобразно е и заключението му, че съгласно правилото ne bis in idem окончателно приключилото административнонаказателно производство е процесуална пречка за провеждане на наказателното производство по тъжбата.

Предвид изложеното, обжалваното определение, с което контролираният съд е спрял наказателното производство на основание чл. 25, ал.1, т. 5 НПК, следва да бъде отменено, като постановено в нарушение на процесуалния закон, а делото върнато на въззивната инстанция за продължаване на производството по него.

Воден от посочените съображения и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 ал.1, т. 5, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ определение № 72/13.02.2024 г., с което на основание чл. 25, ал. 1, т. 5 НПК е спряно наказателното производство по в. н.ч. х.д. № 112/2023 г. по описа на Окръжен съд – Хасково.

ВРЪЩА делото на въззивния съд за продължаване на производството по делото.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.