Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Застрахователно акционерно дружество „ Армеец“АД, [населено място], чрез пълномощника си - юрк. Л. М. – Л., срещу решение №1198 от 12.06.2020г. по гр. д.5891/19г. на Софийски апелативен съд.

Ответниците по касационната жалба – С. Ш. С. лично и като майка и законен представител на детето си - С. И. И., Й. И. И. и Е. С. И., чрез пълномощника си – адв. Р. Р. са на становище, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК.

С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1ГПК, касаторът е заявил, че поддържа основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, за което не бил длъжен да излага „касационни основания“ и е препратил по така поддържаното към касационната си жалба съдържаща твърдения за очевидна неправилност на решението. Страната е сочила и разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, чийто текст е възпроизвела. Под надслов „ процесуалноправни“, касаторът е поставил въпроса – „ Има ли задължение съдът да обсъди в съвкупност всички относими и допустими доказателства по делото доводи и възражения на страните“. Лаконично е посочено, че постановеното решение противоречи на изброени множество решения на ВКС. Заявено е още, че САС „ очевидно неправилно“ бил приел, че са налице достатъчно доказателства за трайна емоционална връзка на ищците с починалия.Поставен е въпросът – „Има ли задължение въззивният съд да изложи собствени мотиви, от които да се установява обсъдил ли е и анализирал ли е относимите към правния спор доказателства, както и твърденията и доводите на страните“. Изброени са съдебни актове и са направени оплаквания за неправилност на акта.Отново с подробни оплаквания за неправилност на акта в контекста на защитната теза на страната е поставен и въпроса – „ Необходимо ли е да се изложат мотиви във връзка с определения размер на обезщетението, за да стане ясно какви са причините за приетото за справедливо обезщетение и липсата на такива мотиви представлява ли нарушение на процесуалния закон“, както и въпрос под № 4 „ Включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата, обществено – икономически и социални условия в страната и не следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразяват тези условия“. Касаторът е поставил и въпрос относно „ принципа за справедливост въведен с чл. 52 ЗЗД“, като е развил подробни оплаквания за неправилност на акта и твърдения за противоречие с ППВС № 4/68г. Възпроизведен е и текста на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Други доводи не са развити.

Касаторът, чрез бланкет към касационната жалба е поддържал основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, обосновано от него с въведени оплаквания за неправилност на изводите на състава, с оглед несъгласие с определения размер на обезщетенията. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т. е. към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл. 281, т. 3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност.

С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 предл. 3-то ГПК. Това основание, в случая, страната само е маркирала / а в касационната си жалба изцяло го е поддържала с оглед оплаквания по чл. 281 ГПК/, без да изложи каквото и да било по него, като правно необосновано същата счита, че не е задължена да развие специфични за основанието доводи и е достатъчно само да препрати към основанията по чл. 281 ГПК изложени в касационната жалба. С оглед различната фаза на касационното производство е налице разлика както в предпоставките, така и в разглеждането на оплакванията по чл. 280, ал. 2 предл 3-тоГПК и тези по чл. 281 ГПК. Или с това изложение, касаторът не обосновава извод за наличие предпоставки по чл. 280, ал. 2 пр. 3-то ГПК.

Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т. 1 на ТР ОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г./. С оглед така възприетата със задължителна практика дефинитивност на основанието, поставените под № 1, 2 и 3 няколко въпроса, с приблизително сходно съдържание относимо към задълженията на въззивния съд, като втора съдебна инстанция, по излагането на мотиви към съдебния акт и тяхното необходимо съдържание, изцяло са развити в контекста на оплакванията на страната за неправилност на акта и не са релевантни.Този извод се налага поради това, че същите се основават на оплаквания, свързани с неудовлетвореност от постановения резултат т. е. третират не правните изводи на въззивния съд, а фактическото доказване на интензитета на вредата в контекста на защитната теза на касатора, определено от него като неизпълнение на задълженията на въззивния съд да изложи собствени мотиви, свързани с обезщетението на вредите. Противно на твърденията на касатора, на които основава тези общи въпроси, въззивният съд не само е изложил свои мотиви, но и подробно е обсъдил събраните по делото доказателства и не само, че не се е позовал на мотивите на първата инстанция, но е отменил частично решението и подробно, съобразно изискванията на чл. 52 ЗЗД е мотивирал изводите си относно стойностния адекват на вредата. Извън това, така формулирани въпросите третират задълженията на въззивния съд да се произнесе по всички относими към делото обстоятелства и доказателства и въз основа на установената фактическа обстановка да направи своите правни изводи. Доводите към тези въпроси, които могат да бъдат поставени по всеки спор, за да бъдат релевантни спрямо искането за допускане на касационно обжалване, следва да бъдат обосновани с изложени конкретни обстоятелства по отношение на необсъдени факти и обстоятелства, които ако бяха разгледани от състава ще обусловят различен правен резултат. В разглеждания случай, такива не са посочени. Поради това и поставените въпроси не са релевантни още повече, че същите са необосновани и като допълнителен критерий, доколкото изобщо не са разглеждани общо изброените решения на ВКС и не е посочено в какво именно се състои противоречиво разрешаване на общо поставените въпроси. Следва да се отбележи и това, че по третия поставен въпрос липсват изобщо обосновани доводи по отношение на допълнителния критерий.Липсва обоснована релевантност по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и на въпроса поставен под № 4, третиращ обективните критерии за справедливост. Този въпрос с оглед мотивиращите го оплаквания за неправилност на акта, като относими към конкретното доказване по конкретно разглеждания пред въззивния спор би могъл да бъде определен като фактически. А и по въпрос № 4 не е посочен допълнителен критерий.

Въпросите относно приложението на принципа за справедливост визиран в чл. 52 ЗЗД би могъл да бъде релевантен по всяко дело, свързано с обезщетяване на вреди от деликт. Или така поставен, макар и общо, може да бъде възприет като релевантен. Но с оглед соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, страната не обоснова допълнителен критерий за допускане на касационно обжалване. Поддържаното от нея, че съдът формално е разгледал критериите, определени с тълкувателна практика и необосновано е направил своите изводи, поради неправилно възприета фактическа обстановка са доводи, свързани с неправилност на акта, а не такива, установяващи противоречие при разрешаване на поставения правен въпрос. Критериите за приложението на чл. 52 ЗЗД също са изяснени, чрез нормативната практика на Върховния съд – ППВС № 4/1968 г., с която съдилищата се съобразяват при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани по правните спорове, съобразно конкретните особености на разглежданите случаи и макар и да не го е цитирал, въззивният съд също се е съобразил с тези разрешения. Поради това и поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неприложимо. Освен това доводите, с които е сочено това основание, както и квалификацията като неправилност на изводите на състава по приложението на материалния закон, съставляват не доводи по чл. 280, ал. 1 ГПК, а такива по чл. 281 ГПК, които са ирелевантни в производството по чл. 288 ГПК и не обуславят валиден извод за наличие на лимитивно изброените основания за допускане на касационно обжалване.

По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1198 от 12.06.2020г. по гр. д.5891/19г. на Софийски апелативен съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: