О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 1021София, 23.04.2024 година

Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, в закрито заседание на четиринадесети февруари две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ:ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 1055/2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по съвместна касационна жалба на Р. К. Г. и К. С. Г., двамата от [населено място], против решение № 116 от 22.02.2023 г. по в. гр. д. № 536/2022 г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено постановеното от Самоковски районен съд решение № 271 от 31.12.2022 г. по гр. д. № 589/2019 г. С първоинстанционния акт са отхвърлени предявените от Р. К. Г. и К. С. Г. срещу „Първа инвестиционна банка” АД, [населено място] и „А и Л Корпорация“ ООД, [населено място] искове с правно основание чл. 124 ГПК във вр. с чл. 179 ЗЗД за признаване за установено, че в полза на банката не съществува ипотечно право по учредената договорна ипотека с нотариален акт № 197, том IIIA, рег. № 3957, дело № 573/2007 г. на нотариус Б. М. върху собствения на ищците имот – самостоятелен обект в сграда, находяща се в [населено място], К.К. Боровец, апартаментен хотел „Кокиче“, ет. 1, студио С-78.

Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Подробно пресъздават на мотивите на акта, като твърдят, че в същите не е даден отговор на заявените във въззивната жалба оплаквания, както и че в противоречие с чл. 269 ГПК въззивната инстанция не се е съобразила с конкретните факти и обстоятелства и е формирала вътрешното си убеждение въз основа на погрешна преценка за приложимите процесуални норми. Според тях, решаващият състав е нарушил правилото на чл. 272 ГПК, като е препратил не само към изводите на първата инстанция, но и към установената от нея фактическа обстановка.

Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Поемането на права и задължения и обвързването със срокове от страните по определен нотариален акт задължителни ли са за страните по друг нотариален акт, ако в първия нотариален акт това условие изрично не е вписано; 2. Неизпълнението на дадено от страната обещание, обективирано в изричен писмен документ и дадено въз основа на осъществени от насрещната страна действия, обвързва ли страните с действието на договорните отношения, визирани в чл. 20а ЗЗД“.

Касаторите поддържат, че посочените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен това, релевират и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното решение.

Ответникът по касация – „Първа инвестиционна банка” АД, [населено място] – оспорва касационната жалба като неоснователна и моли за недопускането й до разглеждане по съображения, изложени в писмен отговор от 17.05.2023 г. Претендира разноски.

Ответникът по касация – „А и Л Корпорация“ ООД (в несъстоятелност), [населено място] – не заявява становище.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от Р. К. Г. и К. С. Г. срещу „Първа инвестиционна банка” АД и „А и Л Корпорация“ ООД искове с правно основание чл. 124 ГПК във вр. с чл. 179 ЗЗД за признаване за установено, че в полза на банката не съществува ипотечно право върху собствения на ищците имот, въззивният съд е споделил извода за тяхната неоснователност, като е препратил към мотивите на първостепенния съд по реда на чл. 272 ГПК и същевременно с това е обсъдил релевираните във въззивната жалба оплаквания. Решаващият състав е счел за недоказано твърдяното от ищците основание за погасяване на ипотечното право – погасяване на задълженията по обезпечения с ипотеката договор за банков кредит, тъй като от заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява наличието на непогасените суми по договора за банков кредит № 00КР-АА-2978 към 01.04.2017г., съответно: 952695.46 евро – просрочена главница, 8609.41 евро – остатък от дължима договорна лихва, 224536.13 евро – начислена допълнително наказателна лихва за периода от 01.04.2017 г. до 22.12.2017 г. и 3622.27 евро – такса за подновяване на ипотеката.

Въззивният съд е преценил за неоснователно позоваването от страна на въззивниците на финансовите операции, извършвани от трети за спора лица и от ответника „А и Л Корпорация“ ООД, за които същите претендират, че трябвало да доведат до погасяване на дълга по процесния договор за банков кредит. Според него, дали тези трети лица, както и самите страни по договора за кредит, са изпълнявали коректно поетите от тях ангажименти, с което да доведат до погасяване на процесния главен дълг и до заличаване на ипотеката, е ирелевантно за настоящия правен спор, доколкото предпоставка за несъществуване на ипотечното право може да бъде единствено реалното погасяване на дълга, но не и твърдяната от жалбоподателите фикция за неговото погасяване, основана на тълкуване на причините за непогасяването. Изразил е становището, че ако непогасяването на дълга действително е резултат от виновно и недобросъвестно неизпълнение на нечии договорни задължения, същото може да бъде санкционирано по реда на чл. 79 и сл. ЗЗД, но не и чрез уважаване на настоящия иск, тъй като това би било непредвидена в закона форма на компенсиране на изправната страна по един договор за неизпълнение на задължение на неизправната страна по същия договор.

Решаващият състав не е споделил и довода на жалбоподателите, че доколкото дългът по договора за кредит е бил намален със сумата 677 205.87 лв. (респ. 581 739.56 лв.), обезпечението също би следвало да се „намали“ до размера на тази сума, за да е адекватно на оставащия дълг. Посочил е, че тезата за частично погасяване на ипотечното право – само по отношение на имота, върху който е учредена ипотеката, пряко противоречи на неделимата същност на ипотечното право и разпростирането му върху всички части на ипотекирания обект, като се е позовал на правната доктрина и на конкретна практика на ВКС. С оглед съществуващото в теорията становище, че кредиторът може да се откаже от неделимостта на ипотеката при определени условия, въззивният съд е приел, че в случая тези условия не са налице, доколкото липсва отказ на банката-кредитор от неделимостта на ипотечното право в писмена форма с нотариална заверка на подписа в съответствие с уговореното в т. 5 на нотариалния акт за учредяване на ипотеката.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Поставените въпроси не могат да бъдат преценени като обуславящи за изхода на конкретното дело съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията по приложението му в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Както от начина, по който са формулирани, така и от изложените във връзка с тях аргументи, е видно, че въпросите са изцяло относими към правилността на обжалвания акт, която е предмет на самото касационно производство, но не и на допускането му. В действителност, въпросите обективират несъгласието на касаторите с изводите по съществото на правния спор. Отделно от това, поддържаното за тях основание е заявено напълно бланкетно – с цитиране на законовата разпоредба, без да е обосновано наличието на двете кумулативно формиращи го предпоставки, в съответствие с указанията по т. 4 от посочения тълкувателен акт.

На второ място, не може да се приеме за осъществено и заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика.

В случая касаторите аргументират очевидната неправилност на акта с оплаквания за неправилност на преценката на въззивния съд, че извършените погасявания по процесния договор за кредит не са довели до погасяване на ипотечното право върху собствения им имот, т. е. твърдят неправилност, която не може да бъде преценена като „очевидна“ по изведените от съдебната практика критерии.

При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника по касация „Първа инвестиционна банка” АД следва да бъдат присъдени разноски за настоящото производство в размер на сумата 2 802 лв. – адвокатско възнаграждение (с включен ДДС), чието заплащане се установява от представените документи – фактура № 8894 от 27.11.2023 г., преводно нареждане от 29.12.2023 г. и отчет по сметка от 30.12.2023 г., издадени от „Първа инвестиционна банка“ АД.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 116 от 22.02.2023 г. по в. гр. д. № 536/2022 г. на Софийски окръжен съд.

ОСЪЖДА Р. К. Г. и К. С. Г., двамата от [населено място], [улица], ап. 18, да заплатят на „Първа инвестиционна банка” АД, [населено място] разноски за настоящото производство в размер на сумата 2 802 (две хиляди осемстотин и два) лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: