О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 219

София, 25.05.2022 г. В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети април две хиляди двадесет и втора година в състав:

Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА

Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА

ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Генчева ч. гр. д. № 334 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 399 от 12.10.2021 г. по в. гр. д. № 1200/2021 г. на Пловдивския окръжен съд е потвърдено решение № 260348/08.02.2021 г. по г. д. № 19048/2019 г. на Пловдивския районен съд, с което е бил отхвърлен предявеният от Н. Д. И. срещу Г. Н. С. иск по чл. 109 ЗС за преустановяване на неоснователни действия, пречещи на ищеца да упражнява правото си на собственост, като ответникът премахне и развали до основи масивна едноетажна постройка с дължина 3, 05 м., ширина 1, 16 м. и височина 2, 80 м., със застроена площ от 3, 54 кв. м., прилепена към двуетажната жилищна сграда, която се намира в собствения на ответника имот, представляващ УПИ ..... от кв.....по плана на [населено място], [община].

Въззивният съд е приел, че ищецът е собственик на идеални части от УПИ ..... в [населено място], [община], и на построената в него жилищна сграда, а ответникът е собственик на съседния УПИ ..... Границата между двата имота е безспорно установена и съобразена със заповед № 204/13.11.1978 г. на ГНС Пловдив, с която е одобрена поправка на кадастралната основа за изменение на регулацията между парцели ..... и ..... от кв. ....по плана на [населено място].

Прието е, че ответникът е изградил процесната пристройка, долепена до входа на собствената му двуетажна жилищна. Пристройката е

с размери 1, 16/3, 05 м., застроена площ от 3, 54 кв. м. и височина 2, 80 м. За неин покрив служи железобетонна плоча на двуетажната жилищна сграда, като в трите посоки /запад, север и изток/ е със стреха, издадена на 30 см. от трите подпорни стени. Пристройката се намира на отстояние от 1, 61 м. от страничната регулационна граница между двата имота, а жилищната сграда на ответника е на разстояние 2, 77 м. от тази граница. Имот ..... е с голяма денивелация и е по-нисък със 130 см. спрямо ...... Оградата попада изцяло в имот ....., като спрямо първото отразено разстояние от 2, 90 м. разстоянието от ъгъла на сградата в имот ..... до основите на оградата е 2, 40 м.

В правните си изводи съдът се е позовал на т. 3 от ТР № от 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС. Приел е, че първата предпоставка за уважаване на иска по чл. 109 ЗС е налице, тъй като процесната пристройка представлява незаконен строеж. Тя се намира на разстояние от 1, 61 м. от страничната регулационна граница на имота. Липсват еднопосочни данни кога е изпълнено строителството – според един от свидетелите това е станало през 2002 г., а според друг 1989-1990 г. Строителна документация липсва. Действащата и към двата момента нормативна уредба относно допустимите отстояния при жилищно застрояване от страничната регулационна граница между имотите не е спазена. Съгласно чл. 10, ал. 1, т. 1 от Наредба № 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство, действала в периода 1977 – 1995 г., при свободно застрояване сградата на основното застрояване трябва да бъде на разстояние 3 м. от страничните регулационните линии при височина на сградата до 8, 5 м. (какъвто е настоящият случай). При действието на ЗУТ, в сила от 31.03.2001 г., разстоянието също е най-малко 3 м., съгласно чл. 31, ал. 1, т. 1. По реда на чл. 192 ГПК от третото лице – О. Р. са изискани протокол за строителна линия и ниво /скица - виза/, архитектурен план, декларация – съгласие от собственик на съседен имот и извадки от действащия план на селото, касаещи строежа на двуетажната масивна постройка със застроена площ от 75, 00 кв. м. и в частност за процесната постройка, която е долепена до нея. Общината е отговорила, че при извършена справка в деловодната програма не са открити данни за заявени или издадени документи за строителство в УПИ ..... Ответникът също не е представил строителни книжа, нито пък е твърдял, че има такива.

На следващо място съдът е разсъждавал дали е налице втората предпоставка за уважаване на негаторния иск, т. е. дали в случая са налице пречки за използването на имота на ищеца, по-големи от обикновените, каквото е изискването на чл. 50 от ЗС, тъй като действията на ответника са извършени в собствения му имот, а не в този на ищеца.

Прието е, че своевременно въведените в предмета на спора и поради това подлежащи на разглеждане пречки са: ограничаване достъпа на светлина до жилищната сграда на ищеца и негативните отрицателни емоции, свързани с недобрия външен вид на процесната постройка. Не следва да се разглеждат несвоевременно заявените след приемане на окончателния доклад по чл. 146 от ГПК фактически твърдения за създавани неудобства за ползване на сградата на ищеца при силен вятър и валежи от дъжд и сняг. Тези твърдения представляват нови фактически основания, заявени от жалбоподателя след дадения му с разпореждане №113815 от 28.11.2019 г. срок за това. Обстоятелството, че същите твърдения са въведени и по-късно, чрез показанията на свидетелката Т. И., а впоследствие са коментирани от първата инстанция, не ги прави част от спорния предмет на делото. Поради това не подлежат на разглеждане и във въззивното производство.

По своевременно въведените твърдения съдът е обсъдил свидетелските показания и съдебно-техническата експертиза, изпълнена от вещото лице Б. К.-Х.. Показанията на свидетелката Т. И., майка на ищеца, са кредитирани в частта им, касаеща затруднения достъп на светлина, затъмняване и засенчване на първия жилищен етажа от къщата на ищеца. Прието е, че показанията са логични и последователни, кореспондират и на заключението, изготвено от вещо лице К.-Х., което съдът е приел като обективно, пълно и компетентно изготвено. От заключението се установява, че доколкото пристройката е със значително по-малки размери, приблизително по средата на северната фасада на жилищната сграда, мислено двете представляват два паралелепипеда с размери 13м х 10м х 6м и 1, 16м х 3, 05м х 2, 80м. Така при построяване на хвърлените сенки от големия паралелепипед (масивната двуетажна сграда) малкият паралелепипед (пристройката) винаги ще бъде в сянката на големия и няма да хвърля собствена сянка. Прието е, че имотът на ищеца е засенчен в резултат от извършеното в имота на ответника строителство. Не е налице обаче причинна връзка между засенчването и ограничения достъп на светлина до първия жилищен етаж на сградата на ищеца от една страна и от друга процесното преддверие. При построяване на хвърлените сенки от двуетажната сграда пристройката винаги ще попада в сянката на основната сграда (защото е от юг) и няма да хвърля собствена сянка. По този начин засенчването и достъпът на светлина до сградата на ищеца са в резултат от масивната двуетажна сграда в имота на ответника, а тя не е предмет на настоящото производство. Премахването на пристройката по никакъв начин няма да допринесе за увеличаване осветеността на имота на ищеца, защото нейната сянка е изцяло погълната от сянката на по-голямата двуетажна жилищна сграда, като установената денивелация в имота на ищеца не дава отражение върху този резултат.

Съдът не е споделил доводите в жалбата за компрометиране на заключението на вещото лице като некомпетентно и непълно поради неизвършен оглед на място. Както в самото заключение, така и в съдебно заседание от 15.12.2020 г., вещо лице К. е посочила, че е ползвала измерванията и констатациите, направени от вещите лица Р. и К. по вече приетите заключения. Процесният имот е бил посетен от тях в непродължителен период от време и липсва пречка вече установените от предходните две вещи лица актуални данни да бъдат използвани за работата по последната назначена експертиза, доколкото страните не са оспорили изходните данни и посочените от вещите лица Р. и К. резултати от измервания.

Прието е, че отрицателните преживявания на ищеца от недобрия вид на постройката не са доказани по делото. Но дори и да бяха установени, те не представляват пречка за упражняване правото на собственост в неговия пълен обем. Същите са несъвместими с предоставената от иска по чл. 109 от ЗС защита. Не се твърди и установява пристройката да накърнява упражняването на правото на собственост в аспекта му на неприкосновеност на дома и ограничаване или смущаване на личното пространство, като проявление на правомощието „ползване“. Неприятното усещане от пристройката, чийто външен вид е в разрез с естетическите разбирания на жалбоподателя, излиза извън рамките на това защитимо правомощие, включено в обема на материалното субективно право на собственост.

В обобщение е прието, че не са налице пречки по смисъла на чл. 50 ЗС, създавани от изграждане на процесното преддверие. Липсата на тази втора предпоставка обуславя неоснователност на предявения иск по чл. 109 от ЗС.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца Н. Д. И..

Жалбоподателят поддържа основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Във връзка с първото основание сочи, че въззивното решение влиза в противоречие с решение № 35/18.08.2017 г. по гр. д. № 3422/2016 г. на ВКС, II-ро г. о., тъй като съдът не отстранил пропуските на вещото лице К.-Х., която дала заключение, без да посети имотите на страните и без да придобие реална представа за пречките, които създава процесната пристройка; без да отчете денивелацията на терена, като не е представила скици, графики и чертежи на установените от нея факти.

Във връзка с второто основание жалбоподателят се позовава на практика на ЕСПЧ – делото А. и др. срещу България /по жалба № 33586/15 до ЕСПЧ.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се свързва с виждането на жалбоподателя, че ТР № 4/06.11.2017 г. на ОСГК на ВКС няма силата на закон и затова не може да противоречи на чл. 31, ал. 1, т. 1 и чл. 31, ал. 4 ЗУТ. Развито е виждането, че освен на закона /ЗУТ/, тълкувателното решение противоречало и на чл. 4, ал. 1, чл. 8 и чл. 117, ал. 2 от Конституцията на Република България. На Конституцията противоречи и Законът за съдебната власт, тъй като вменява задължителен характер на тълкувателните решения на ВКС.

Ответникът Г. Н. С. оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск с правно основание чл. 109 ЗС, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

На първо място следва да се посочи, че в касационната жалба и в изложението към нея не са формулирани правни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и само на това основание тя не следва да се допуска до разглеждане по същество от ВКС. Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Прието е, че касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение.

Независимо от изложеното, не са налице и поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Липсва противоречие между обжалваното въззивно решение и посоченото в жалбата решение № 35/18.08.2017 г. по гр. д. № 3422/2016 г. на ВКС, II-ро г. о. В това решение ВКС дава отговор на въпроса за правното значение на нормите на отстояние, предвидени в чл. 31, ал. 1, т. 1 ЗУТ и чл. 53 вр. с чл. 50 ЗС, при предявен от собственик на съседен имот иск по чл. 109 ЗС и какво е значението за основателността на иска на обстоятелството, че за строеж в имота на ответника е налице разрешение за изграждане на сграда върху съществуващи основи и необходима ли е преценка дали същата пречи за пълноценното упражняване правото на собственост на ищеца. Изложено е принципното разбиране, че нормативно установените строителни правила и норми определят съдържанието на пречките по смисъла на чл. 50 ЗС /като такъв характер има и нормата на чл. 31, ал. 1, т. 1 ЗУТ/. Ако изискванията им не са спазени, следва да се прецени как отклоненията от тях се отразяват върху собствениците при упражняване правото на собственост, защото за уважаване на иска по чл. 109 ЗС следва да се установи освен неоснователното действие, каквото може да бъде отклонението от тези правила, и как това се отразява върху собственика-ищец по негаторния иск. Прието е, че в някои случаи самите норми са установени, за да не се смущава правото на собственост в съседния или близък имот, но в други, техническите и строителните правила и норми защитават друг интерес и нарушаването им няма пряко отношение към упражняване правото на собственост на ищеца.

