О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 222гр. София, 26.05.2022 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети април две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

Р. Я.

изслуша докладваното от съдията П. С. гр. д. № 5088/2021 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Столична община срещу въззивно решение № 265771 от 16.09.2021 г., постановено по в. гр. д. № 5655/2020 г. на Софийския градски съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

С посоченото решение въззивният съд е отменил решение № 8556 от 13.01.2020 г. по гр. д. № 21513/2019 г. на Софийския районен съд в частта, с която предявеният от Д. С. С. против Столична община иск с правна квалификация чл. 49, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата от 3200 лв. до 15 000 лв., а искът му за заплащане на обезщетение за имуществени вреди е отхвърлен изцяло, като вместо него по първия иск е осъдил ответника да заплати на ищеца и сумата 11 800 лв., а по втория иск - сумата 817, 40 лв., ведно със законната лихва върху сумите, като е потвърдил първоинстанционното решение в останалата му част, с която първият иск е уважен за сумата 3200 лв.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че на 07.02.2019 г. ищецът в първоинстанционното производство се е придвижвал по левия тротоар на ул. Нишава с посока на движение от бул. България към Южен парк, като на 10 м след пресечката с ул. Тулча, поради попадане в необезопасена и несигнализирана дупка, образувана от липсващи тротоарни плочи, паднал на земята и си счупил първа предкиткова кост на дясната ръка с увреждане на сухожилието на мускула разгъвач на пръста. Поради силни болки, оток и ограничени движения в палеца на дясната ръка е посетил МБАЛ „С. С. ЕООД на 11.02.2019 г., където са направени необходимите прегледи, консултации и изследвания. Счупването е лекувано оперативно, с наместване посредством вътрешна фиксация с два метални винта и Т-образна пластика на увреденото сухожилие. Болничното лечение е с продължителност от 4 дни, срокът за имобилизация около две-три седмици, а общият възстановителен период около два месеца. Получената травма на костта на палеца и разкъсването на сухожилието са причинили на ищеца трайно затруднение в движенията на десния горен крайник за период по - дълъг от 30 дни. Счупването на костта е свързано с интензивни болки в първите две-три седмици, с постепенно стихващ интензитет в рамките на пълния възстановителен период. Не са налице усложнения в оздравителния процес. Налице са обаче остатъчни последици по отношение на нормалния обем движения в областта на пръв пръст на дясната ръка – леко намалени движения във всички физиологични движения на палеца. Към датата на инцидента ищецът е бил на 41 години, в активна трудоспособна възраст.

При тези фактически данни въззивният съд е приел, че предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника са налице. Изложени са съображения, че тротоарът, на който е настъпил инцидентът, е собственост на общината, която съгласно чл. 30, ал. 4 ЗП има задължението за поддържането му, включително да сигнализира незабавно препятствията по него и да ги отстранява във възможно най-кратък срок, чрез свои служители или чрез наети фирми, което не е било изпълнено. За да завиши размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил установеното травматично увреждане, интензитета на болките и страданията и битовия дискомфорт, конкретната икономическа обстановка към момента на настъпване на увреждането, както и наличието на трайни и необратими последици. Възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца не е било направено с отговора на исковата молба и е прието за преклудирано, поради което не е обсъждано от съда.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Кога принципът на справедливостта по чл. 52 ЗЗД бива реализиран по незаконосъобразен начин и присъденото обезщетение от средство за репариране на неимуществените вреди се превръща в средство за неоснователно обогатяване на пострадалия; 2. По какъв начин икономическата обстановка в страната към датата на настъпване на увреждането следва да повлияе при определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди; 3. Налице ли е несправедливо обогатяване на пострадалия, когато присъденото обезщетение за неимуществени вреди надвишава в пъти обезщетенията, присъждани по сходни и аналогични случаи; 4. Следва ли въззивният съд при определяне на обезщетението за неимуществени вреди да съобрази формираната практика по сходни случаи.

Ответникът по жалбата Д. С. С. не е подал писмен отговор.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

Както е прието в ППВС № 4/1968 г., понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението, като при телесните увреждания такива обективни обстоятелства могат да бъдат характера на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване на състоянието на здравето, причинени морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Към тези критерии се придържа и ВКС в своята практика, вкл. в решение № 215 от 03.02.2017 г. по т. д. № 2908/2015 г., I т. о., според което тези обективно съществуващи конкретни обстоятелства трябва да бъдат преценени адекватно, а не единствено изброени, както и в решение № 232 от 22.01.2018 г. по т. д. № 60404/2016 г., IV г. о., според което във всички случаи не бива да се допуска размерът на обезщетението да бъде източник на неоснователно обогатяване за пострадалия, а справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези. Практиката на ВКС е константна в смисъл, че при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде отчетено и икономическото положение в страната и размерът на определените от съда обезщетения следва да бъде съобразен с действително претърпените неимуществени вреди по критериите на чл. 52 ЗЗД. Справедливо по смисъла на тази разпоредба обезщетение означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на моралните болки и страдания на увреденото лице, които включват и всички онези емоционални неудобства и психически сътресения, съпътстващи живота му. Съдът следва да съобрази и икономическата конюнктура в страната, както и общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото, а за да се реализира справедливо възмездяване на претърпени от деликт болки и страдания е необходимо да се отчете действителният размер на моралните вреди с оглед на характера и тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността на болките и страданията, както и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. За да се реализира справедливо възмездяване на претърпените от пострадалите от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне на размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, характера и тежестта на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на преживените болки, страдания и емоционални преживявания, да отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението, да съобрази общественото възприемане на критерия за „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото в държавата. В същия смисъл са решение № 27 от 15.04.2015 г. по т. д. № 457/2014 г., II т. о.; решение № 95 от 24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г., I т. о.; решение № 202 от 16.01.2013 г. по т. д. № 705/2011 г., II т. о.; решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г., II т. о.; решение № 59 от 30.03.2011 г. по т. д. № 635/2010 г., ІІ т. о.; решение № 28 от 09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г., II т. о.; решение № 158 от 11.11.2016 г. по т. д. № 2369/2015 г. II т. о.; решение № 50 от 18.05.2017 г. по т. д. № 598/2016 г., II т. о., и др.

В съответствие с тази практика, вкл. указанията по приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени в ППВС № 4/1968 г., въззивният съд е очертал релевантните за определяне размера на обезщетението факти и обстоятелства в пълния им обем – интензивността на търпените от ищеца болки и страдания; възрастта му към датата на увреждането; характера на получените травми, вкл. остатъчни последици по отношение на нормалния обем движения в областта на пръв пръст на дясната ръка, както и обществено-икономическите условия в страната към същия момент. Именно въз основа на тези обстоятелства въззивният съд е определил размера на обезщетението. Тъй като касаторът не установява в други сходни случаи да е било определено значително по-ниско обезщетение, следва да се приеме, че не е налице поддържаното противоречие с практиката на ВКС.

Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която не се налага да бъде променяна, изключва приложението на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което не са изложени никакви доводи за наличието на посочените в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, които по отношение на поставените въпроси не са налице.

Липсват и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които и не се релевират от касатора.

С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 265771 от 16.09.2021 г., постановено по в. гр. д. № 5655/2020 г. на Софийския градски съд.

т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: