О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 406

гр.София, 23.05.2022г.

в и м е т о н а н а р о д а

Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети май две хиляди и двадесет и втора година в състав:

Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА

Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

АНЕЛИЯ ЦАНОВА

като разгледа докладваното от съдията Райчева гр. д.N264 описа за 2022 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 265572/31.03.2021г. по гр. д.№ 8911/2019г. на ГС София, с което е отхвърлен иск предявен при условията на чл. 422 ГПК.

Жалбоподателят - „И. С. капитал” ООД,, чрез процесуалния си представител поддържа, че съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС, както и че решението е недопустимо. Моли да бъде допуснато касационното обжалване и да се отмени обжалваното решение като неправилно.

Ответникът – Д. Й. К., чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:

Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.

С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявения иск при условията на чл. 422 ГПК вр. чл. 535, вр. чл. 538 ТЗ от „И. С. капитал” ООД срещу Д. К. за признаване на установено, че ответницата дължи сумата от 4245, 81 евро - главница, представляваща непогасена част от вземане, произтичащо от запис на заповед от 14.10.2016 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху търсената главница считано от 16.05.2017 г. до окончателното погасяване, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК от 31.10.2017 г. по ч. гр. д. № 30632/2017 г. на РС-София.

Установено е, че със заявление вх.№ 3035508/16.05.2017г. ищецът е поискал издаване на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т. 10 ГПК срещу ответницата, за сумата от 4565.54 евро, главница по запис на заповед от 14.10.2016г., ведно с разноски в заповедното производство. Въз основа на подаденото заявление, съдът е издал на 31.10.2017г. заповед по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 30632/2017г. по описа на СРС, 27 с-в. След подадено възражение от ответницата е предявен иск, предмет на настоящето производство.

Установено е, че на 14.10.2016 г. ответницата е издала запис на заповед на ищцовото дружество, която представлява валидна ценна книга съгласно чл. 535 вр. чл. 536 ТЗ, а от прието като доказателство по делото договор за заем SO – 1974 от 14.10.2016 г. се установява, че на същата дата страните по делото са сключили договор за заем, който по своята правна същност представлява договор за потребителски кредит, за чиято валидност и действие се прилагат специалните правила на ЗПК и ЗЗП, както и общите правила на ЗЗД (арг. чл. 9, ал. 3 и 4 ЗПК; § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП).

От приетия като доказателство по делото договор за заем “SO-1974“/14.10.2016г., се установява, че между дружеството и ответницата е сключен договор за заем, по силата на който заемодателят (ищецът) е предоставил на ответницата заем в размер на 1022.58 евро за срок от 48 месеца при фиксиран годишен лихвен процент от 36, 42 %. , а заемателят се е съгласил да върне заетата сума ведно с дължимата лихва общо в размер на 1955, 18 евро, на 48 равни месечни вноски по 40, 73 евро, съгласно погасителен план, представляващ неразделна част по договора за заем.

Прието е за установено, че записът на заповед е издаден като обезпечение по договора поради следните факти: двата правни акта са извършени на 14.10.2016 г.; сумата по записа на заповед съвпада с общия размер на задълженията за главница, възнаградителна лихва и неустойка по договора - € 5 096, 56; падежът на записа на заповед съвпада с падежа на първата месечна погасителна вноска по договора - 05.11.2016 г.; сумите, отбелязани като заплатени на гърба на записа на заповед съвпадат по размер и дата на плащане с част от сумите по платежните документи от 07.11.2016 г., 13.01.2017 г., 05.04.2017 г., 11.05.2017 г., в чието основание за плащане е посочено наименованието на процесния договор - SO-1974 (I- 40-36).

Прието е, че уговорката за възнаградителна лихва в размер на 36, 42% не противоречи на добрите нрави. Горепосоченият размер на годишния лихвен процент, който единствено в случая формира годишния процент на разходите, е в рамките на пределите по чл. 19, ал. 4 ЗПК - до пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Р. Б. (50 %).

Съдът е изложил съображения за това, че е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, тъй като от погасителния план към договора (I - 25) ясно се извлича информация за начина на погасяване на кредита - размер, брой, периодичност и дати на плащане на отделните погасителни вноски (Решение на Съда от 09.11.2016 г. по дело C-42/15).

Прието е, че в случая кредитът не е станал предсрочно изискуем въпреки, тъй като за да настъпи предсрочната изискуемост на вземанията по договор за потребителски кредит, предоставен от небанкова финансова институция, длъжникът следва да е бил надлежно уведомен за упражненото от кредитора право да направил заема предсрочно изискуем, което в случая това не е сторено, за което няма нито въведени твърдения, нито ангажирани доказателства.

Съдът е счел, че в конкретния случай от представения по делото погасителен план, съставляващ неразделна част от договор за заем, се установява, че към датата на приключване на устните състезания пред настоящата инстанция е настъпила изискуемостта на вземанията по погасителните вноски с падеж до 28.02.2019г., а именно на вноските, считано от 05.11.2016г. до 05.02.2019г., които са в общ размер на 2230.76лв. (или 1140.57 евро) и товаа обстоятелство следва да бъде отчетено от съда с оглед правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК, че съдът следва да вземе предвид всички обстоятелства, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право.

Прието е, че за вземанията, които не са изискуеми към датата на падежа на записа на заповед, не е налице подлежащо на изпълнение вземане и по ценната книга, тъй като с оглед обезпечителната функция на записа на заповед е от значение да се установи изискуемостта на това задължение към падежа на ефекта.

С обжалваното решение е прието, че валидно възникналите и изискуеми към момента на приключване на устните състезания в първоинстанционното производство вземания по каузалното правоотношение относно главница и възнаградителна лихва, във връзка с което правоотношение е издаден записът на заповед, са в размер на 1 140, 57 евро, а ответницата е платила сума в по-голям размер - 1 169, 33 евро.

Съдът е приел, че съгласно чл. 3.2, вр. чл. 3.1 от процесния договор е предвидена неустойката е размер на € 3 141, 38 за непредставяне на банкова гаранция, която надвишава повече от 1, 5 пъти главницата и възнаградителната лихва взети заедно - € 1 955, 18. Прието е, че неустоечната клауза в договора за заем е нищожна поради накърняване на добрите нрави, тъй като в този размер на неустойката е прекомерен и е уговорена извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция (т. 3 от ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС). Прието е също така, че тази неустоечната клауза е и неравноправна клауза по смисъла на т. 1, б. „д“ от Приложение по чл. 3, § 3 вр. чл. 3, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, тъй като от потребителя се изисква да изплати неоснователно висока неустойка като компенсация, когато не изпълни задълженията си. Прието е също така, че тази клауза не е и индивидуално определена и потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им (чл. 3, § 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори и Решение № 65 от 6.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 1556/2017 г., I т. о.; Решение № 98 от 25.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 535/2016 г., I т. о.; Решение № 571 от 1.03.2019 г. на САС по в. гр. д. № 3426/2018 г.).

Изложени са съображения за това, че процесният договор би бил сключен и без недействителната клауза, поради което установената нищожност на неустоечната клауза не влече нищожност на целия договор (чл. 26, ал. 4 ЗЗД вр. чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД).

Съдът е приел за неоснователни доводите на дружеството ищец относно разпределената доказателствената тежест по делото, тъй като ответникът е направил конкретно възражение за каузално правоотношение, задълженията по което са обезпечени с процесния запис на заповед, като изрично е посочил в отговора на исковата молба функционалната връзка между ефекта и индивидуален договор за заем SO-1974 от 14.10.2016 г. (I - 12) и в съответствие с чл. 154, ал. 1 ГПК в негова тежест е възложено да докаже наличието на такова правоотношение, както и възраженията си, свързани с него, а в тежест на ищеца - да докаже изискуемо вземане по същото правоотношение, съответно и валидността на правоотношението.

Въззивният съд е приел, че претендираната с исковата молба сума в частта относно главницата и възнаградителната лихва, дължими се по договор за заем, обезпечен със запис на заповед, е недължима като неизискуема, а в частта относно неустойката е недължима поради нищожност на неустоечната клауза

В изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: какъв е предмета на делото и как се разпределя доказателствената тежест при предявен иск по чл. 422 ГПК и издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед и при недоказана каузална причина за издаване запис на заповед може ли да се отхвърли иска, основан на абстрактна правна сделка. Поддържа, че е налице основание за допускена на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Позовава се на т. 17 ТД №4/2013г. ОСГТК на ВКС и практика на ВКС по приложението на чл. 422 ГПК вр. чл. 535 ТЗ. Поддържа също така, че решението е недопустимо, тъй като по иск предявен на основание чл. 422 ГПК съдът се е произнесъл по каузалната причина за издаване запис на заповед без да е сезиран.

Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по поставените от жалбаподателя въпроси и на сочените основания.

Въззивното решение не е недопустимо, тъй като съдът в производството по чл. 422 ГПК се е произнесъл за съществуващо и подлежащо на изпълнение на основание запис на заповед вземане, както и по направеното възражение за обезпечителната функция на записа на заповед по отношение на конкретното задължение по каузалното правоотношение между издателя и поемателя в съответствие с практиката на ВКС. В същата( посочена и в решението на въззивния съд) се приема, че за тези обезпечени конкретни вземания, които не са изискуеми към датата на падежа на записа на заповед, не е налице подлежащо на изпълнение вземане и по ценната книга, тъй като в противен случай би се постигнало неоснователно предварително реализиране на обезпечителната функция на записа на заповед.

На въпросите какъв е предмета на делото и как се разпределя доказателствената тежест при предявен иск по чл. 422 ГПК и издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед и при недоказана каузална причина за издаване запис на заповед може ли да се отхвърли иска, основан на абстрактна правна сделка съдът е дал отговор като е съобразил даденото разрешение в цитираното и от жалбоподателя ТД №4/2013г. ОСГТК на ВКС - в което е прието, че в производството по установителния иск, предявен по реда чл. 422, ал. 1 ГПК, ищецът – кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. Въззивното решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС, като пред първостепенния съд е указано на ищеца в производството, че при въведено възражение, че менителничния ефект е издаден като обезпечение на каузално правоотношение в тежест на страната, която се позовава на менителничния ефект е да установи, че ефекта не е издаден за обезпечение на каузално правоотношение. Когато длъжникът направи конкретни възражения срещу вземането, тогава поемателят по записа на заповед ще трябва да докаже фактите, от които вземането произтича. В настоящия случай е установено, че процесната запис на заповед е била издадена за да обезпечи догово за заем от 14.10.2016 г., като в самия договор за заем е уговорено, че заемополучателят може да издаде в полза на заемодателя запис на заповед, която да обезпечи всички вземания по каузалното правоотношение, а ответницата е доказала, че процесната запис на заповед не е издадена за да обезпечи каузалното правоотношение между страните.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят „И. С. Капитал“ ООД следва да заплати на Д. Й. сумата в размер на 613, 04 лв., разноски в касационното производство.

Предвид изложените съображения, съдът:

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 265572 от 31.03.2021 г. по гр. д. № 8911/2019 г. на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА „И. С. Капитал“ ООД да заплати на Д. Й. К. сумата в размер на 613, 04 лв., разноски в касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: