Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 6851/20.12.2019 г. на „ХЕРМЕС 1992“ ЕООД, представлявано от управителя А. Л., чрез адв. Б. Б., срещу въззивно решение № 386/30.10.2019 г., постановено по възз. гр. д. № 541/2018 г. по описа на Окръжен съд – Перник, с което след частична отмяна и потвърждаване на решение № 61/18.01.2019г., постановено по гр. д. № 8845/2017 г. на Районен съд – Перник, изцяло е отхвърлен предявеният от жалбоподателя против О. П иск за заплащане на възнаграждение по договор № 101/25.06.2015 г. с предмет - публикуване на обяви, съобщения и други текстове, свързани с дейността на общината, в размер на 22 795.12 лева.

В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В представеното от касатора изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационния контрол се обосновава с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК по въпроси, които обобщени и уточнени от състава на ВКС, касаят следното: 1) правомощията на въззивния съд като инстанция по съществото на спора и задълженията му, свързани с преценката на фактите и доказателствата по делото, вкл. тези при определяне правната квалификация на иска и за „изменение на иска от договорна към извъндоговорна отговорност“ – сочи се противоречие с ТР № 1/2001 г. по т. д. № 1/2000 на ОСГТК, ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; 2) за правната характеристика на договора за изработка/договора за услуга и начина на доказване неговото сключване, възлагането и приемането на извършената работа; за допустимите доказателствени средства за установяване изпълнението на възложената работа и възникване на задължението за заплащане на възнаграждение по чл. 266, ал. 1 ЗЗД; следва ли резултатът от извършената работа да е приет с изрично изявление от страна на възложителя или са достатъчни конклудентни действия за приемане – сочи се противоречие с решение № 110/17.08.2011 г. по т. д. № 597/2010 г., II т. о., решение № 117/04.06.2015 г. по гр. д. № 6623/ 2014 г., III г. о., решение № 12/31.05.2013 г. по т. д. № 239/2012 г., I т. о., решение № 65/24.04.2012 г. по т. д. № 333/2011 г., II т. о., решение № 231/ 13.07.2011 г. по т. д. № 1056/2009 г., II т. о., решение № 250/11.01.2011 г. по т. д. № 535/2010 г., II т. о.; 3) дължи ли се възнаграждение по сключен договор за услуга/договор за изработка, ако при приемане на работата възложителят не е направил възражение за неправилно и неточно изпълнение, или че работата не е била полезна за него – твърди се противоречие с решение № 5/15.03.2010 г. по т. д. № 390/2009 г., I т. о. и решение № 94/02.03.2012 г. по т. д. № 133/2010 г., II т. о. на ВКС.

Ответната страна по жалбата – О. П, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е взела становище.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел за установено, че по реда на ЗОП (ЗАКОН ЗА ОБЩЕСТВЕНИТЕ ПОРЪЧКИ) – отм. 2016г., между [община], в качеството на възложител, и „ХЕРМЕС 1992“ ЕООД, в качеството на изпълнител, е сключен договор за услуга № 101/25.06.2015 г. с предмет - публикуване на обяви, съобщения и други текстове, свързани с дейността на общината. Според уговореното в чл. 1, ал. 3 и ал. 4 от договора текстовете на обявите, съобщенията и др. текстове следва да се изпращат на конкретно посочени електронни адреси на изпълнителя или по факс, като при изпращането им възложителят следва писмено да посочи броя на публикациите и страницата, на която иска същите да бъдат публикувани. В чл. 30 от договора е предвидена писмена форма за кореспонденция между страните, като според чл. 28 от същия страните не могат да го изменят или допълват, освен при условията на чл. 43, ал. 2 ЗОП.

