О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4459

гр. София, 08.10.2024 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова

ЧЛЕНОВЕ: В. М. Е. Д.

като изслуша докладваното от съдия В. М. гр. д. № 4818 по описа за 2023 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 120 от 08.06.2023г. постановено по гр. д. № 38/2023г. на Окръжен съд - Враца, с което е потвърдено решение № 260051 от 29.11.2022г. по гр. д. № 1056/2020г. на Районен съд-Мездра. С последното е отхвърлен предявеният от Р. И. П. и И. Р. П. иск за признаване за установено, че О. М. не е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], на [улица], с площ 644 кв. м., урбанизирана територия, начин на трайно ползване: средно застрояване.

Касационната жалба е подадена от ищците Р. И. П. и И. Р. П. чрез пълномощника им адв. З. Н.. Поддържа се неправилност на решението поради отказа на съда да извърши косвен съдебен контрол върху заповедта от 1979г. за отчуждаване на части от спорния имот. За обосноваване достъпа до касационно обжалване са формулирани три правни въпроса, за които се твърди, че са решени в отклонение от практиката на Върховния касационен съд. Сочи се и очевидна неправилност на обжалвания акт.

Ответникът по касационната жалба О. М. оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.

Производството е по предявен от Р. И. П. и И. Р. П. против О. М. отрицателен установителен иск за собственост на поземлен имот. Ищците твърдят, че са съсобственици на недвижимия имот, но правата им се оспорват от ответната О. М. което поражда правен интерес от предявяването на иска.

Ответникът оспорва иска с възражение, че имотът е общинска собственост по силата на отчуждаване по реда на ЗТСУ/отм./ за изграждане на кооперативно жилищно строителство в кв.*, парцел *, пл.№ *, * по ЗРП на [населено място], одобрен 1975 г., изменен 1977 г., като конкретният имот е отчужден със Заповед № 734/15.05.1979 г. на ОбНС-Враца; по силата на заповедта имот пл.№ * с площ от 600 кв. м. е отчужден изцяло, а от имот пл. № * е отчуждена част в размер на 75 кв. м. Върху имота е отстъпено право на строеж със Заповед № 52/08.04.1982 г. на ОНС-Мездра на групов строеж М., като е реализирана надстройка на трети етаж върху съществуваща двуетажна жилищна сграда и е построена триетажна сграда.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният отрицателен установителен иск за собствеността на спорния имот е отхвърлен, въззивният съд е приел, че ищците защитават своето право на собственост, което за ищеца Р. И. П. произтича от наследствено правоприемство от П. Т. К., а за ищеца И. Р. П. - от разпоредителна сделка; позовават се евентуално и на изтекла придобивна давност, като отричат и твърдяното от ответника право на собственост, основано на проведена отчуждителна процедура по ЗТСУ /отм./.

От фактическа страна е установено, че наследодателят П. Т. К. е бил собственик с нотариален акт от 1936г. на парцел * в кв. 14 по плана на Мездра с площ 594 кв. м. През 1963г. той е продал 200 кв. м. на Ц. Н. С. като към този момент имотът съставлява парцел *-* от кв.* по регулационния план с площ от 600 кв. м. През 1977г. е одобрено преотреждане на парцела, собственост на П. К. и Ц. С. по действащия регулационен план на [населено място] от 1975г. (парцел *-*) от такъв за частно жилищно строителство в такъв за кооперативно жилищно строителство. Със заповед по чл. 95 ЗТСУ/отм./ през 1979г. е отчуждена част от имот пл. № * от П. Т. К. с обезщетяване чрез плащане в брой, а другата част от същия имот е отчуждена от Ц. Н. С. с обезщетяване с тристаен апартамент. Налице са данни, че стойността на отчуждените части, респ. определените парични обезщетения са били обжалвани пред съда и са увеличени. Със същата заповед са отчуждени части от имот пл. № * от Б. Ц. и Н. М. (касае са за площ от 70 кв. м., придаваема към парцел *-*). В писмо на ОНС Враца до ОБНС Мездра от 05.04.1982г. е посочено, че даденото в обезщетение на Ц. С. жилище е конкретизирано със заповед от 23.03.1982г., а останалите собственици са обезщетени парично като сумите са преведени на 31.03.1982г. Налице е и удостоверение от 30.03.1982г. от отдел „Финанси“ към община Мездра, според което имот *-* не е конфискуван, което удостоверението е издадено на П. К., за му послужи за получаване на обезщетението за отчуждения имот. През април 1982г. е съставен протокол за въвеждане във владение на одържавения имот пл. № *, парцел *, който имот е предоставен на членовете на групов строеж „М.“ за построяване на жилищен блок. В съставения през 1982г. акт за държавна собственост е отразено предоставянето на отчуждения имот на групов строеж „М.“, а като отчуждени са посочени 330 кв. м. от П. К. и 270 кв. м. от Ц. С..

Приетата техническа експертиза установява, че първият регулационен план е от 1924г. и в разписния лист към него парцел *-* в кв. 14 е записан на П. Т. К.. По плана от 1957г. парцелът е *-*, а по плана от 1966г. е парцел *-* и е записан на записан на П. К. и на Ц. С.. По разписния лист към действащия регулационен план от 1989г. парцелът е *-*, записан е на много лица (тези, на които е учредено право на строеж), както и на ищеца Р. П. (по силата на н. а. от 1987г.) и е отреден за комплексно жилищно строителство. Този парцел съответства на ПИ с идентификатор *** по КККР. Според вещото лице процедурата по отчуждаване е приключила към 07.04.1982г. Към момента на отчуждаването в имота е имало двуетажна масивна сграда, както и допълващо застрояване, които не са били обект на отчуждаване. След отчуждаването в имота са изградени нова триетажна жилищна сграда и надстройка към съществуващата двуетажна жилищна сграда. За тези строежи има строителни книжа. Представен е договор за учредяване право на строеж от общината в полза на участниците в групов строеж“М.“ и проекти за сградата, както и дадено съгласие от П. К. и Ц. С. за настрояване на съществуващата сграда.

Ищецът Р. И. П. е един от наследниците по закон на П. Т. К., починал 1986г. като наследствената му квота е 1/24. С нотариален акт от 1991г. съпругата на наследодателя Р. К. прехвърля на Ц. В. П. 1/6 ид. ч. от парцел *-* с 1/2 ид. ч. от втория етаж на двуетажната жилищна сграда. С нотариален акт за дарение от 1993г. Ц. В. П. и И. Р. П. даряват на ищеца И. Р. П. така придобития имот.

При тези фактически обстоятелства въззивният съд е приел, че поземленият имот е бил надлежно отчужден по реда на чл. 95 и сл. ЗТСУ/отм./ и че не са налице предпоставки за възстановяване на собствеността по чл. 2, ал.2 ЗВСОНИ. Намерил е за неоснователни доводите, че със заповедта от 15.05.1979г. на ОНС Враца не е извършено отчуждаване на 70 кв. м. от парцела, които са останали в собственост на П. К.; както и че заповедта е с неясен предмет, тъй като не е посочен конкретен размер на отчуждаваните части от имота на всяко от лицата. В предхождащите заповедта протоколи на комисията по чл. 265 ППЗТСУ /отм./ е посочено, че се оценява дворно място от 330 кв. м., собственост на П. К. и дворно място от 270 кв. м., собственост на Ц. С., което не съответства на притежаваните от тях към този момент права върху недвижимия имот, а именно: 400 кв. м. от първия и 200 кв. м. от втория. Въпреки това несъответствие, което не е възпроизведено в заповедта за отчуждаване, то от същата става несъмнено ясно, че се отчуждава цялата притежавана от двамата площ от 600 кв. м. и неотчуждена площ не е останала. От акта за държавна собственост също е видно, че е отчуждена цялата площ по действащата към този момент регулация на имот пл. № * в кв. * по плана на [населено място]. Неправилното посочване на притежаваните от П. К. и Ц. С. части от дворното място (330 кв. м. за първия и 270 кв. м. за втория) е могло да породи единствено претенции във връзка със стойността на определените им обезщетения.

Доводите, че праводателят на ищците не е бил обезщетен също са отхвърлени. Съдът е посочил, че една от хипотезите на чл. 2, ал.2 ЗВСОНИ за възстановяване на собствеността касае имоти, които не са отчуждени по предвидения в закона ред. В случая тази хипотеза не е налице, защото е доказано провеждането на отчуждителна процедура с влязла в сила заповед по чл. 95 вр. чл. 98 ЗТСУ /отм./. Обезщетяването на правоимащия собственик не е елемент от фактическия състав на отчуждаването, а само предпоставка за заемане на отчуждения имот. Освен това, по делото са налице косвени данни за извършено плащане на обезщетението, а именно в писмо № V-1050/05.04.1982г. от СД Изграждане на селищните системи към ОНС-Враца до О. Ф. към ОбНС-Мездра, в което е посочено, че сумите по отчуждените имоти са преведени на 31.03.1982г.; косвено доказателство е и протоколът от 15.04.1982г., според който са въведени във фактическо владение членовете на груповия строеж М. в дворище пл. № *, парцел * в кв. * по плана на [населено място], а според законовите изисквания заемането на отчуждения имот се извършва след изплащането на обезщетенията. Въз основа на горното съдът е заключил, че по силата на редовно проведена отчуждителна процедура по реда на ЗТСУ /отм./ процесният имот е станал държавна собственост, а понастоящем е общинска такава. Към 1991г. Р. Х. К. не е била носител на право на собственост върху парцела, поради което не е могла да прехвърли права, които не притежава; съответно приобретателката Ц. В. П. не е могла да прехвърли на ищеца И. Р. П. 1/6 ид. ч. от поземления имот посредством договора за дарение от 1993г.

Наведените от ищците доводи за придобиване правото на собственост чрез давностно владение съдът също е отхвърлил. Първо е обсъдил принципната възможност да бъдат придобивани по давност имоти, които са частна държавна или частна общинска собственост. Посочил е, че за периода от 31.06.2006г. до 30.12.2017г. и от 20.01.2018г. до 07.03.2022г. давност не е могла да тече предвид установения в §1 ДР ЗС мораториум и последвалото Решение на Конституционния съд по к. д. № 16/2021г. Приел е, че в случая тази принципна възможност за придобиване по давност е неприложима. Както е установено, част от имота е застроена със съществувалата до момента на отчуждението двуетажна жилищна сграда, която впоследствие е надстроена, а след отчуждението е построена и триетажна жилищна сграда. Ангажирани са гласни доказателства, че хората от построената жилищна кооперация минават през двора безпрепятствено, но дворът се ползва от ищците. Една част от двора обработват, садят цветя, в друга част Р. си е направил магазин; дворът е частично ограден. При тези данни съдът е посочил, че посредством владение на реална част от УПИ ищецът И. П. не може да придобие идеална част от него предвид разпоредбата на чл. 200 ЗУТ. Затова, дори и при доказване елементите от фактическия състав на придобивната давност, действащият благоустройствен закон, при който би изтекъл давностният срок, не предвижда възможност за придобиване на собствеността върху идеални части от парцел чрез владение на реална част от него.

При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав намира, че такива липсват.

Първият правен въпрос е: може ли заповед за отчуждаване, издадена по реда на чл. 95 ЗТСУ/отм./, която не съдържа правно разбираема воля на издалия я административен орган, да породи правни последици и длъжен ли е въззивният съд да осъществи косвен съдебен контрол върху такава заповед. Въпросът не може да обуслови достъп до касационен контрол. Тезата, че заповедта по чл.95 ЗТСУ/отм./ съдържа правно неразбираема воля относно това каква част от имота се отчуждава, не кореспондира с мотивите на съда. Такова е било становището на ищците, но то е отречено от съда, който при съвкупна преценка на заповедта и на другите документи от отчуждителната преписка е приел, че отчуждаваният имот е достатъчно ясно идентифициран и че обект на отчуждаването е целия имот с пл. № *, притежаван от П. К. и Ц. С. и неотчуждена част не е останала. Наред с това, двете решения на Върховния касационен съд, на които се позовават касаторите, посветени на косвения съдебен контрол върху административни актове, не разрешават въпроси, релевантни за настоящето производство.

