О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1195

гр. София, 09.05.2024 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на осми май през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева

ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова

Мадлена Желева

при секретаря ......................................, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т. д. № 1412 по описа за 2023г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. С. К., [населено място], срещу решение № 152/01.06.2023 г., постановено по в. гр. д.№ 97/2023 г. от Шуменски окръжен съд, с което частично е отменено решение №260019/07.03.2022 г. по гр. д.№2682/2020 г. на Шуменски районен съд и е отхвърлен предявения от К. С. К. срещу „Лизингова къща София лизинг“ ЕАД, [населено място], иск с правно основание чл.114, ал.3, вр. с ал.1, т.1 от ЗЗП /отм./ за заплащане на сумата от 3571,55 лв., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба - 27.11.2020 г. до окончателно плащане, представляваща заплатени: първоначална вноска, регистрация, данък МПС, вноски по лизинг до 07.09.2020 г., лихвите по тези вноски и сума дължима за застраховка „Гражданска отговорност, по развален от ищеца договор за продажба на мотопед марка „Peugeot с ДКН [рег. номер на МПС] , сключен между страните на 11.10.2018 г., поради неудовлетвореност от три рекламации като неоснователен.

Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК.

Ответникът „Лизингова къща София лизинг“ ЕАД оспорва жалбата. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 09.10.2018 г. страните са сключили договор за доставка на нов мотопед, а на 11.10.2018 г. договор за лизинг със срок от 36 месеца. Мотопедът бил предаден в държане на К. на 19.10.2018г. с приемо-предавателен протокол. Предявеният иск е за връщане на платените лизингови вноски, тъй като ищецът развалил договора на основание чл.114, ал.3, вр. с ал.1, т.1 ЗЗП (нормата е отменена, считано от 01.01.2022 г.) поради наличието на несъответствие на потребителската стока с договора за лизинг и защото не е бил удовлетворен от решаването на рекламацията по чл.113 ЗЗП/отм./. След анализ на правната уредба въззивният съд е формирал извод, че за да бъде развален потребителски договор в хипотезата по чл.114, ал.3 /отм./ ЗЗП трябва да е бил сключен договор за продажба на потребителска стока, стоката да има несъответствие с договора, което да не е незначително, потребителят да е предявил три рекламации и да е извършен ремонт на една и съща стока в рамките на срока на гаранцията и да е налице следваща поява на несъответствие на стоката с договора за продажба.

Решаващият състав е изложил съображения, че сключеният на 11.10.2018 г. договор е за лизинг, а не за продажба на изплащане на мотопед. С договора за лизинг съгласно разпоредбата на чл.342, ал.1 ТЗ лизингодателят се задължава да предостави за ползване вещ срещу определено възнаграждение, като основната разлика между договора за лизинг и договора за продажба е в транслативния вещноправен ефект, какъвто липсва при договора за лизинг. Лизингополучателят може да придобие вещта след изтичане срока на договора или по време на изпълнението му, но за това е необходимо наличието на ново продажбено съглашение, сключено между страните, въз основа на което да се постигне транслативния ефект на продажбата. В случая в раздел VІ, т.1 от процесния договор за лизинг изрично е посочено, че лизингополучателят има право да придобие собствеността върху лизинговото имущество при изтичането на срока на договора като подпише следващ договор за изкупуване на устройството с лизингодателя. Ищецът не е твърдял и по делото не е установено да е сключен договор за изкупуване на мотопеда, предмет на договора за лизинг. По силата на нормата на чл.88, ал.1 ЗЗД развалянето на двустранен договор има обратно действие, освен при договорите за продължително или периодично изпълнение, като сключеният договор е за финансов лизинг, по който характерните престации на насрещните страни са тези, които имат наемателят и наемодателят по договора за наем. Договорът е за продължително изпълнение по отношение на задълженията на лизингодателя и за периодично изпълнение на задълженията на лизингополучателя, поради което развалянето му има действие за в бъдеще. По тези съображения платените от лизингополучателя суми по договора не подлежат на връщане и предявеният иск е счетен за неоснователен.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е поставил по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК въпросите: „Нормите на ЗЗП приложими ли са и от тях могат ли да се ползват физическите лица, сключили договор за лизинг в случая на мотопед за лично ползване?“; „Физическите лица, страни по договор за лизинг имат ли качеството „потребител“ по смисъла на понятието, употребено в ЗЗП?“ и „При положителен отговор на предния въпрос правилото на чл.88, ал.1 ЗЗД намира ли приложение и при разваляне на договор за лизинг на основание чл.114, ал.1, т.1 ЗЗП?“. Очевидната неправилност на въззивното решение е мотивирана с неправилно приложение на нормите на ЗЗП.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Поставените първи и втори въпрос не кореспондират с изводите на въззивния съд. В обжалваното решение не е отречено качеството на потребител на ищеца по иска и съответно прилагането на потребителска защита. Решаващите изводи на въззивния съд са основани на конкретната претенция за връщане на заплатените лизингови вноски вследствие разваляне на договора за лизинг. Ищецът се е основавал на предпоставките за връщане на цената по правилата на чл.114 ЗЗП /отм./, но същите са приложими само при сключен договор за продажба, а не и при договор за лизинг. Независимо от това въззивният съд е анализирал и последиците при разваляне на двустранен договор поради неизпълнение и е формирал извод, че връщане на платените парични суми за ползване на лизинговото имущество в срока на действие на договора – от сключването и предаването на вещта до развалянето му, не се дължи, предвид характеристиката на договора като такъв с продължително и периодично изпълнение. В този смисъл е даден отговор и на третия поставен въпрос, по който е налице практика на ВКС, на която въззивното решение съответства. Със същите доводи е въведено и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, но предвид съобразяването на решаващия състав на приложимия материален закон и практиката на ВКС обжалваното решение не е очевидно неправилно.

На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в размер на 100 лв.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 152/01.06.2023 г., постановено по в. гр. д.№ 97/2023 г. от Шуменски окръжен съд.

ОСЪЖДА К. С. К., [населено място], [улица]І17, вх.2, ет.4, ап.36, да заплати на „Лизингова къща София лизинг“ ЕАД, [населено място], [улица], сумата от 100 лв. (сто лева) – юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: