№ 1443

[населено място], 03.06.2024 година

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, 5 състав, в закрито заседание на тридесети май две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

Председател: Р. Б. Ч. И. М.

А. Н.

като разгледа докладваното от съдията докладчик А. Н. т. д. № 374 по описа за 2024г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Лено“ АД срещу решение № 359 от 23.10.2023г. по в. гр. д. № 413/2023г. на Окръжен съд – Русе. С въззивното решение е потвърдено решение № 430 от 31.03.2023г. по гр. д. № 6184/2021г. на Районен съд – Русе за отхвърляне на предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК искове на касатора срещу Р. Г. Г. с регистрация като ЕТ“Руми 64-Р. Г. . Предмет на исковете са вземания по договор за заем „Бизнес кредит“, клиентски № 6139/01.04.2019г. в общ размер от 10 827. 68 евро, от които 3 594. 98 евро главница, 1 989. 30 евро възнаградителна лихва за периода от 02.08.2019г. до 17.06.2021г. по чл. 2.3, (а) и (b) от договора за заем и 5 243. 40 евро неустойка за забава по чл. 2.3, (с) и (d) от договора, съответно за периода от 02.10.2019г. до 12.03.2020г. и от 14.07.2020г. до 27.07.2021г., със законната лихва върху главницата от 06.08.2021г. до окончателното плащане. За вземанията е била издадена Заповед № 2254/06.08.2021г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч. гр. д. № 4375/2021г. на Районен съд – Русе.

Касаторът намира въззивното решение неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. В нарушение на материалния закон е прието, че заемополучателят има качество „потребител“. Договорът за заем, двустранна търговска сделка, е сключен от ЕТ“Руми 64-Р. Г. . Средствата са били отпуснати за търговска дейност (погашение на задължения по предходно сключен от едноличния търговец договор), съответно за дейност, която заемополучателят е възнамерявал да започне. Дали такава дейност е извършвана, е ирелевантно. Физическото лице и едноличният търговец са един и същи правен субект. Лицето е функционално свързано с учредения от него едноличен търговец. Неправилно е било прието, че клаузите на чл. 2.3, б.(а) и б.(с) от договора от 01.04.2019г. са нищожни. Договорът, по който е уговорена възнаградителна лихва, е двустранна търговска сделка, заемополучателят е професионалист и дължи по-завишена грижа. Същевременно в тежест на ответната страна е било да докаже, че неустойката противоречи на добрите нрави, т. е. че излиза извън нейните функции. Неправилно е било сравнението с лихвата по чл. 86 от ЗЗД. В нарушение на процесуалните правила не е допусната повторна съдебно-счетоводна експертиза, съгласно искането на касатора във въззивната му жалба. Неправилно от вещото лице не е било отчетено, че е имало два договора за кредит и са били погасявани задължения и по двата договора, а не само по този от 01.04.2019г. Поради този пропуск в заключението си вещото лице неправилно е посочило, че всички дължими суми по договора са платени, което не отговаря на обективната действителност. Неправилно от въззивния съд е бил приложен чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Този закон е неприложим, тъй като заемополучателят не е потребител. Съдът е следвало да назначи съдебно-техническа експертиза относно шрифта на договора (дали е под 12). Във въззивната жалба е било изрично посочено, че съществуват десетки видове шрифтове.

Касаторът иска въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване и отменено, с уважаване на предявените искове.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационно обжалване на въззивното решение трябва да бъде допуснато, тъй като решаващият въззивен състав се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз - основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.

Конкретно формулираните въпроси са:

1. Представлява ли едно лице „потребител“ по смисъла на § 13 от Допълнителните разпоредби към Закона за защита на потребителите, когато е сключило договор да кредит в качеството си на едноличен търговец, в случай че с отпуснатата по кредита сума се погасяват задължения на лицето, поети в търговското му качество?

Касаторът счита, че въззивното решение е постановено в противоречие с приетото в решение № 38 от 23.06.2017г. по т. д. № 2754/2015г. на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 240 от 29.03.2018г. по т. д. № 1102/2017г. на ВКС, ТК, І т. о.

2. При преценката дали едно лице е сключило сделка в качеството си на търговец, има ли значение дали е налице осъществявана от него търговска дейност, предхождаща сключването на сделката?

Според касатора въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение С-485/17, т. 45 на СЕС. Търговската дейност може да е както настояща, така и бъдеща, планирана, макар и неосъществена, като последното не променя нейния характер.

3. Обуславя ли извод за нищожност поради противоречие с добрите нрави наличието на клауза за дължима възнаградителна лихва, чийто годишен размер надхвърля 20% в случаите на кредит, обезпечен с ипотека.

Касаторът се позовава на решение № 50086 от 21.12.2023г. по т. д. № 1027/2022г. на ВКС, ТК, І т. о.

4. При преценката на съда относно нищожност на неустойка поради накърняване на добрите нрави, длъжен ли е въззивният съд да се ръководи от и да обсъди изброените примерни критерии, предвидени в мотивите по т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 2009г. на ОСТК?

Според касатора с решението си въззивният съд се е произнесъл в противоречие с постановките, изведени в мотивите по т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г., решение № 223 от 19.04.2016г. по т. д. № 3633/2014г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 229 от 29.06.2017г. по т. д. № 3550/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.

5. Длъжен ли е въззивният съд да допусне извършването на повторна експертиза, в случай че установи допуснато от първоинстанционния съд съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в приемането на необосновано заключение?

Касаторът счита, че въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 240 от 15.01.2021г. по гр. д. № 3944/2019г. на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 8 от 05.06.2019г. по гр. д. № 1295/2018г. на ВКС, ГК, І г. о.

6. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на съдебното решение да обсъди самостоятелно всички допустими и относими към спорния предмет искания, доводи и възражения на страните, в случай че те са релевирани своевременно в рамките на производството?

Във връзка с въпроса касаторът се позовава на решение № 22 от 02.07.2019г. по т. д. № 587/2018г. на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 60287 от 16.02.2022г. по гр. д. № 973/2021г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о.

7. Има ли право съдът да извършва самостоятелна преценка досежно размера на шрифта на договор за кредит или е длъжен да назначи експертиза за установяването на този размер?

Касаторът сочи решение № 314 от 22.11.2011г. по гр. д. № 392/2011г. на ВКС, ГК, ІІ г. о. и решение № 132 от 29.05.2015г. по гр. д. № 7298/2014г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о.

„Лено“ АД намира, че обжалваното решение е и очевидно неправилно. Това е поради недопускането на съдебно-техническа експертиза относно шрифта на процесния договор.

От насрещната страна по жалбата Р. Г. Г. с регистрация като ЕТ“Руми 64-Р. Г. , е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК искове, и като е споделил мотивите на Районен съд - Русе, въззивният съд е приел от фактическа страна, че Р. Г. Г. и нейният съпруг В. Д. Г. са били длъжници по образувани срещу тях изпълнителни дела с взискатели „А1 България“ ЕАД, „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД и „Ти Би Ай Кредит“ ЕАД. След регистрация на Р. Г. Г. като едноличен търговец от 03.10.2018г., между нея и касатора е бил сключен договор за заем „Бизнес кредит“, клиентски № 6139/15.10.2018г. за погасяване на задълженията, както и за заплащане на такса за юридическо и административно обслужване и имуществена оценка. В последствие, поради неплащане изцяло на задълженията по договора от 15.10.2018г., е бил сключен договор за заем „Бизнес кредит“, клиентски № 6139/01.04.2019г. с предоставен нов заем от 3 600 евро. Те са били удържани за погашение на задълженията по предходния договор, както и като такса за юридическо и административно обслужване. Солидарни длъжници по сключените договори са били Р. Г. Г. и нейният съпруг В. Д. Г. като физически лица.

При тези установени обстоятелства въззивният съд е изложил, че договорите от 15.10.2018г. и от 01.04.2019г., макар озаглавени „бизнес кредит“ и със заемополучател ЕТ“Руми 64-Р. Г. , са били сключени не за търговска или професионална дейност, а за покриване на парични задължения на солидарните длъжници Р. Г. Г. и В. Д. Г. в качеството им на физически лица и извън търговската дейност на едноличния търговец. За физическите лица са представени доказателства, че не осъществяват търговска дейност. При сключването на договора от 01.04.2019г. Р. Г. е имала качеството „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и чл. 9, ал. 3 от ЗПК. Тя се ползва от защитата, предвидена в този закон и съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи. В този смисъл са били възраженията на ответната страна в отговора на исковата молба – че е била регистрирана „куха фирма“, без дейност. Р. Г. е работила в шивашка филма – работник, а съпругът и е бил чистач, с трудови доходи на двамата минималните за страната.

Също според изложеното от въззивния съд поради противоречие с изискването на чл. 10, ал. 1 от ЗПК целият договор от 01.04.2019г. е нищожен. Договорът трябва да е сключен в писмена форма на хартиен или друг траен носител, ясен и разбираем начин, като всички елементи от договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12. В случая и без наличието на специални знания е видно, е шрифтът на договора от 01.04.2019г. е по-малък от 12. Според чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Отделно от тези изводи относно клаузата на чл. 2.3, (а) от договора въззивният съд е приел, че е нищожна. Дължима е била фиксирана лихва от 30% на година върху усвоената и непогасена част от главницата, но е нарушена добросъвестността. За нищожна е била приета и клаузата за неустойка за забава по чл. 2.3, (с) – 0.27% на ден. Тя е в размер, надхвърлящ почти два пъти очакваните вреди от неизпълнението, съизмерими с размера на законната лихва. Неустойката излиза извън присъщите й функции. Тя създава възможност за несправедливо обогатяване на кредитора.

В първоинстанционното производство е била изслушана съдебно-счетоводна експертиза относно отпуснатия на ответника заем, размера на договорната (възнаградителна) лихва и неустойката за забава и извършените плащания. Вещото лице е констатирало плащания в размер на 10 543. 57 лева. Също съгласно посоченото от вещото лице ищецът некоректно е разнасял направените вноски за погасяване на задълженията по кредита. Претендираните с исковата молба парични суми, представляващи главница, лихви и неустойки не са били дължими към датата на изготвяне на заключението, а ще станат изискуеми от 01.04.2024г. Вещото лице е посочило, че не е могло да осъществи връзка с ищеца. В открито съдебно заседание е уточнило, че по делото има приложени материали, от които може да се извлече информация. Заключението е било прието в открито съдебно заседание на 09.03.2023г., на което ищецът не е изпратил представител, но с изрична молба преди заседанието е поискал назначаването на повторна експертиза по чл. 201, пр. 2 от ГПК, тъй като не е бил осъществен контакт с вещото лице, а представените с исковата молба доказателства не били достатъчни. С подадената от касатора – ищец въззивна жалба е било подновено искането за назначаване на повторна експертиза. Искането е било отхвърлено от въззивния съд по съображения, че не попада в хипотезите на чл. 266 от ГПК.

Също с въззивната жалба са били оспорени изводите на първоинстанционния съд относно размера шрифта на процесния договор. Поддържана е била нужда от специални знания, с които съдът не разполага. Изводите на районния съд са били идентични с тези на въззивния съд в мотивите към решението му.

С оглед тези установени обстоятелства първи, трети, четвърти, пети и шести от въпросите на касатора не са въпроси от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – част от правния спор и обусловили правните изводи на въззивния съд.

Първият материалноправен въпрос относно това дали е потребител физическо лице, сключило договор в качеството си на едноличен търговец, щом с отпуснатата по договора сума се погасяват задължения, поети в търговското му качество, е предпоставен от обстоятелства, които въззивният съд не е възприемал – за поети в търговско качество задължения. Изводите на Окръжен съд - Русе са различни. Че изначално е имало задължения на Р. Г. Г. и нейния съпруг В. Д. Г. като физически лица, че непосредствено след регистрацията на Р. Г. Г. е бил сключен първият договор между страните (договор за заем „Бизнес кредит“, клиентски № 6139/15.10.2018г.), а след неизпълнение на задълженията по този договор е бил сключен и процесният договор от 01.04.2019г. с предоставен нов заем изцяло за погашение на задълженията по предходния договор, както и за заплащане на такса за обслужване. Или всички суми по процесния договор са били удържани от касатора за погашение на задълженията по договора от 15.10.2018г., който е бил сключен за погашение на задълженията на физическите лица.

Третият и четвъртият от въпросите (материалноправни) са свързани с изводите на въззивния съд, че клаузите на чл. 2.3, (а) и (с) от договора за заем „Бизнес кредит“, клиентски № 6139/01.04.2019г. са нищожни, което касаторът не споделя, но решаващ мотив за отхвърляне на исковете не е нищожността на тези отделни клаузи, а на целия договор на основание чл. 22, вр. чл. 10, ал. 1 от ЗПК.

Петият процесуалноправен въпрос е предпоставен от обстоятелството, че въззивният съд е установил допуснато от първоинстанционния съд съществено нарушение на процесуалните правила, но съставът на Окръжен съд – Русе не е правил такъв извод.

Шестият въпрос не може да бъде свързан с конкретен касационен довод – не е посочено по кои искания, доводи и възражения конкретно не се е произнесъл въззивният съд.

Седмият формулиран от касатора въпрос също не може да бъде определен като правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Въпросът е основан на конкретни фактически обстоятелства – размера на шрифта на конкретния сключен между страните договор за заем, свързано с оплакването в касационната жалба, че за установяване на размера на този шрифт са били необходими специални знания. Така формулиран въпросът е фактологичен. Поради това не представлява правен въпрос от значение за изхода по делото. Материалноправният или процесуалноправния въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства (т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ).

Вторият материалноправен въпрос на касатора (за това дали при преценката, че договор е сключен от лице в търговско качество, има значение предходно осъществявана от него търговска дейност) отговаря на общия критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Твърденията на касатора са били, че търговската дейност може да е както настояща, така и бъдеща, планирана, макар и неосъществена.

По отношение на въпроса обаче не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от практика на Съда на Европейския съюз и в частност посоченото решение по дело С-485/17, т. 45. В случая въззивният съд е приел, че от Р. Г. Г. не е била осъществявана никаква търговска дейност, нито такава е била планирана. Съпоставено с целта на сключения договор от 01.04.2019г. и тази на договора от 15.10.2018г. (за погашение задълженията на физически лица като потребители), въззивният съд е направил извод, че процесният договор не е бил част от търговска дейност на Р. Г. Г. - за нуждите и целите на тази дейност. По същество е била съобразена практиката на СЕС, че когато е сезиран със спор по договор, който би могъл да попадне в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, националният съд трябва с оглед на всички обстоятелства по делото и на всички доказателства да провери дали съответното лице, което е страна по договора, може да бъде определено като потребител по смисъла на директивата (решение на Съда от 03.09.2015г., Costea (С-110/14), ECLI:EU:C:2015:538, решение от 27.10.2022г., „С.В.“ ООД (С-485/21), ECLI:EU:C:2022:839 и др.). Съобразена е и казуалната практика на Върховния касационен съд в сходен смисъл, обективирана в решение № 26 от 22.02.2024г. по т. д. № 1253/2023г. на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 57 от 17.05.2024г. по т. д. № 2418/2022г. на ВКС, ТК, І т. о.

Липсва вероятност въззивното решение да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, при което касационно обжалване да бъде допуснато.

Очевидната неправилност на въззивното решение е самостоятелно основание за достъп до касационен контрол, за което касационният съд следи служебно като израз на обществения интерес от законосъобразно, предвидимо и справедливо правораздаване. Това основание е различно от основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, свързани с частния интерес на страните от разрешаването на правния спор. Понятието „очевидна неправилност“ е във връзка с изчерпателно посочените основания за касационно обжалване и отмяна по чл. 281, т. 3 от ГПК – неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, като конкретното му тълкуване е предоставено на Върховния касационен съд. В този смисъл е възприетото в Решение № 15 от 06.11.2018г. по к. д. № 10/2018г. на Конституционния съд.

В практиката си, най-общо, Върховният касационен съд определя очевидната неправилност като неправилност на въззивното решение, която може да бъде изведена от неговите мотиви, при пороци на решението, при които са накърнени основните принципи на гражданския процес, така че не е постигната основната цел на правораздаването - да е справедливо, при което и касационната жалба трябва да бъде селектирана и разгледана.

При неправилност поради нарушение на материалния закон трябва да се касае за нарушение на императивна правна норма, приложение на правна норма в нейния обратен, противоположен смисъл, приложение на несъществуваща или отменена правна норма или неправилна квалификация на приет за установен по делото факт, с което е нарушен принципът на законност по чл. 5 от ГПК, вр. чл. 4, ал. 1 от Конституцията. При неправилност поради необоснованост трябва да е налице нарушение на правилата на формалната логика при очевидно логическо противоречие между обсъдените доказателства в мотивите на въззивното решение и направените въз основа на тях фактически изводи, с което да е нарушен принципът за установяване на истината по чл. 10 от ГПК, вр. чл. 121, ал. 2 от Конституцията. При неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила трябва да има нарушение на посочените в чл. 5 - чл. 13 от ГПК, вр. чл. 4, ал. 1, чл. 6, ал. 2 и чл. 121 от Конституцията принципи и изисквания към правораздаването като справедливо, приемано в практиката на Върховния касационен съд като пълна липса на мотиви относно приет или отречен като осъществил се факт, отсъствие на анализ на събраните по делото доказателства и на фактически констатации по релевантни за спора обстоятелства, незачитане на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение, незачитане на правила относно подсъдността, процесуални нарушения във връзка с възложено от закон задължение на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в производството и др.

В случая оплакването на касатора е за очевидна неправилност на въззивното решение поради това, че от въззивния съд не е била допусната съдебно-техническа експертиза относно размера на шрифта на процесния договор. Неправилната преценка относно необходимостта от служебно допускане на експертиза поради нуждата от специални знания по чл. 195 от ГПК, включително във въззивното производство при оплакване на въззивника относно неправилно установен факт, само по себе си не би могло да се свърже с процесуално нарушение, обосноваващо очевидна неправилност по смисъла, изяснен по-горе.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд – Русе.

С подадения отговор на касационната жалба адвокат Р. К., процесуален представител на Р. Г. Г. е поискала присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗЗД, съгласно уговорка между страните за предоставена безплатна правна помощ. С оглед обжалваемия интерес по делото и конкретно извършените от адвоката действия следва да бъде присъдено възнаграждение от 1 300 лева. (чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК).

Воден от горното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 359 от 23.10.2023г. по в. гр. д. № 413/2023г. на Окръжен съд – Русе.

ОСЪЖДА „Лено“ АД, с ЕИК[ЕИК] и със седалище и адрес на управление [населено място], район „Младост“, [улица], ет. 7, да заплати на адвокат Р. К. с адрес [населено място], [улица], сумата от 1 300 лева (хиляда и триста лева) възнаграждение за адвокат на основание чл. 38, ал. 2 от ЗЗД, вр. чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК за осъществено процесуално представителство в касационното производство - подаване на отговор на касационна жалба.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове:1.

2.