Вторият въпрос е за правното значение на обстоятелството, че не е изплатено обезщетение за отчуждения имот, а същият е завзет; представлява ли това обстоятелство основание да се приеме, че имотът е завзет без основание. Въпросът е разрешен от съда и има значение за изхода на спора. Съдът е посочил, че изплащането на обезщетението не е елемент от фактическия състав на отчуждаването, а има отношение към правото да се завземе имота като се е позовал на чл. 105 ЗТСУ/отм./, според който отчуждените имоти се заемат след обезщетяване на правоимащите. Същевременно, въпросът дали е изплатено паричното обезщетение на праводателя на ищците, е от значение за наличието на основание за отмяна на отчуждаването по чл. 2, ал.2 ЗВСОНИ - такова основание би било налице ако имотът е завзет без основание или не е отчужден по установения в закона ред. По този решаващ въпрос въззивният съд е изложил съображения, че имотът е завзет на правно основание - извършено отчуждаване, което отчуждаване е проведено по предвидения в закона ред. Събраните доказателства, макар и косвени, установяват плащането на парично обезщетение - това са протоколът за завземане от 15.02.1982г., писмото от 05.04.1982г. на СД Изграждане на селищните системи към ОНС-Враца до О. Ф. към ОбНС-Мездра, в което е посочено, че сумите по отчуждените имоти са преведени на 31.03.1982г., както и удостоверението от 30.03.1982г. от отдел „Финанси“ към община Мездра, което е издадено на П. К. за да получи плащане за отчуждения имот. Всички тези доказателства, ценени съвкупно сочат на извод, че паричното обезщетение е било платено и не са налице никакви данни, които да го опровергават. При тези мотиви въззивното решение не е постановено в противоречие с практиката по Решение № 240 от 07.04.2010г. по гр. д. № 3299/2008г. на ІV г. о., която изтъква, че основание за реституция по чл. 2, ал.2 ЗВСОНИ е налице когато имотът е отнет без законово основание или е отчужден не по предвидения в закона ред.

Третият правен въпрос е за правното значение и доказателствената стойност на акта за държавна собственост и може ли вписаните в него обстоятелства да бъдат игнорирани от въззивния съд. Въззивният съд е обсъдил записаното в акта, излагайки съображения по доводите на ищците, че не е отчужден целия имот. Съдът е съпоставил отразеното в заповедта за отчуждаване, в протоколите на Комисията по чл. 265 ППЗТСУ/отм./ и в акта за държавна собственост и е направил своя извод, че са отчуждени изцяло правата на двамата съсобственици върху поземления имот, независимо от некоректното посочване на площта и на дяловете им в акта за държавна собственост. По този начин съдът не е игнорирал записаното в акта относно отчуждените площи, а го е подложил на критичен анализ. Във връзка с това е посочил, че актът няма вещноправно действие, а само декларативно. Този извод на съда не е в отклонение с посочената практика по Решение № 41 от 11.02.2011г. по гр. д. № 1401/2009г. на ІІ г. о., Решение №71 от 28.04.2015г. по гр. д. № 6943/2014г. на І г. о. и Решение № 97 от 29.03.2011г. по гр. д. № 431/2010г. на ІІ г. о. Според тях отбелязванията в акта за държавна собственост се ползват с материална доказателствена сила и до тяхното оборване фактите, за които се отнасят, следва да се считат за установени. Това разрешение обаче не изключва критичната преценка на записаните в актовете за държавна собственост факти, произтичаща от съпоставката му с документите, въз основа на които е издаден, В случая страната, ползваща се от акта, е ангажирала доказателства, от които е видно, че отразеното в акта относно площта на отчуждените части от двамата съсобственици е невярно, които доказателства съдът е възприел и по този начин е оборена доказателствената сила на акта за държавна собственост в тази му част.

Не е налице и соченото основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на съдебен акт, в който законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, приложена е несъществуваща или отменена правна норма, допуснати са нарушения на основополагащи правни принципи, на логически или опитни правила. В обжалвания акт такива тежки нарушения не се съзират.

В изложение от 16.09.2024г. касаторите сочат допълнителни аргументи за неправилност на решението, касаещи заповедта за определяне членовете на груповия строеж и разрешението за строеж на новата сграда, издадено на 12.05.1982г. Същите нямат отношение към въпросите, по които се претендира допускане на касационно обжалване, а и не могат да бъдат разглеждани като въведени извън срока за касационно обжалване.

На основание изложеното следва да се откаже достъп до касационен контрол.

Ответникът не претендира разноски и не е направил такива.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 120 от 08.06.2023г. постановено по гр. д. № 38/2023г. на Окръжен съд - Враца по касационната жалба на Р. И. П. и И. Р. П..

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: