Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 292 от 21.11.2019 г. по в. гр. д. № 626/2019 г. на Добричкия окръжен съд е потвърдено решение № 62 от 04.06.2019 г. по гр. д. № 216/2018 г. на РС Г. Т, с което е отхвърлен предявеният от Р. Д. К., К. П. Г. и Г. П. Г. срещу Р. К. Г., М. Г. К., К. Г. К., Т. Г. К., С. А. Г., К. К. К., С. К. К., Я. К. М. и П. К. Г. иск по чл. 108 ЗС за установяване на собствеността и предаване владението върху ПИ с идентификатор. ... по КККР на [населено място], [община], одобрени със заповед № РД-18-599/27.02.2018 г. на изпълнителния директор на АГКК, № 017029 по предходен план, съставляващ нива с площ от 20 дка.

Въззивният съд е приел следната фактическа обстановка:

Страните по делото са наследници на Р. Д. Й., починала на 18.08.1967 г., като ищците са наследници на синовете Д. Г. К. и П. Г. К., а ответниците – наследници на сина К. Г. К..

С договор от 20.05.1930 г. Р. Й. закупила 31, 965 дка земеделски земи в землището на [населено място], окр.К., Румъния.

През 1939 г. Р. Й. сключила втори брак с Й. О..

В съставения на 10.11.1940 г. от българо-румънската комисия по размяна на населението опис на недвижимите селски имоти на Й. О. са записани 31 хектара /310 дка/ земеделски земи. Й. О. и синът на Р. – К. Г. К., са били оземлени и получили в собственост с протоколи на Комисията по окончателното настаняване и заменяване имотите на преселниците от С. Д от дати 15.07.1941 г. и 04.07.1941 г., съответно първият нива от 305 дка и място за лозе от 5 дка в [населено място], общ. Ш., а вторият нива от 55 дка; място за лозе от 10 дка и дворно място от 2. 5 дка в [населено място]., общ. Г. Т..

Р. Й. не е извършвала разпоредителни сделки в периода 1930-1941 г. Липсват данни нейните 40 дка земеделски земи в С. Д да са били предмет на замяна със земеделски земи на територията на Ю. Д при преселването в България. Няма данни да са съставени на нейно име нарочен опис на българо-румънската комисия по размяна; декларация по чл. 7 ЗУСНИЮД на друг преселник, неин родственик/съпруг или дете/, респ. решение на съд по установителния иск, уреден в същата разпоредба; протокол на комисията по окончателното настаняване и заменяване имотите на преселниците от С. Д или нотариален акт по чл. 8 ЗУСНИЮД.

С решение № 25/1 от 12.11.1993 г. на ПК Г. Т е възстановена собствеността на К. К. в землището на [населено място] общо в размер на 65 дка.

К. К. предявил и иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ за установяване правото му да си възстанови собствеността върху още 40 дка, като разлика до пълния размер на количество земя от 105 дка, негова собственост към момента на колективизацията. Поискал е тези земи да бъдат възстановени или в обем от 40 дка в землището на [населено място], [община], или в обем от по 20 дка в землищата на [населено място] и [населено място], [община]. В хода на делото на основание чл. 119 ал. 1 от ГПК е било прекратено производството за 20-те декара в землището на [населено място] и искът по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ е уважен само за 20 дка земя в землището на [населено място]. Последвало е и решение на ОСЗГ № 25/3 от 20.02.2003 г. за възстановяване на собствеността върху процесния имот от 20 дка в [населено място]. През 2010 г. е извършена доброволна делба на този имот между наследниците на К. К. и той е получен в дял от ответницата Р. К. Г.. Претендираните по реда на чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ 20 дка земи в землището на [населено място], за които съдебното производство е прекратено, били възстановени на К. К. с решение № 170В от 05.07.2007 г. ОСЗГ [населено място]. Решението е постановено след като съдът е прогласил нищожността на първоначалния отказ на ОСЗГ за възстановяване на тази земя. Така на К. К. е възстановена по реда на ЗСПЗЗ земеделска земя в общ размер на 105 дка.

Ищците по настоящото дело, както и К. Г. К., наследодател на ответниците, са водили срещу един от наследниците на Й. О. иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за установяване, че нива от 40 дка, като част от общо възстановените на наследниците на Й. О. 114 дка в землището на [населено място], [община], е била собственост на Р. Д. Й. към момента на образуването на ТКЗС. С решение № 134/15.04.2004 г. по в. гр. д. № 1017/2003 г. на Добричкия окръжен съд е оставено в сила решение № 196/04.08.2003 г. по гр. д. № 87/2002 г. по описа на Каварненски районен съд, в частта, с която този иск е бил отхвърлен.

Ищците по настоящото дело са предявили срещу ответниците и иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за установяване, че процесният имот от 20 дка в [населено място], възстановен по ЗСПЗЗ на К. К., е бил собственост към момента на образуване на ТКЗС на общата наследодателка Р. Д. Й.. С влязло в сила определение № 25 от 26.01.2017 г. по гр. д. № 346/2016 г. на РС Г. Т искът е оставен без разглеждане като процесуално недопустим.

При тези данни въззивният съд е приел от правна страна следното: Собствеността върху имоти в Ю. Д не възниква автоматично по силата на самото преселване, а след изпълнение на процедурите за оземляване, предвидени в глава I и II от Закон за уреждане собствеността на недвижимите имоти в Ю. Д /ЗУСНИЮД/ и Крайовската спогодба. Правото на собственост върху притежаваните преди преселването покрити и непокрити недвижими имоти може да се установи със съответни документи, издадени от румънските власти, както и с документи, издадени от смесената комисия, предвидена в чл. 9 от Спогодбата и нейните органи по чл. 16 и сл. от Правилник за доброволната размяна на румънско и българско население. Само посочените органи имат право да определят размера и вида на покритите и непокрити недвижими имоти на изселниците и да установяват правата на недвижимата им собственост според закона на мястото, където се намира имотът. Разпоредбата на чл. 1 ЗУСНИЮД предвижда, че имотите, с които са оземлени преселниците от С. Д, съгласно наредбите за окончателното настаняване и заменяне на земите, стават тяхна собственост. Това означава, че самият акт за оземляване, издаден от оторизирания орган, има конститутивно действие и е основание за придобиване правото на собственост върху дадената земя в Ю. Д в замяна на притежаваната земя в С. Д. На общата наследодателка Р. Й. не са признати права върху земеделски земи по реда ЗУСНИЮД. Липсват съставени на нейно име нарочен опис на българо-румънската комисия по размяна; декларация по чл. 7 ЗУСНИЮД на нейния съпруг съпруг Й. О. Й., решение на съд по установителния иск, уреден в същата разпоредба; протокол на комисията по окончателното настаняване и заменяване имотите на преселниците от С. Д, нотариален акт по чл. 8 ЗУСНИЮД. Непризнати права върху земеделски земи по ЗУСНИЮД не могат да се възстановят по реда на ЗСПЗЗ. Правото на собственост на ищците, в качеството им на наследници на Р. Й., не е било възстановено с решение на общинската поземлена комисия по реда на ЗСПЗЗ, затова те не могат да се легитимират като собственици на спорната земя и предявеният от тях иск по чл. 108 ЗС не може да бъде уважен.

Прието е за неоснователно позоваването от ищците на разпоредбата на чл. 49, ал. 2 ЗН. По същество с искането за прилагане на тази разпоредба се повдига спор, аналогичен на спора за материално право по чл. 14, ал. 2 ЗСПЗЗ, който не може да бъде разглеждан инцидентно в друго производство, включително в настоящото. Посочената разпоредба е включена в глава IV ЗН и е част от законовата регламентация на приемането и отказа от наследство. Фактическият състав включва укриване на наследствено имущество от наследник в това му качество, на което законодателят е предал действието на приемане на наследството, както и допълнителната санкционна последица – загубване на собствеността върху укритото. То ще бъде поделено само между останалите наследници, чийто дялове ще се уголемят. Приложението на разпоредбата предполага имуществото да е част от наследствената маса. Приложението рефлектира върху обема на налични права-тези на наследниците върху включено в патримониума на наследодателя имущество, но не може да има за последица промяна в титулярството на правото на собственост. Разпоредбата на чл. 49, ал. 2 ЗН не е с реституционен ефект и не дерогира законовото изискване за провеждане на производствата по чл. 11, ал. 1 и ал. 2 ЗСПЗЗ, които да приключат с позитивен индивидуален административен акт на орган по поземлената собственост. Последиците на разпоредбата на чл. 49, ал. 2 ЗН не са идентични на последиците на влязло в сила съдебно решение по чл. 14, ал. 4 ДСПЗЗ и приложението не може да замести пропуска на страната да проведе спорното исково производство.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищците Р. К., К. Г. и Г. Г..

Жалбоподателите поддържат, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано. Позовават се на чл. 7 и чл. 8 ЗУСНИЮД и считат, че тези разпоредби създават гаранции при преселването от Северна в Ю. Д всеки собственик да получи такова количество земя, каквото е притежавал, дори да са допуснати грешки от смесената българо-румънска комисия. Когато поради грешка тази комисия неправилно е причислила земята на един преселник към възстановената земя на друг преселник, тази грешка е могла да бъде отстранена или чрез декларация от собственика, който неправилно е получил чужда земя, или по съдебен ред чрез предявяване на установителен иск. ЗУСНИЮД обаче не обвързва липсата на декларация или позитивно решение по установителния иск със загуба на собствеността. От друга страна чл. 108 ЗС не предпоставя правото на собственост на ищеца да зависи от приключили административни производства или установителни решения по други закони. Жалбоподателите се позовават на обстоятелството, че Р. Й. е била собственик на земеделски земи. Докато тези земи са били „търсени“ от наследника на Й. О. в производство по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, по което ищец е бил и наследодателят на ответниците К. Г., последният е предявил и самостоятелен иск за същите земи по реда на чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, като е укрил действията си от останалите наследници. Освен това съдът не обсъдил всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка и постановил необосновано решение.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1. Правото на собственост върху недвижим имот, предназначен за земеделско производство, предпоставено ли е от процедурите по оземляване на преселниците от С. Д, респ. губи ли правото на собственост преселник, чийто имот е включен в описа на друг преселник и не е представена декларация или съдебно решение по чл. 7 ЗУСНИЮД; 2. Единствено собственикът, в чиято полза е издадено позитивно решение на ПК/ОСЗГ/ОСЗ ли е легитимиран по искове за собственост на земеделска земя; 3. При предявен иск по чл. 108 ЗС от наследник на преселници от С. Д, длъжен ли е съдът да обсъди правопораждащите факти и да анализира приетите по делото доказателства, респ. длъжен ли е съдът да извърши самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, както и да се произнесе по спорния предмет, отговаряйки на всички доводи и възражения на страните; 4. Допустимо ли е съдът да не се произнесе по същество на позоваването на чл. 49, ал. 2 ЗН от ищците по чл. 108 ЗС с мотив, че с искането за прилагане на тази разпоредба се повдига спор за материално право, аналогичен на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, който не може да бъде разглеждан инцидентно в друго производство. Ответниците в производството Р. К. Г., М. Г. К., К. Г. К., Т. Г. К., С. А. Г., К. К. К., С. К. К., Я. К. М. и П. К. Г. оспорват жалбата. Считат, че не са налице поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускането й до разглеждане по същество.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Първият въпрос се състои в това губи ли се собствеността на земеделска земя, притежавана в С. Д, по отношение на която не е била проведена процедурата по чл. 7, ал. 1 или чл. 7, ал. 2 ЗУСНИЮД.

Този въпрос жалбоподателите свързват с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което обаче не е налице.

Посочените от жалбоподателите текстове на ЗУСНИЮД гласят, че ако в описа на един преселник са включени имоти и на други преселници и на последните не са издадени описи, вследствие на което само първият преселник е получил имоти в Ю. Д, писмената декларация на този преселник пред нотариуса е достатъчна, за да се разделят имотите между всички посочени по-горе преселници и всеки от тях да се снабди с нотариален акт за дадения му, според декларацията, имот. При липса на такава декларация, за доказване на правата си, засегнатият преселник може да предяви установителен иск против преселника, в чийто опис са включени и негови имоти. Разгледаните правни възможности за защита на притежаваната собственост върху земеделски земи в С. Д е следвало да бъдат реализирани, тъй като в противен случай преселникът не би могъл да бъде оземлен със земи в Ю. Д, съответни на притежаваните в С.Д.О на това оземляване са именно описите на притежаваните в С. Д земи, като преселникът е имал право да получи в Ю. Д равностойни по количество и качество земи. Правото на собственост, притежавано в С. Д, не се запазва безусловно, тъй като зависи от наличието на последващ акт за оземляване. Налице е практика на ВКС, че този акт има конститутивно действие, т. е. преселниците стават собственици на земи в Ю. Д въз основа на акта на компетентния орган за оземляване – в този смисъл решение № 284 от 23.06.1999 г. по гр. д. № 1003/1998 г. на II-ро г. о, решение № 193 от 19.02.2003 г. по гр. д. № 832/2002 г. на V-то г. о., решение № 937 от 12.05.2004 г. по гр. д. № 1135/2003 г. на IV-то г. о. Въззивният съд изцяло се е съобразил с тази практика на ВКС. Посочената практика на ВКС изключва поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като от нея може да се извлече отговор на поставения въпрос и той е положителен - собствеността на земеделска земя, притежавана в С. Д, по отношение на която не е била проведена процедурата по чл. 7, ал. 1 или чл. 7, ал. 2 ЗУСНИЮД, се губи, тъй като липсата на опис на притежаваната земеделска земя в С. Д на името на съответния преселник препятства възможността той да бъде оземлен в с равностойно количество земя в Ю. Д и да стане неин собственик въз основа на оземляването.

Не може да бъде възприета тезата на жалбоподателите, че е налице непълнота в правната уредба на ЗУСНИЮД относно правните последици от липса на декларация или съдебно решение по чл. 7. Законът регламентира пътищата и сроковете, в които може да бъде защитена притежаваната собственост в С. Д, за да може да бъде получена равностойна собственост в Ю.Д.С като не е реализирана тази защита в предвидените от закона срокове и след като оземляването по ЗУСНИЮД има конститутивно действие, липсата на решение на компетентния административен орган за оземляване на преселника в България практически води до лишаване от неговата собственост в Румъния и това е закономерният извод от правната уредба. Не е необходимо този извод да бъде правен в решение на ВКС по конкретното дело. Такова решение няма да бъде от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като няма основание да се променя практиката на ВКС по въпроса за конститутивното действие на решението за оземляване.

Вторият въпрос в изложението към касационната жалба съдържа в себе си питането какво е действието на решението на административния орган за възстановяване на собственост по реда на ЗСПЗЗ.Оор на този въпрос е даден в т. 1 на ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВС – действието е конститутивно, т. е. собствеността „възниква“ по силата на това решение. Без решение за възстановяване на собственост по ЗСПЗЗ бившият собственик, чиято земя е била обобществена, както и неговите наследници, не са материалноправно легитимирани по искове за собственост по чл. 108 ЗС или чл. 124, ал. 1 ГПК. Въззивното решение съответства на тази практика, съответно – не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по този въпрос, тъй като нищо не налага промяна в съдебната практика по този въпрос.

Не може да бъде споделено виждането на жалбоподателите, че липсва съдебна практика, която да дава отговор на въпроса дали може да бъде успешно проведен иск по чл. 108 ЗС за земеделски имот, който не е бил заявен за възстановяване в срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ и за който не е бил предявен иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ. Няма колебание в съдебната практика, че без проведени процедури по чл. 11, ал. 1 или ал. 2 ЗСПЗЗ няма възможност да се издаде решение на ПК/ОСЗГ/ОСЗ за възстановяване на собственост по ЗСПЗЗ, което има конститутивно действие, а без такова решение няма как да бъде уважен иск по чл. 108 ЗС или чл. 124, ал. 1 ГПК за незаявената земя. Изключение от тази принципна постановка е налице само в случаите, при които земята, притежавана към момента на образуване на ТКЗС, не е била обобществена или одържавена и владението върху нея е запазено в реални граници. Настоящият случай обаче не е такъв, тъй като още преди образуване на ТКЗС собствеността върху притежаваната земя в С. Д е загубена.

По третия въпрос не възниква поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В съответствие с цитираната от жалбоподателите практика на ВКС въззивният съд е обсъдил всички доказателства и е установил всички факти, които са от значение за изхода на спора по настоящото дело. Правният резултат, с който не са съгласни жалбоподателите, не се дължи на необсъдени доказателства по делото и неустановена фактическа обстановка, а на прилагането на материалния закон спрямо установените факти.

Няма основание за допускане на касационно обжалване и по четвъртия въпрос, тъй като той не е обуславящ по смисъла на т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Макар въззивният съд да е изразил становище, че с искането за прилагане на чл. 49, ал. 2 ЗН се повдига спор, аналогичен със спора за материално право по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, който не може да бъде разглеждан в производството по чл. 108 ЗС, на практика съдът е разгледал този въпрос, като се е произнесъл по довода на ищците /жалбоподатели в настоящото производство/, основан на чл. 49, ал. 2 ЗН. Тезата на жалбоподателите се състои в това, че К. К. е укрил наследството на общата наследодателка /притежаваните от нея 40 дка земеделски земи в [населено място], Румъния, които според жалбоподателите били възстановени по реда на ЗСПЗЗ на името на К. К./, затова той губи наследствения си дял от това имущество и следователно предявеният иск по чл. 108 ЗС следва да бъде уважен изцяло, а не само за наследствените части на ищците. Въззивният съд е приел този довод за неоснователен с мотива, че приложението на чл. 49, ал. 2 ЗН предполага имуществото да е част от наследстевната маса, че разпоредбата не е с реституционен ефект и не може да дерогира законовото изискване за провеждане на производствата по чл. 11, ал. 1 и ал. 2 ЗСПЗЗ, които да приключат с позитивен индивидуален административен акт на орган на поземлената собственост. С други думи въззивният съд е приел, че след като в патримониума на ищците не е възстановена по реда на ЗСПЗЗ собствеността върху спорните 40 дка, притежавани от общата наследодателка Р. Й. преди преселването в България, разпоредбата на чл. 49, ал. 2 ЗН няма реално приложение. Предмет на иска по чл. 108 ЗС е правото на собственост на ищците, а не правото на собственост на ответниците, в качеството им на наследници на К. К.. След като ищците не са материалноправно легитимирани като собственици на въпросните 40 дка, без значение за изхода на делото е дали те неправомерно са възстановени на името само на един от наследниците на Р. Й. – К. К. и оттук – дали неговите действия по чл. 11, ал. 1 и чл. 11, ал. 2 ЗН представляват укриване на наследството по смисъла на чл. 49, ал. 2 ЗН.

Макар мотивите на въззивния съд по прилагането на чл. 49, ал. 2 ЗН да са лаконични и не съвсем последователни, на практика съдът се е произнесъл по довода на ищците, свързан с тази разпоредба, затова въпросът дали е допустимо съдът да не се произнесе по съществото на позоваването на чл. 49, ал. 2 ЗН не е обуславящ по смисъла на т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и по него не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на делото на ответника П. К. Г. следва да се присъдят сторените разноски за касационното производство – 600 лв. по договор за правна защита и съдействие от 28.01.2020 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 292 от 21.11.2019 г. по в. гр. д. № 626/2019 г. на Добричкия окръжен съд.

ОСЪЖДА Р. Д. К. от [населено място], кв.Г., [улица], К. П. Г. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] и Г. П. Г. от [населено място], [улица], вх.А, да заплатят на П. К. Г. от [населено място], [улица], вх..., ет..., ап..., сумата от 600 лв. разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: