О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1479

[населено място],04.06. 2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1145 по описа за 2023г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. Т. Т. срещу Решение № 201 от 24.03.2023 г. по в. т. д. № 98/2023 г. по описа Софийски апелативен съд. С него е обезсилено Решение № 1310 от 22.11.2022 г. по т. д. №274/2022г. по описа на Софийски градски съд, с което е отхвърлен искът с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване на съществуване на правоотношение, възникнало между П. Т. Т. и „Напоителни системи“ ЕАД, въз основа на Договор за възлагане на управление №РД 58-32 от 13.04.2021г., като член на съвета на директорите на дружеството, като е прекратено производството по делото.

В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, като касаторът счита също, че решението е незаконосъобразно, необосновано и постановено в противоречие с материалния закон и задължителната съдебна практика на ВКС. Излага аргументи за допуснато съществено процесуално нарушение поради пълна липса на мотиви в обжалваното решение. Касаторът поддържа, че в настоящия случай е налице правен интерес от предявения установителен иск, тъй като с решението на министъра на земеделието за освобождаването му са нарушени негови права, а от друга страна решението е взето в противоречие с чл. 23, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 3, чл. 21 от Закона за публичните предприятия /ЗПП/ и ТЗ, както и в противоречие с устава на дружеството. Твърди също, че решението, с което е освободен от длъжност, е без мотиви и противоречи на императивните разпоредби на чл. 21, ал.1 от ЗПП, поради което се явява нищожно. Подчертава, че ЗПП установява специфичен ред за избор на членовете на управителните органи и нарочни правила за прекратяване на договора за управление. Аргументира, че мандатното правоотношение произтича пряко от сключения договор за управление, а не от решението на принципала за назначаването му. Счита, че само по себе си решението на упражняващия правата на държавата в публично предприятие за освобождаване на член на съвета на директорите би могло да въздейства върху мандатното правоотношение, само ако това изрично е предвидено в закона. Изтъква като определящо за прекратяване на мандатното правоотношение наличието на конкретно обстоятелство, обуславящо основание за прекратяване на договора по смисъла на чл. 24 от ЗПП, каквото според касатора в случая не е налице. Твърди наличие и на допуснато съществено процесуално нарушение на чл.146 от ГПК. Поддържа, че първоинстанционният съд не е разпределил доказателствената тежест според изискванията на чл.145 ал.1 т.5 от ГПК, но въпреки наличието на оплаквания във въззивната жалба за това, въззивният съд не е дал указания на страните да посочат относимите за делото доказателства.

Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 280, ал. 2 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Налице ли е правната възможност и допустим ли е иск предявен от лице извън кръга на дружеството да се позове на нищожност на взетото решение от едноличния собственик на капитала, когато с това решение пряко се засягат неговите права и законни интереси? 2. Допустимо ли е съдът да ограничава правото на приложение на иск по чл.124 от ГПК, когато това е единствената правна възможност на ищеца да защити правата си? 3. Допустим ли е установителен иск по чл.124 от ГПК за признаване на съществуване на правоотношение с източник договор за управление между страните, в случай че спорните права на ищеца биха могли да бъдат защитени с осъдителен иск, но такъв не е предявен в производството по иска по чл.124 от ГПК? 4. Доколкото разпоредбата на чл.124, ал.1 от ГПК повелява, че всеки може да предяви иск, за да установи съществуването на едно правно отношение, когато има интерес от това и когато твърди, че са нарушени неговите права и законни интереси, достатъчно ли е за допустимост на иска, ищецът да твърди, че цели защита чрез установителен иск, свързана с наличието на спор? 5. Единствено лицата, притежаващи право на собственост в едно капиталово търговско дружество, ли разполагат с активна легитимация и правен интерес да предявят иск по чл.29, ал.1 от ЗТРРЮЛНЦ за установяване на нищожност или недопустимост на вписването, както и за несъществуване на вписано обстоятелство? 6. Налице ли е правен интерес за член на съвета на директорите на дружеството, който въвежда твърдения за незаконосъобразното си освобождаване и за нищожно или недопустимо вписване, респективно за вписване на несъществуващо обстоятелство, да предяви иск по чл.29 от ЗТРРЮЛНЦ? Касаторът сочи практика, без уточнява към кой въпрос са относими цитираните от него актове на ВКС. Аргументира, че с Тълкувателно решение №1/06.12.2002 г. на ОСТК на ВКС е утвърдена възможността и лице извън кръга на членовете на дружеството да се позове на нищожност на взетото решение от едноличния собственик на капитала. Позовава се на Решение № 77 от 08.03.2011 г. на ВКС по гр. д. №127/2010 г., IV г. о., ГК, по отношение на предмета на правния спор и как се въвежда в процеса. Ц. Р. № 60319 от 21.12.2021г. на ВКС по гр. д. №998/2021г., IV г о., ГК по отношение на правото на иск и процесуалните предпоставки за упражняването му, в частност правният интерес от дирената съдебна защита. Отбелязва, че съгласно Решение № 109 от 15.07.2015 г. по т. д. № 258/2014 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО, вписване на обстоятелства към Търговския регистър в нарушение на постановено от съда спиране на вписването по реда на чл. 536 ГПК е нищожно по смисъла на чл.29 от ЗТР. Посочва и Решение №174/05.02.2021 г. по т. д. №1748/2019 г. на ВКС, II т. о, видно от което определящи за правния интерес са твърденията, с които ищецът обосновава необходимостта от търсената с исковете по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ защита, но отсъствието на такива твърдения не лишава съда от правомощието да изследва служебно наличието на правен интерес. Позовава се и на очевидна неправилност на постановеното по делото решение.

Ответникът по касация „Напоителни системи“ ЕАД, [населено място], оспорва допустимостта и основателността на касационната жалба. Подробни съображения излага в писмен отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че поддържаните фактически твърдения за прекратяване на отношението по договор за управление с ответното дружество не кореспондират със заявеното искане до съда по иска по чл.124 от ГПК да се установи, че правоотношението по договора съществува. Приел е, че оплакванията на въззивника (сегашен касатор) за нарушения при изразяване на волята за прекратяване на овластяването не могли да бъдат основание за нищожност на решението, дори да се установят по делото. Счел е предявения иск за недопустим, тъй като липсват фактически твърдения, които да обосновават нуждата от търсената защита. Посочил е, че оплакванията на П. Т. за приемане на оспореното решение в нарушение на императивни разпоредби на ЗПП и ППЗПП, дори и основателни, не биха обосновали нищожност на волеизявлението, а само евентуална негова незаконосъобразност. Изложил е доводи, че липсата на фактически твърдения, които биха могли при установяването им да обосноват, че не е изразена валидна воля за прекратяване на мандатното правоотношение, съответно да обосноват извод за съществуване на това правоотношение, сочи на недопустимост на предявения иск. Въззивният съд е приел, че мандатното правоотношение на П. Т. Т. е възникнало въз основа на акта на овластяване на едноличния собственик на капитала на „Напоителни системи“ ЕАД, а не съобразно договора за управление и контрол, съответно правоотношението е прекратено с оттегляне на овластяването. Поради тази причина решаващият състав на САС е стигнал до извода, че за Т. липсва интерес от предявения иск за установяване съществуването на правоотношение въз основа на договор за възлагане на управление. Установил е, че на 10.02.2022г. е извършено вписване на заличаването на П. Т. Т. като член на Съвета на директорите (СД) на „Напоителни системи“ ЕАД. Отбелязал е, че при атакуване на решение, подлежащо на вписване, интересът за защита на въззивника следва да бъде реализиран по реда на чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ, за да може да бъде постигнат ефектът на заличаването по чл. 30 ЗТРРЮЛНЦ, а не чрез иск по чл.124 от ГПК. Счел е, че ищецът няма интерес от последната защита, доколкото не твърди пороци на решението, въз основа на което е извършено атакуваното вписване, които да могат да го квалифицират като нищожно. Изложил е и доводи, че П. Т. Т. няма признато от закона право да участва в управлението на ответното дружество, поради което и не може да обоснове интерес от атакуване на решенията за избор или освобождаване на член на СД, както и че няма и интерес от заличаване на извършено вписване във връзка с неговото освобождаване като член на СД. Въззивният съд е приел, че нарушаването на специалната разпоредба на чл.24, ал.1 от ЗПП, обективираща основания за предсрочно прекратяване, би обусловило интерес единствено от осъдителен иск за обезщетяване на претърпени вреди и пропуснати ползи от неоснователното прекратяване, без да се засяга валидността на решението на принципала за оттегляне на овластяването.

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Първият, петият и шестият въпрос в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК към касационната жалба отговарят на общия критерий по чл.280 ал.1 от ГПК, доколкото въззивният съд е изразил становище по тях в мотивите си, но същите не удовлетворяват изискването да са единствено обуславящи за изхода на производството. Основният мотив, с който въззивният съд е отрекъл наличието на правен интерес от предявяването на установителен иск за съществуването на мандатното правоотношение между ищеца и ответното дружество, е липсата на фактически твърдения, които при доказването им по делото да доведат до твърдения от ищеца резултат – липса на валидна воля за прекратяване на мандатното му правоотношение. Посочил е, че оплакванията на П. Т. за приемане на оспореното решение в нарушение на императивни разпоредби на ЗПП и ППЗПП, дори и основателни, не биха обосновали нищожност на волеизявлението, а само евентуална негова незаконосъобразност, което не позволява да се характеризира вписаното в ТР освобождаване на ищеца за несъществуващо обстоятелство. Като допълнителен аргумент съдът е изложил и това, че в случая защитата следва да се осъществи чрез иск по чл.29 от ЗТРРЮЛНЦ, доколкото спорното обстоятелство подлежи на вписване в търговския регистър, а ищецът няма признато от закона право да участва в управлението на ответното дружество, предвид което и не може да обоснове интерес от атакуване на решенията за избор или освобождаването му като член на СД, съответно няма и интерес от заличаване на извършено вписване във връзка с неговото освобождаване като член на СД. Следва да се отбележи, че изразеното от съда становище не е в противоречие с цитираните от касатора решение №60319 от 21.12.2021г. по гр. д. №998/2021г., на ВКС, ГК, IV г о. и решение №174/05.02.2021г. по т. д. №1748/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о, доколкото съдът не е отрекъл възможността трети лица, освен съдружници и акционери, да предявяват искове с правно основание чл.29 от ЗТРРЮЛНЦ. Съдът е споделил разрешението, възприето в постоянната практика на ВКС, формирана и с решение №234/ 23.12.2016г. по т. д. № 54/2016г. на ВКС, I т. о. и решение № 247 от 11.01.2013г. по т. д. № 46/2012г. на ВКС, II т. о., че по иска по чл.29 от ЗТРРЮЛНЦ, предявен от трето лице, преценката за наличие на правен интерес е винаги конкретна и е обусловена от твърденията за засегнати негови съществуващи реални права и вида на търсената защита, и кумулативно – от възможността като последица при успешно провеждане на иска, да се постигне целеното изменение на съществуващото правно положение на ищеца. Правото на участие в управлението на дружеството по смисъла на чл.123 от ТЗ, принадлежи на съдружниците, а не на управителя, който не е съдружник. Правата на управителя, който не е член на дружеството, произтичат от мандатното правоотношение и са ограничени в неговите рамки, като законодателно уредена е в чл.141, ал.4 от ТЗ свободната преценка на ОСС да освободи управителя, оттегляйки овластяването му /дадения мандат/ по всяко време, без тази преценка да е обвързана с основания за освобождаване. В този смисъл, активната легитимация на управителя, който не е съдружник, да оспорва като порочно вписването на заличаването си като управител и вписването на нов управител, не би могла да бъде обоснована с „нарушаване“ на гарантирано от закона „право“, възстановимо по реда на така предявените искове, ако биха били основателни. Цитираната практика, макар да е формирана за дружества с организационна форма на ООД, е приложима и в случая, доколкото страните са обвързани само от мандатно, но не и от членствено правоотношение. Наличието на практика на ВКС, с която въззивното решение е съобразено, изключва и наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК.

Вторият от поставените от касационния жалбоподател въпроси не изпълнява изискванията на общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК, доколкото не предполага тълкуване на определена материалноправна или процесуалноправна норма, а съставлява оплакване за неправилност на изводите на въззивния съд, че предявеният в конкретното производство иск е недопустим. Според указанията в Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, правилността на въззивния акт не е предмет на производството по селекция на касационните жалби и може да бъде проверявана само след допускане на касационното обжалване.

Третият въпрос в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК, не съответства на изложените от въззивния съд мотиви. Формулировката му предполага, че чрез предявяването на осъдителен иск ищецът може да постигне защита на правата, съставляващи част от мандатното му правоотношение, съответно да постигне запазване или възстановяване на това правоотношение, каквото становище не е изразено от въззивния съд. В мотивите на решението съдът е посочил, че нарушаването на специалната разпоредба на чл.24, ал.1 от ЗПП, обективираща основания за предсрочно прекратяване, би обусловило интерес единствено от осъдителен иск за обезщетяване на претърпени вреди и пропуснати ползи от неоснователно прекратяване на правоотношението. Поради това поставеният въпрос също не може да обоснове допускането на въззивното решение до касационен контрол.

Четвъртият въпрос е формулиран теоретично и като такъв е относим към всички установителни искове. Той не е съобразен със специфичните за спора обстоятелства, поради наличието на които съдът е преценил иска за недопустим - вида на правоотношението, установяването на което се иска и регламентирания специален ред за неговото възникване и прекратяване; качеството на ищеца на член съвета на директорите на публично предприятие и че това представлява обстоятелство, подлежащо на вписване в ТРРЮЛНЦ. Поради изложеното този въпрос не удовлетворява общия критерий по чл.280 ал.1 от ГПК да се явява обуславящ за изхода на производството.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК за допускане на обжалването поради твърдяната в изложението очевидна неправилност на въззивния акт. По смисъла на цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, който е постановен „extra legem”, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика или на основополагащи принципи на съдопроизводството. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на осъществените процесуални действия на съда и страните и съобразяване на събраните доказателства и тяхното съдържание, е относимо към преценката за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 от ГПК. В настоящия случай, доводите, с които се обосновава „очевидната неправилност” на въззивното решение, не са свързани с наличието на такива особено тежки пороци. Според касационния жалбоподател очевидната неправилност се изразява в неправилна преценка на правния интерес на ищеца като предпоставка за допустимост на предявения иск по чл.124 от ГПК. Това твърдение съставлява оплакване за неправилност по чл.281, т.3 от ГПК. Следователно в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК липсват допълнителни аргументи относно очевидната неправилност на обжалваното решение, а са преповторени съдържащите се в касационната жалба доводи за неговата неправилност. Основанието по чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК не е тъждествено на касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК и неговото приложно поле следва да бъде ясно обосновано.

С оглед изложеното настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 и ал.2 предл.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд.

На ответника по касация не следва да се присъждат разноски, доколкото не е направено такова искане.

Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение №201 от 24.03.2023 г. по в. т. д. №98/2023г. по описа Софийски апелативен съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.