Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Министерството на отбраната, срещу въззивното решение № 260057/05.01.2021 г. по в. гр. д. № 11486/2018 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение, II-В въззивен състав, с оплаквания за нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

От държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството - ответник по предявения иск, е подаден писмен отговор със становище, че касационното обжалване следва да бъде допуснато.

Писмен отговор е постъпил и от ищците по делото А. Й. К. и Г. Й. К., които считат, че касационно обжалване не следва да се допуска.

При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:

С обжалваното решение е потвърдено решение № 283560/01.12.2019 г. по гр. д. № 72201/2014 г. на Софийския районен съд, 38-ми състав, в частта, с която по предявения от А. Й. К. и Г. Й. К. отрицателен установителен иск е признато за установено, че държавата и Министерството на отбраната не са собственици на поземлен имот с идентификатор. ............, находящ се в [населено място], район „О. купел“, в. з. „Л.“, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: незастроен имот за жилищни нужди.

Въззивният съд приел, че отрицателният установителен иск е допустим като предявен при наличие на правен интерес, обоснован с твърдението, че ищците са носители на правото на собственост върху спорния имот. Ищците са доказали и правопораждащия правото им на собственост юридически факт, като са представили достатъчно доказателства, които ги легитимират за собственици. Така, установено е, че през 1965 г. е извършена делба на недвижим имот и Й. К. М. е получил като реална част в свой дял процесния имот. През 1997 г. Й. М. е починал и правото на собственост е наследено от ищците. Въззивният съд приел за неправилен извода на първоинстанционния съд, че имотът е бил внесен в ТКЗС и след това реституиран. Ако имотът действително е бил внесен от Й. М. през 1959 г. в ТКЗС като част от по-голям имот, нямало е как впоследствие по-големият имот да бъде допуснат до делба и М. да получи процесния имот в свой дял през 1965 г. Същото се потвърждава и от представеното удостоверение от ликвидационния съвет при ТКЗС „Г. К.“ С.. При това положение няма как да е настъпила реституция с решението на поземлената комисия.

Ответниците са се позовали на акт № 0330/05.02.2002 г. за публична държавна собственост. Като основание за възникване на правото на собственост на държавата и за предоставяне управлението на имота на Министерството на отбраната са посочили Разпореждане № Р-2637/12.11.1951 г. на Министерския съвет за отчуждаване земи в [населено място], С., за нуждите на Министерството на народната отбрана. С него е разпоредено отчуждаване на общо описани полски имоти с обща площ 1 151 декара, някои находящи се в същата местност, в която е разположен и процесният недвижим имот, въз основа на Закон за държавните имоти отм., За подробното описание на отчуждените имоти разпореждането препраща към приложен към него парцеларен план №. ............. и полска имотна ведомост. Според вещото лице процесният недвижим имот не е включен в описаните в парцеларния план имоти. Това обстоятелство е признато от Министерството на отбраната във въззивната жалба. Освен това - от имотната ведомост, издадена от С. градски народен съвет, се установява, че процесният имот (тогава част от по-голям недвижим имот, собственост на наследодателя на Й. К. М.-К. М. М.) не е бил сред отчуждените от държавата имоти.

Въз основа на събраните доказателства въззивният съд заключил, че държавата не е отчуждила процесния имот и следователно и управлението му не е било предоставено на Министерството на народната отбрана с разпореждането от 1951 г. на Министерския съвет. Съдът посочил, че възражението на Министерството на отбраната за изтекла придобивна давност е направено за пръв път с въззивната жалба, поради което е преклудирано съгласно чл. 133 ГПК. След като се установява, че имотът не е бил придобит от държавата, то няма как да е получил качеството публична държавна собственост. Освен това не е бил внесен в ТКЗС. По тези причини възраженията на ответниците, че имотът е бил неправомерно реституиран (като публична държавна собственост и при наличието на пречка по чл. 24, ал. 3 ЗСПЗЗ) губят значение и са неоснователни.

Въззивният съд посочил, че актът за публична държавна собственост е официален свидетелстващ документ, поради което се ползва с материална доказателствена сила относно удостоверените с него обстоятелства, която обаче важи до доказване на противното, а събраните по делото доказателства оборват удостовереното с акта. Оттук съдът заключил, че предявеният отрицателен установителен иск е основателен и доказан.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се е позовал на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК и е поставил следните въпроси:

1. Предвид спазване на разпоредбата на чл. 7, ал. 4 от ЗДС (ЗАКОН ЗА ДЪРЖАВНАТА СОБСТВЕНОСТ) допустимо ли е съдът да уважи отрицателен установителен иск за собственост, предявен от физически лица срещу държавата, когато имотът, предмет на спора, е със статут на публична държавна собственост - по този въпрос се поддържа противоречие на въззивното решение с решение № 168/30.03.2011 г. по гр. д. № 392/2010 г. на ВКС, I-во г. о., в което е цитирано решение № 663/12.06.2003 г. по гр. д. № 529/2002 г. на ВКС, IV-то г. о., както и на решение № 240/24.07.2012 г. по гр. д. № 1472/2010 г. на ВКС, I-во г. о., и решение № 96/18.07.2019 г. по гр. д. № 1115/2017 г. на ВКС, II-ро г. о.;

2. Решението на поземлената комисия, постановено по реда на ЗСПЗЗ, обвързва ли държавата - за разрешаването на този въпрос касаторът се позовава на ТР № 5/14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС.

Първият правен въпрос е поставен в несъответствие с данните по делото. Видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд е приел, че материалната доказателствена сила на акта за публична държавна собственост е опровергана, тъй като е установено, че спорният имот не попада в обхвата на имотите, отчуждени с Разпореждане № Р-2637/12.11.1951 г. на Министерския съвет, поради което и няма как да е придобил статут на публична държавна собственост. Съдът е приел и това, че имотът не е бил внесен в ТКЗС, така че не е подлежал и на възстановяване. По тези съображения възражението на ответниците по иска, че имотът е неправомерно реституиран като публична държавна собственост и при наличието на пречка по чл. 24, ал. 3, изр. 1 ЗСПЗЗ, са приети за неоснователни. Ето защо и въпросът за приложението на чл. 7, ал. 4 ЗДС в случая не стои. Следователно, като поставен в несъответствие с данни по делото, този въпрос не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Тази предпоставка не е налице и по отношение на втория правен въпрос, който би бил относим към предмета на спора, ако въззивният съд бе приел, че претендираното от ищците право на собственост произхожда от реституция по реда на ЗСПЗЗ. В случая е прието, че наследодателят на ищците не е губил собствеността си, тъй като имотът не е внесен в блок на ТКЗС, поради което и не подлежи на възстановяване. Ищците са се легитимирали за собственици на друго правно основание - съдебно решение за делба, с което имотът е поставен в дял на техния наследодател, и наследствено правоприемство. Затова и въпросът дали решението на органа по поземлената реформа за възстановяване на собствеността обвързва държавата не е подлежал на разглеждане и не е разгледан от съда в рамките на настоящото производство, съответно този въпрос не е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение. Следва да се добави и това, че при липсата на данни за придобиване на собствеността от държавата на поддържаното от ответниците основание, не е и съществувала пречка имотът да бъде възстановен по реда на ЗСПЗЗ. Ето защо и по този въпрос касационно обжалване не може да бъде допуснато.

В обобщение, първото поддържано от касатора основание за допускане на касационно обжалване - чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не е налице.

Не е налице и второто основание - чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК.

Съдебната практика на ВКС приема, че за да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или ако решението е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В разглеждания случай тези предпоставки не са налице, а и касаторът не е обосновал защо според него въззивното решение е очевидно неправилно.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответниците по касация - ищци по делото, следва да се присъдят разноските за водене на делото в касационната инстанция в размер на 2 200 лева по договор за правна защита и съдействие от 24.03.2021 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 260057/05.01.2021 г. по в. гр. д. № 11486/2018 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение, II-В въззивен състав.

ОСЪЖДА Министерството на отбраната с адрес: [населено място], [улица], да заплати на А. Й. К. и Г. Й. К. разноски за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 2 200 /две хиляди и двеста лв./ лева.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: