1 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2706

гр. София, 31.05.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на петнадесети май две хиляди двадесет и четвърта година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

МИЛЕНА ДАСКАЛОВА

като разгледа докладваното от съдия Даскалова гр. дело № 4408/2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК .

Образувано е по касационна жалба на Столична община срещу решение № 539 от 25.04.2023 г., постановено по гр. д. № 2882/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 261456 от 29.04.2022 г., постановено по гр. д. № 7825/2019 г. от Софийски градски съд, с което Столична община е осъдена да заплати на М. И. Ш. на основание чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД сумата от 60 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от триглезенно счупване на лявата подбедрица с изкълчване на лявата глезенна става, настъпило на 05.05.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 05.05.2018 г.

Касаторът поддържа неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 и ал.2, предл. трето ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните правни въпроси:

1.Допустимо ли е първоинстаициоиният и въззивният съд да мотивират решенията си по същество на спора, като за определени факти и обстоятелства се съди единствено и само въз основа на свидетелски показания? Следва ли решаващият съд да кредитира изцяло показанията на свидетел, който дава сведения за косвени факти, т. е. той не е пряк очевидец и не е пряко запознат със събитията?

2. Може ли нормата на чл. 164, ал. 1 ГПК да бъда приложена и към института на извъндоговорната отговорност, след като еднакви са правопораждащите факти и еднакви са целите на двата института на отговорността в гражданското ни законодателство?

По първите два въпроса се сочи противоречие на изводите на съда с решение № 183 от 30 06.2017 г. по гр. д. № 4028/201бг. на ВКС и решение № 163 от 03.02.2021г. по гр. д. №123/ 2020 г. на ВКС, трето г. о.

3.Как следва да бъде определен справедливият размер на обезщетението, когато за неимуществените вреди - болки, страдания и дискомфорт на пострадалия се съди единствено и само на базата на свидетелски показания? Поддържа се противоречие с решение № 196 от 03.02.2021г. по гр. д. №925/2020г на ВКС, четвърто г. о.

Ответникът по жалбата М. И. Ш., чрез адв. К. Л., оспорва касационната жалба, като твърди че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, от ответника по делото срещу осъдително въззивно съдебно решение, постановено по иск с цена от 60 000 лв.

Първоинстанционното производство е образувано по предявен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което искът за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди е уважен в пълния предявен размер, въззивният съд на основание чл. 272 от ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, като е изложил и собствени мотиви. Приел е за установено от фактическа страна, че на 05.05.2018г. ищцата е претърпяла инцидент в [населено място], на [улица], на тротоара пред сграда № 24. Въззивният съд е посочил, че по делото е приета съдебно - техническа експертиза /основна и допълнителна/, имаща за задача да обследва състоянието на тротоарната настилка. В случая ищцата се е движела по тротоара с настилка от шестоъгълни плочи, която е била силно компрометира - неравна в хоризонтално отношение, поради естественото повдигане от кореновата система на израсналите дървета и отсъствието на здраво закрепване на плочите към подлежащата повърхност, поради което при стъпване върху една от тези плочи лявото ходило е пропаднало и се е получило изкълчване на глезенната става с фрактура на лявата подбедрица.

Изложени са мотиви, че улицата и прилежащият тротоар са със статут на публична общинска собственост по смисъла на чл. 3, ал. 2, т. 3 от Закона за общинската собственост и на основание чл. 11 от ЗОС задължение на собственика /ответника по делото/ е да управлява общинските имоти в интерес на населението съобразно разпоредбите на закона и с грижата на добър стопанин. Наличието на компрометирана тротоарна настилка на мястото, където е настъпил инцидентът, обосновава извод, че ответникът и лицата, на които той е възложил да поддържат уличната инфраструктура, не са положили дължимата се грижа, присъща на добрия стопанин да извършат своевременно ремонтно - възстановителни работи на тротоарната настилка и тя да не представлява опасност за движещите се по тротоара пешеходци, т. е. поведението на последните осъществява деликтния състав на чл. 45 от ЗЗД /противоправно действие и/или бездействие; вреда /имуществена и/или неимуществена/; причинна връзка между поведението и вредата, която е претъпяла ищцата; вина, която се предполага до доказване на противното.

Въз основа заключението на приетата съдебно - медицинска експертиза, съдът е приел за установено, че в резултат на инцидента ищцата е получила триглезенно счупване на лявата подбедрица с изкълчване на лявата глезенна става. На 05.05.2018 г. в УМБАЛ „С. А. АД й е направена предварителна фиксация, а оперативно фрактурата е фиксирана с фибуларна плака със 7 винта, от които един супрасиндезмален, а с нов разрез медиалния малеол е фиксиран с един компресивен винт. Престояла е в лечебното заведение до 11.05.2018 г., а след това й е предписана антикоагулационна профилактика с „Фраксипарин“ за срок от 30 дни. В периода от 06.07.2018г. до 11.07.2018 г. ищцата отново е била на болнично лечение - извършена й е нова операция за отстраняване на супрасиндезмалния винт. От 11.07.2018 г. до 19.07.2018 г. е била настанена в Клиника по физикална и рехабилитационна медицина при УМПБАЛ „С. С. за лечение и рехабилитационни процедури. В периода 14.05.2019г. до 17.05.2019 г. е била приета в УМБАЛ „Света А.“ АД където с трета операция са отстранени остеосинтезните средства последователно. Констатирано е трайно затруднение в движението на левия долен крайник за срок повече от 30 дни. След травмата възстановителния период е продължил около шест месеца. След последната хоспитализация пред 2019 г. е издаден болничен лист за 30 дни. Оздравителният процес по отношение на костните счупвания е приключил. При извършения преглед на 14.09.2020 г. е установено, че не е налице пълен обем на движение в лявата глезенна става. Лявата глезенна става е отточна. Не се налагат бъдещи оперативни интервенции.

Въззивният съд е направил извод, че пълното обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди възлиза на 60 000 лв., който размер е съобразен с критериите на съдебната практика за справедливост, установени с ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и с конкретните данни по делото, относно възрастта на ищцата; общественото й положение; броя и характера на претърпените увреждания; продължителността на периода, в който болките и страданията са били с по - интензивен характер; продължителността на общия лечебен и възстановителен период; наличието на остатъчните проявления на уврежданията и икономическите условия към деня на инцидента.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице посочените основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл. трето ГПК за допускане на касационното обжалване.

В т.1 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са поставени два въпроса. Първият от тях е дали въззивният съд може да мотивира решението си като за определени факти и обстоятелства се съди единствено и само въз основа на свидетелски показания. Въпросът не може да обоснове допускането до касационно обжалване, защото не е изведен от мотивите на въззивното решение. Въззивният съд е основал решението си освен на показанията на разпитаните по делото свидетели и на приетите по делото експертизи /съдебно - техническа и съдебно - медицинска/ и въз основа на съвкупния им анализ е достигнал до извод за основателност на предявения иск.

Във втората му част въпросът е във връзка с оплакванията в касационната жалба, че единият от свидетелите не е пряк очевидец на инцидента. По поставения въпрос също не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като и този въпрос не е във връзка с приетото от съда. В първоинстанционното решение, към мотивите на което въззивният съд е препратил по реда на чл.272 ГПК, са обсъдени показанията и на двамата свидетели, всеки от които е допуснат за установяване на различни обстоятелства - единият е очевидец на инцидента, а другият не, като относно обстоятелствата, при които е настъпил инцидентът съдът е ценил показанията на свидетеля – очевидец и съответно изводите на съда относно настъпване на увреждането са направени не на базата на косвени, а на преки доказателства.

По поставените въпроси липсва противоречие и с цитираното от касатора решение № 183 от 30.06.2017 г. по гр. д. №4028/2016 г. на ВКС, IV – то г. о. В последното е даден отговор на правния въпрос за начина, по който следва да се преценяват от съда събраните по делото доказателства, и в частност - свидетелските показания на очевидец относно механизма на настъпване на увреждането при предявен деликтен иск. Дадени са разяснения, че съдът следва да съобрази дали показанията съдържат или не вътрешни противоречия, и такива с останалите доказателства или кореспондират с тях, както и да се отчетат всички обстоятелства, свързани с възможността на свидетеля да възприеме посочените от него факти - възрастта му, негови физиологични особености, ако има такива, свързани със зрението, слуха му и пр., психическото му състояние към момента на възприемането на фактите, дали са налице други обстоятелства от обективен или субективен характер, които са могли да способстват или да му попречат, и - доколко, да възприеме посочените от него, релевантни за механизма на увреждането факти, включително - дали свидетелят е пряк участник в инцидента или е само страничен наблюдател, неговото конкретно местоположение и отдалеченост от местопроизшествието и пр. В случая не се констатира съдът при преценката на събраните доказателства да е процедирал по различен начин и да е зачел показанията на свидетел, въпреки че са били налице обстоятелства, сочещи на извод за недостоверност на дадените показания. Касаторът не твърди, че по делото са събрани доказателства, опровергаващи свидетелските показания, като наред с това съдът е основал решението си и на заключенията на приетите по делото експертизи, като касаторът не обосновава въпроса си с доводи за наличие на противоречие между тях и показанията на свидетеля.

Посоченото от касатора решение № 163 от 03.02.2021г. по гр. д. №123/ 2020 г. на ВКС, трето г. о. касае начина на обсъждане на допусната по делото експертиза, а не свидетелските показания, поради което и въз основа на същото не може да се обоснове наличието на специалната предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Въпросът, формулиран в т.2 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е правен такъв по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което и не може да послужи като основание за допускане до касационно обжалване. Пред въззивния съд не е поставян въпросът за допустимостта на свидетелски показания за установяване обстоятелствата, при които е настъпило увреждането, с оглед ограниченията на чл. 164, ал.1 ГПК и съответно съдът не се е произнасял по него. Отделно от това следва да се има предвид, че по приложението на чл.164, ал.1 ГПК е налице последователна практика на ВКС и в случая не се констатира съдът, основавайки решението си на събраните доказателства, вкл. и на свидетелските показания, да се е отклонил от тази практика.

Третият въпрос е за критериите за определянето на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. По приложението на чл. 52 ЗЗД е налице задължителна съдебна практика - ППВС № 4/1968 г., на което се е позовал и въззивният съд в обжалваното решение. В ППВС № 4/1968 г. са дадени разяснения, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди трябва да се съобразят конкретните обективно съществуващи обстоятелства за всеки отделен случай, каквито са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. В същия смисъл е и приетото в решение № 196 от 03.02.2021г. по гр. д. №925/2020г на ВКС, четвърто г. о., на което се позовава касаторът. В случая съдът при определяне размера на обезщетението не се е отклонил от тази практика, защото е взел предвид установените по делото факти, касаещи увреждането, получено от ищцата и търпените неудобства, като вкл. е съобразил и факта, че на ищцата са направени три операции, че при прегледа на 14.09.2020 г. /повече от две години след инцидента/ е констатирано, че не е налице пълен обем на движение в лявата глезенна става, която е и отточна. Т.е. съдът не е определил немотивирано размера на дължимото се обезщетение, а напротив изложил е конкретни аргументи, които според него обосновават присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди.

Във втората му част третият въпрос /може ли за неимуществените вреди - болки, страдания и дискомфорт на пострадалия да се съди единствено и само на базата на свидетелски показания/ не е във връзка с изводите на съда, направени във въззивното решение и не може да обоснове допускането на касационно обжалване. Съдът при формиране на изводите си досежно претърпените неимуществени вреди се е основал не само на свидетелските показания, а и на приетата съдебно - медицинска експертиза. Отделно от това следва да се има предвид, че за доказване на претърпени неимуществени вреди, са приложими общите правила на доказването и това може да стане с всички доказателствени средства.

По поставените въпроси не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, защото по тях е налице трайна практика на ВКС, която не се нуждае от осъвременяване и с която въззивният съд се е съобразил.

Не се констатира и наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение- съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл, а изводите, до които е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. ВКС намира, че не са налице и останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.

С оглед изхода на делото на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата на адв. М. следва да се присъди адв. в.ие в размер на 4 087 лв.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 539 от 25.04.2023 г., постановено по гр. д. № 2882/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд.

О. С. община да заплати на адвокат К. Л. от САК сумата от 4087 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата за осъществено безплатно процесуално представителство на М. И. Ш. в производството пред ВКС.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.