В исковата молба са изложени твърдения за неизпълнение на задълженията по процесния договор от страна на общината за месеците юни, юли, август, септември, октомври и ноември 2015 г., за които е издадена обща фактура за сумата 22 795.12 лева. Ответникът е възразил, че не е възлагал работата по процесните публикации, конкретизирани в уточнителна молба от 18.07.2018 г. и не дължи плащане. Въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за услуга по реда на чл. 41 ЗОП, за който писмената форма е такава за действителност. Изменения в него могат да се правят отново такава в писмена форма. В договора страните изрично са предвидили писмена форма и за възлагането на работата. В тази връзка съдът е намерил за недопустими свидетелските показания за установяване на обстоятелството, че за спорните публикации е налице устно възлагане на работата, респ. и за изменението на сключения договор, при липсата на писмено съглашение. На следващо място е посочено, че от приложените към писмо от 15.08.2017 г. протоколи не може да се прави извод за приемане на извършената работа, тъй като видно от текста на писмото, протоколите следва да се подпишат от възложителя, ако същият одобри и приеме работата, като след това върне на изпълнителя един подписан екземпляр от тях. При липсата на двустранно подписан протокол за приемане на работата в съответствие с уговореното в чл. 3, ал. 6 от договора, съдът е приел за недоказан този факт, както и въобще на факта на възлагането на работата по процесните публикации. В заключение е направен извод, че претенцията на ищеца е неоснователна и е отхвърлена.

При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че предпоставки за допускане на касационното обжалване не са налице.

Процесуалноправният въпрос относно правомощията на въззивния съд като инстанция по съществото на спора е разрешен в задължителната практика за съдилищата –т. 19 от ТР№1/2001 г. на ОСГК, ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно приетото, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата в конкретния случай материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Въззивното решение съответства на тези правни разрешения – съдът е анализирал всички релевантни за спора факти и доказателства, обсъдил е доводите и възраженията на страните, като в рамките на проверката по чл. 269 ГПК е изложил свои собствени решаващи мотиви, посочвайки какво приема за установено, въз основа на кои доказателства и защо. Що се касае до определянето на правната квалификация на предявения иск, то това винаги зависи от изложените в исковата молба фактически твърдения и обстоятелства, на които ищецът основава претенцията си и съобразно отправеното до съда искане за защита. В случая, въззивната инстанция е възприела дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на спорното право, доколкото с оглед твърдените и установени по делото факти за съществувалите между страните договорни правоотношения, ангажираните доказателства и искането за присъждане на възнаграждение на основание представения договор за услуга № 101/25.06.2015 г., не е имало причина искът и спорът да се разглеждат като уреждащи се от извъндоговорен източник на правоотношения. Поради това, изложената от касатора аргументация за тази част от първия въпрос, касаещ правната квалификация на иска, не може да обуслови общата предпоставка за правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Вторият и третият изведени въпроси са ирелевантни за спора и поради това не предпоставят селектирането на жалбата. Същите касаят договора за изработка, уреден в чл. 258 и сл. ЗЗД, сключването му, респ. доказването на възлагането и приемането на извършената работа; възможността приемането на работата да се извърши с конклудентни действия и доказателствените средства за установяване на изпълнението. В случая обаче, договорът между страните е сключен по реда на чл. 41 ЗОП отм. – 2016 г.), който изрично предвижда писмена форма за действителност, като съобразно клаузите на процесния договор, съдът е посочил, че писмената форма е предвидена от страните и за изменението на договора, респ. за възлагането на конкретната работа и за приемането й от възложителя. При така установеното е направен извод, че със свидетелски показания не може да се установява нито изменение на договора, нито начин на възлагане на работа, различен от този, договорен между страните. В случая, въззивният съд е приел, че не се установява работата по процесните публикации да е възложена за извършване от общината на ответното дружество, а при липсата на възлагане, въпросите за приемането на работата и начините за доказване са ирелевантни и не обосновават общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение – също не се установява. Изложението не съдържа конкретна аргументация, а изразеното от касатора несъгласие с резултата по делото, не съставлява правен довод за евентуално наличие на такъв порок на въззивното решение. Очевидната неправилност, за разлика от неправилността по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК е много тежък порок на решението, съпоставим с нищожността и недопустимостта му, за които съдът следи и служебно. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона (материален или процесуален) или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая, доколкото пряко от съдържанието на решението не се констатира да е нарушена императивна материалноправна норма, основни съдопроизводствени правила или явна необоснованост на изводите на въззивния съд, то съдебният акт не може да се квалифицира като очевидно неправилен по смисъла на основанието за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 386 от 30.10.2019 г., постановено по възз. гр. д. № 541/2018 г. по описа на Окръжен съд – Перник.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.