О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1059
гр.София, 24.04.2024 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. Б.
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т. д. № 1254 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ЕООД срещу решение № 583/16.05.2023 г. по в. гр. д. № 693/2023 г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 3254/31.10.2022г. по гр. д. № 1648/2021 г. на РС-Варна за признаване за установено спрямо Д. М. З., че сключеният между страните от разстояние договор за потребителски кредит № 890422/29.05.2020 г. е недействителен, на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД..
В касационната жалба се поддържат доводи за неправилност на въззивното решение, както и за наличие на основания по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В подадения от ответника Д. М. З. писмен отговор се оспорва основателността на касационната жалба и наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Претендира се присъждане на разноски за касационната инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните е бил сключен потребителски договор за кредит за сумата от 5000 лв., увеличена с Анекс 2 на 7800 лв., при възнаградителна лихва в размер на 1150 лв., за срок от 12 месеца, при уговорен ГПЛ – 23 %. В чл. 4 е било посочено, че „общият разход по кредита е 1150 лв. и включва възнаградителната лихва от 23%, че ГПР е в размер на 49.00%, изчислен по реда на чл.8.4. от Общите условия и включва разходите, включени в общия разход по кредита, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит“. ВОС е констатирал, че според чл.8.4. от Общите условия „годишният процент на разходите по всеки кредит и общата сума дължима от кредитополучателя към момента на сключване на договора (т. е. информацията по чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК), се посочва в договора“. Въззивната инстанция е намерила, че липсва основание за механично добавяне в общите разходи по кредита на възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство – първо поради липсата на идентичност на страните по двете правоотношения и второ доколкото вземанията по нищожни клаузи са изначално недължими. Клаузата на чл.5 от договора за кредит, обективираща поетото от длъжника задължение за учредяване на обезпечение, съдът е счел за нищожна като противоречаща на добрите нрави и като неравноправна. Изложил е съображения, че съгласно чл. 16 от ЗПК кредиторът е този, който следва да оцени кредитоспособността на потребителя към момента на сключване на договора, а с уговорката за избор на предварително одобрен от кредитора поръчител се прехвърля върху длъжника рискът от неизпълнение на горното задължение. Посочените в чл.5 от договора алтернативи само привидно предоставят на потребителя право на избор, но на практика единстевно водят до неоправдано засягане на интересите му. Възможността за ползване на професионален поръчител се явява обременително, тъй като неизменно е свързано с допълнителни разходи, а изборът е бил ограничен от факта, че гарантът е бил предварително посочен от кредитора. Освен това не са били ангажирани доказателства дали алгоритъмът за сключване на договора от разстояние позволява потребителят да бъде информиран предварително за размера на дължимото възнаграждение за поръчителя, за да е в състояние да вземе информирано решение. В тежест на кредитора е било да докаже, че потребителят е бил запознат с размера на дължимото възнаграждение за гарант преди да е изразил съгласие чрез изпращане на SMS. От друга страна въззивният съд е изложил, че принципната възможност за избор на физическо лице, вместо предложеното юридическо лице, е била ограничена от поставени от кредитора условия, видно от заключението на СТЕ, поради което на практика за потребителя не е осигурена реална алтернатива. При това положение не би могло да се приеме, че договорът за поръчителство е бил сключен в резултат от индивидуално уговаряне и свободна инициатива. След като поръчителят е бил предварително посочен от кредитора, длъжникът не е имал възможност за индивидуално договаряне. Обобщил е, че уговорките за поръчителство по Договора за кредит и респективно свързания с него Договор за предоставяне на поръчителство противоречат на добрите нрави и са неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП, тъй като са уговорени във вреда на потребителя с цена, близка по размер предоставената в заем сума. Коментираната конструкция от сделки според съда води до скрито оскъпяване на кредита чрез сключване на привидно самостоятелен договор за поръчка, при незачитане на правото на избор на потребителя относно личността на поръчителя. След като възнаграждението за поръчителство е било уговорено въз основа на нищожни клаузи, същото е било недължимо, поради което не е налице основание за включването му в ГПР. По отношение на клаузата на чл.4 от договора въззивната инстанция е счела, че тя не съответства на законовите изисквания, тъй като съдържа противоречие относно начина на формиране на ГПР. Съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В чл.1 и сл. от приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК са посочени формулата и параметрите, които участват в изчисленията на годишния процент на разходите по кредита. ВОС е констатирал, че в разглеждания случай посоченият в договора размер на ГПР (49%) не кореспондира на словесното разяснение, че разходите по кредита се свеждат до възнаградителната лихва от 23%. Относно взетите предвид допускания налице е било взаимно препращане между договора и общите условия, без обаче на практика такива да са формулирани в нито една от релевантните клаузи. Кредиторът, в чиято тежест е било, не е ангажирал доказателства, че посоченият в договора ГПР (49%) е изчислен по предвидената в приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК формула. Последната не е била инкорпорирана в договора, нито е имало препращане към правната норма, която я предвижда. С оглед изложеното ВОС е приел, че в договора илпсва задължителен реквизит по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, а именно посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР. Неспазването на това изискване е сред лимитативно изброените в чл.22 от ЗПК пороци, водещи до недействителност на договора.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя с посочване на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК следните правни въпроси: 1/Следва ли да се счита за задължителна услуга по смисъла на пар.1 от ДР на ЗПК сключването на споразумението за обезпечаване от страна на трето лице на връщането на получената сума по договор за кредит, когато при сключването на последния потребителят е имал възможност за избор на вида обезпечение /чрез физическо лице поръчител или юридическо лице, предоставящо възмездни услуги за обезпечаване на договори за кредит/ ?; 2 / Следва ли да се включи в ГПР на договор за потребителски кредит по см. на чл.19, ал.4 ЗПК и пар.1 от ДР на ЗПК възнаграждение, дължимо на трето лице по силата на споразумение за обезпечаване от страна на третото лице на връщането на заетата сума по договор за кредит, когато сключването на споразумението с третото лице не е задължително условие за сключване на договора за кредит?; 3/ Следва ли да се изпише изрично в договора за кредит предвидената в Приложение №1 към чл.19, ал.2 ЗПК формула за изчисляване на годишния процент на разходите?
ВКС намира, че първият и вторият въпрос не се явяват обуславящи произнасянето на въззивния съд относно крайния извод за недействителност на целия договор. Аргументът за това заключение е поради нарушение на изискванията по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, и приложението в тази връзка на чл.22 ЗПК, като съображенията относно клаузата за даване на обезпечение под формата на поръчителство от страна на трето лице са само допълнение. Поради което тези въпроси не изпълняват изискването към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, съобразно разясненията в ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, че материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.
Трети въпрос не отговаря изцяло на направеното от въззивния съд обсъждане. Основното нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК според ВОС е в това, че в разглеждания случай посоченият в договора размер на ГПР (49%) не кореспондира на словесното разяснение, че разходите по кредита се свеждат до възнаградителната лихва от 23%, а относно взетите предвид допускания е било налице взаимно препращане между договора и общите условия, без обаче да са били изрично формулирани тези допускания в нито една от релевантните клаузи. Произнасянето на въззивния съд е в съответствие със съществуващата практика на СЕС по решение по дело С-714/22, в което изрично е прието - т.55 и 56 от същото, че с оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. С оглед на което СЕС отговаря, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.
Следователно трети въпрос не отговаря и на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
С оглед на гореизложеното не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
В полза на процесуалния представител на ответника по касационната жалба съобразно обема на представителната власт и достигнатия етап от развитие на касационното производство се дължат разноски, на осн. чл.38, ал.2 ЗАдв и чл.9, ал.3 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 945лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 583/16.05.2023 г. по в. гр. д. № 693/2023 г. на Варненски окръжен съд.
ОСЪЖДА „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ЕООД да заплати на адв.Д. В. М. сумата от 945 лв. за процесуално представителство пред касационната инстанция, на осн. чл.38, ал.2 ЗАдв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: