№ 1092
[населено място], 26.04.2024 година
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, 5 състав, в закрито заседание на петнадесети февруари две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
Председател: Р. Б. Ч. И. М. А. Н.
като разгледа докладваното от съдията докладчик А. Н. т. д. № 799 по описа за 2023г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Ренесанс ВН“ ЕООД срещу решение № 3672 от 16.12.2022г. по в. гр. д. № 3413/2022г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20193213 от 02.10.2021г. по гр. д. № 48973/2020г. на Софийския районен съд. С решението на районния съд са отхвърлени предявените от касатора срещу Ц. Г. К. искове за заплащане на сумата от 2 990 евро, представляваща възнаграждение по договор за поръчка от 12.02.2020г., дължимо поради оттегляне на поръчката, със законната лихва върху сумата от 04.06.2020г., датата на предявяване на исковата молба, до окончателното плащане, както и предявените при условията на евентуалност искове за реално изпълнение по договора, със законната лихва.
Оплакванията на касатора са, че решението на въззивния съд е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Въззивният съд е постановил решението си въз основа на неправилни изводи и тълкуване на договорните отношения между страните. Съдът погрешно е възприел характера на сключения договор и че той е бил прекратен, считано от 14.02.2020г. на основание т. 5 от него. Дружеството е предприело действия по изпълнение на задълженията си. Самата ответница е посочила, че се позовава на клаузата на т. 8 от договора – прекратяване с двуседмично предизвестие. Прекратяването на договора е произвело ефект от 28.02.2020г. Към тази дата дружеството вече е намерило купувач, за което ответницата е била уведомена.
Касаторът иска да бъде допуснато касационно обжалване и въззивното решение да бъде отменено с уважаване на предявените искове.
Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение е допустимо поради разрешаването на значими по делото въпроси в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по приложението на чл. 20 от ЗЗД, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Формулирани са въпроси, които касаторът счита от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото:
1. По договор за посредничеството по чл. 49 - чл. 51 от ТЗ дължи ли се възнаграждение на посредника в случай на необоснован отказ на възложителя да приеме изпълнението?
2. Когато съществува изпълнение по договор, в периода на предизвестие и отказ от страна на възложителя да приеме изпълнението, дължи ли се възнаграждение?
Не са формулирани конкретни въпроси (въпрос) във връзка с приложението на чл. 20 от ЗЗД, а единствено са посочени съдебни решения на състави на ВКС, на които въззивното решение противоречи (решение № 1 от 24.07.2012г. по гр. д. № 777/2010г. на ВКС, решение № 4 от 04.02.2014г. по търг. дело № 23/2013г. на ВКС и др.).
Касаторът счита обжалваното решение и за очевидно неправилно.
От насрещната страна по жалбата Ц. Г. К. е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба по делото се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.
При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че на 12.02.2020г. страните са сключили писмен договор, съгласно който Ц. Г. К. е възложила на касатора да представи и предлага неин собствен недвижим имот в [населено място] за продажна цена от 89 990 евро на всички подходящи купувачи до сключване на окончателен договор. За срок до 12.05.2020г. касаторът е имал изключително право единствено да представлява продавача при продажбата, както и до тази дата продавачът е нямал право да се отказва от продажбата (т. 1.2). Той е нямал право и да отказва приемането на бъдещи намерения за сключване на предварителен договор, респективно да сключи и подпише същия с предложен от касатора купувач, при спазване на поставените изисквания (т. 1.2.1). Съгласно т. 3 от договора продавачът е бил длъжен да заплати възнаграждение от 2 990 евро без ДДС при подписване на предварителен договор. Възнаграждение е било дължимо и при неспазване на условията по т.1.2 и т. 1.2.1 от договора. Договорът се е прекратявал, освен другото, с оттегляне на поръчката до започване на изпълнението по нея (т. 5). Действията, които продавачът е извършил в изпълнение на поръчката, като не е знаел за нейното прекратяване, са задължавали продавача.
Също съгласно мотивите към въззивното решение с електронно писмо от 14.02.2020г. ответницата е уведомила касатора – ищец, че прекратява договора.
По делото касаторът е представил договори за поръчка с различни дати (включително от 13.02.2020г.) с предмет намиране и предоставяне на подходящи предложения за покупка на недвижим имот, както и договор за депозит от 18.02.2020г., съгласно който клиентка е предала на ищеца сума от 2000 евро, депозит за закупуване на недвижимия имот на ответницата, за което тя е била уведомена на 18.02.2020г. Съгласно показанията на свидетел на касатора, от него са били осъществени огледи, обстоятелство също възприето от въззивния съд.
При така установеното от фактическа страна, въззивният съд е заключил, че макар страните да са озаглавили сключения договор „договор за поръчка“, същият има характер на договор за посредничество по смисъла на чл. 49 от ТЗ. Касаторът се е задължил да извършва само фактически действия по свързване на контрахентите и така да подпомага сключването на договор за продажба. Той не е извършвал правни действия от чуждо име и за чужда сметка или от свое име за чужда сметка.
Предявените главни искове са приети за неоснователни. Договорът между страните е бил прекратен с едностранното изявление от 14.02.2020г. на основание т. 5 от договора. Към този момент изпълнение на договора не е започнало, тъй като не е бил осигурен потенциален купувач, каквато е била целта на договора. Такъв би могъл да бъде договорът за депозит, но той е бил с дата 18.02.2020г. В процесния договора не е предвидено заплащането на възнаграждение при прекратяване по реда на т. 5 от договора, нито такова предвиждат правилата на чл. 49 - чл. 51 от ТЗ. Разпоредбата на чл. 288 от ЗЗД за дължимо в случай на оттегляне на поръчката възнаграждение е неприложима. Изводът за неоснователност на иска се налага и поради посочения характер на отношенията между търговец и потребител и необходимостта да се гарантира икономическият интерес на потребителите по сделки.
За неоснователни са били приети и евентуалните искове за заплащане на главницата, с лихви за забава, като възнаграждение на основание изпълнение на договора. Задължението на ответницата да заплати уговореното възнаграждение се поражда при подписване на предварителен договор с потенциален купувач с посредничеството на касатора. Такъв договор не е бил сключен и не е доказан фактическият състав на чл. 79, ал. 1 от ЗЗД.
При тези установени обстоятелства поставените от касатора два материалноправни въпроса не могат да бъдат определени като такива от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – част от правния спор и обусловили правните изводи на въззивния съд. Първият въпрос е основан на твърдението, че е налице изпълнение по сключения между страните договор и има необоснован отказ на ответницата да приеме изпълнението, каквито обстоятелства въззивният съд не е приемал. Същото е по отношение на втория от въпросите, отново основан на твърдение за договорно изпълнение на касатора.
Във връзка с въпросите не е удовлетворен и посоченият селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането или за да бъде тя осъвременена. Такива конкретни обстоятелства касаторът не сочи и не установява.
От касатора не е формулиран правен въпрос във връзка с оплакването, че въззивният съд не е тълкувал процесния договор в съответствие с разпоредбата на чл. 20 от ЗЗД, при което касационно обжалване не би могло да бъде допуснато и на това основание. Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като израз на диспозитивното начало в гражданския процес и този въпрос не може да се извежда от съда. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК или инкорпорирано в нея само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, а непосочването на такъв въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В този смисъл е разрешението по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ.
От името на Ц. Г. К. е поискано присъждане на направените в касационното производство разноски за адвокат по договор за правна защита и съдействие от 26.04.2023г. – 1 200 лева, за което в договора е удостоверено, че са платени. С оглед изхода на делото тези разноски следва да бъдат присъдени изцяло (чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК).
Воден от горното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3672 от 16.12.2022г. по в. гр. д. № 3413/2022г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА „Ренесанс ВН“ ЕООД, с ЕИК[ЕИК] и със седалище и адрес на управление [населено място], район „Младост“, [улица], вх. 6, ет. 3, ап. 15, да заплати на Ц. Г. К., с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място], [улица], ет. 4, ап. 10, сумата от 1 200 лева (хиляда и двеста лева) разноски за адвокат в касационното производство, на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове:1.
2.