В съответствие с това разрешение на ВКС на правния въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивният съд по настоящото дело е изследвал не само наличието на нарушаване на строителните правила и норми при изглаждането на процесната пристройка, но и дали тези нарушения се отразяват върху жалбоподателя при упражняване правото му на собственост. Прието е за решаващо не отклонението от СПН, а обстоятелството, че постройката сама по себе си, поради малкия си обем, не може да влияе по никакъв начин на ослънчаването на жилищната сграда на жалбоподателя, тъй като сянката се създава от основното застрояване в имота на ответника, а не от пристройката. Прието е също, че естетическият вид на пристройката е извън защитимия интерес по чл. 109 ЗС, тъй като не влияе на упражняването на правото на собственост на жалбоподателя върху собствения му имот.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Това основание се прилага при противоречие между обжалваното решение и решение на Конституционния съд на Р. Б. или на решение на Съда на Европейския съюз. В настоящия случай жалбоподателят се позовава не на решение на Съда на ЕС, а на решение на Европейския съд по правата на човека, което не е предвидено като основание за допускане на касационно обжалване в чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Отделно от това с посоченото решение на ЕСПЧ жалбата се приема за недопустима и разглежданият случай няма никаква връзка с правните проблеми, които стоят по настоящото дело.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Както бе посочено по-горе, правният въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, по който ВКС би могъл да допусне касационно обжалване, трябва да е обусловил изводите на въззивния съд по конкретното дело. В случая обаче не се поставя такъв конкретен въпрос, е жалбоподателят се занимава с това дали ТР № 4/06.11.2017 г. на ОСГК на ВКС има задължително действие за съдилищата, дали то съответства на Конституцията и дали има съответствие между Конституцията и чл. 130, ал. 2 ЗСВ, според който тълкувателните решения и тълкувателните постановления са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове. Връзката между правилата на ЗУТ за отстоянията между сградите в съседни имоти и защитата по чл. 109 ЗС, вр. чл. 53 и чл. 50 ЗС, е разгледана в посоченото от самия жалбоподател решение № 35/18.08.2017 г. по гр. д. № 3422/2016 г. на ВКС, II-ро г. о. Както бе посочено по-горе, обжалваното въззивно решение е в съответствие с тази практика на ВКС. Предявеният иск по чл. 109 ЗС е за защита на правото на собственост. Предпоставките за уважаването му са две – неоснователно действие на ответника, което може да представлява нарушаване на строителни правила и норми при извършено от него строителство, както и пречене, т. е. преценка дали неоснователното действие създава пречки за ищеца да упражнява правото си на собственост. Когато неоснователното действие е извършено в имота на ищеца, съдът преценява дали то създава пречки за ищеца, по-големи от обикновените – чл. 50 ЗС. Именно тази връзка между двете предпоставки на чл. 109 ЗС – неоснователното действие и преченето, е разгледана в т. 3 на ТР № 4 от 6.11.2017 г. на ВКС по т. д. № 4/2015 г., ОСГК. Самата разпоредба на чл. 109 ЗС изключва възможността този иск да бъде уважен единствено при наличие на нарушени строителни правила и норми. Именно в тази насока жалбоподателят желае да се развие правото по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което би било незаконосъобразно. Нарушението /неоснователното действие/ не може да бъде откъснато от преценката за пречене, което в настоящия случай се свързва с разпоредбата на чл. 50 ЗС. Нарушението и преченето са двата елемента от фактическия състав на чл. 109 ЗС, които гражданският съд преценява при разглеждане на негаторния иск.

При този изход на делото на ответника следва да се присъдят сторените разноски за касационната инстанция в размер на 300 лв. съгласно договор за правна защита и съдействие от 14.01.2022 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 399 от 12.10.2021 г. по в. гр. д. № 1200/2021 г. на Пловдивския окръжен съд.

ОСЪЖДА Н. Д. И. от [населено място], [община], област Пловдив, [улица] да заплати на Г. Н. С. от [населено място], [община], област Пловдив, [улица], сумата от 300 лв. разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: