О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1932

гр. София, 18.04.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, II-ро отделение, в закрито заседание от шестнадесети януари две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ДОНКОВА

МИЛЕНА ДАСКАЛОВА

като разгледа докладваното от съдия Даскалова гр. дело № 1678/2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК .

Образувано е по касационна жалба на Д. Д. М., чрез адв. Н. К., срещу решение № 1355 от 20.12.2022 г. на Окръжен съд – Бургас, постановено по в. гр. д. № 1741/2022 г.,с което е потвърдено решение № 1728 от 04.08.2022 г., постановено по гр. д. № 1330/2022 г. по описа на Районен съд – Бургас, с което е отхвърлен предявеният от Д. Д. М. за приемане за установено по отношение на ответниците М. В. К. и М. С. К., че ищецът е носител на пожизнено право на ползване върху самостоятелен обект с идентификатор ***** по КККР на [населено място], адрес в [населено място],[жк], [улица], ет.1, ап.3, ведно с прилежащия към този апартамент склад 3 с площ от 4,50 кв. м., ведно със съответните ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, както и за предаване на владението на описания имот.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочат основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 3 и ал.2, предл. трето ГПК и са формулирани следните правни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд, съобразно нормите на чл. 6 ал.2 и чл.269 от ГПК, при постановяване на съдебния си акт да не излиза извън очертаните с въззивната жалба предели на правния спор и да реши същия само въз основа на тези установени по делото обстоятелства, по които страните са имали възможност да изразят становищата си. Може ли съдът да се произнася за първи път по факти, чието съществуване не е било въведено като предмет на спора пред въззивната инстанция с въззивната жалба, респективно отговора към същата? Поддържа се, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 276/24.02.2015г. по гр. д. № 519/2014г. на ВКС, III г. о.; решение № 176/08.06.2011г. по гр. д. № 1281/2010г. на ВКС, III г. о.; решение № 95/16.03.2011г. по гр. д. № 331/2010г. на ВКС, IV г. о.; решение №764/19.01.2011г. по гр. д. № 1645/2009г. на ВКС, IV г. о.; решение № 702/5.01.2011г. по гр. д. №1036/2009г. на ВКС, IV г. о.; решение № 643/12.10.2010г. по гр. д. №1246/2009г. ВКС, IV г. о.; решение № 185/21.10.2020г. по гр. д. № 4494/2019г. на ВКС, IV г. о.; решение № 85/03.08.2018г. по гр. д. № 2690/2017г. на ВКС, I г. о.; решение № 320/30.11.2018г. по т. д. № 2998/2017г. на ВКС, II т. о.; решение № 670/27.12.2010г. по гр. д. №1728/2009г. на ВКС, III г. о.; решение № 131/14.07.2011г. по гр. д. № 1120/2010г. на ВКС, II г. о.; решение № 222/18.07.2012г. по гр. д. №1186/2011г. на ВКС, III г. о.; решение №246/23.10.2013г. по гр. д. № 3418/2013г. на ВКС, I г. о.; решение № 104/29.09.2015г. по т. д. №3894/2013 г. на ВКС, I т. о.

2.Длъжен ли е въззивният съд, при постановяване на своето решение, да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и във връзка с доводите и възраженията на страните и може ли съдът да основе решението си на документи, които не са приобщени като доказателства по делото? Сочи се противоречие с т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. по тълк. д. № 1/2000г. на ВКС, ОСГК; т. 3 от ППВС № 1/1953 г.; решение № 5/11.05.2020г. по гр. д. № 1241/2019г. на ВКС, I г. о.; решение № 173/06.11.2020г. по гр. д. № 4404/2019г. на ВКС, III г. о.; решение № 22/24.02.2015г. на ВКС по гр. д. № 4581/2014г., I г. о.; решение № 3/22.07.2013г. на ВКС по гр. д.№ 534/2012г., IV г. о.; решение № 411/27.10.2011г. на ВКС по гр. д. № 1857/2010г., IV го; решение № 24/28.01.2010г. на ВКС по гр. д. № 4744/2008г., I г. о.; решение № 589/29.06.2010г. на ВКС по гр. д. № 1359/2009г., I г. о.; решение № 27/28.06.2017г. по т. д. № 2430/2015 г. на ТК, I т. о.; решение № 283/2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 101/2015 г. по т. д. № 1740/2014г. на ВКС, I т. о.; решение № 10/01.02.2012 г. по гр. д. № 130/2011 г. на ВКС, I г. о.; решение № 230/11.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 1090/2011 г., II т. о.; решение № 327/3.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2119/2016 г., IV г. о. и решение № 149/3.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1084/2011 г., III г. о.

3 Може ли даден правнорелевантен факт (наличието на сключен договор за ипотека през 2007 г., предхождащ възникването на правото на ползване върху имота на 25.03.2008 г.) да бъде доказан посредством косвени доказателства (предвид факта, че ипотечният договор се сключва в предвидената в чл. 167 нотариална форма и за действието му е необходимо вписване в имотния регистър съгласно чл. 166 от ЗЗД)? Следва ли подобен извод да бъде изграден въз основа на система от доказателствени факти, чиято преценка в тяхната логическа връзка да води до единствения извод за осъществяването на този факт или е достатъчно изводът на съда да почива на само на едно предположение и индиция? Сочи се противоречие с решение №174/23.07.2010г. по гр. д.№5002/2008г. на ВКС, IV г. о.; решение №80/03.05.2018г. по гр. д.№2560/2017г. на ВКС, IV г. о.; решение №61/01.03.2016г. по гр. д.№4578/2015г. на ВКС, IV г. о.; решение №226/12.07.2011г. по гр. д.№921/2010г. на ВКС, IV г. о.; решение №31/09.03.2012г. по гр. д.№502/2011г. на ВКС, III г. о.; решение №841/19.01.2010г. по гр. д.№3530/2008г. на ВКС, IV г. о.; решение №63/20.07.2018г. по гр. д.№1781/2017г. на ВКС, I г. о.; решение №230/11.02.2013г. на ВКС по т. д.№1090/2011г., II т. о.; решение №156/24.11.2016г. на ВКС по т. д.№1214/2015г., II т. о.; решение №50085/11.11.2022г. на ВКС по т. д.№727/2021г., II т. о.; решение №50109/18.01.2023г. на ВКС по т. д.№1495/2021г., I т. о.; решение №169/02.10.2013г. по т. д. №1643/12г. на ВКС, II т. о.; решение №16/04.02.2014г. по т. д. №1858/13г. на ВКС, I т. о.; решение №92/24.07.2013г. по т. д. №540/12г. на ВКС, I т. о.; решение №150/18.12.2017г. по т. д. № 1834/2016г. на ВКС, II т. о.

4. Запазва ли се учредено вещно право на ползване върху недвижим имот в случаите, когато този имот е придобит от купувач на публична продан и титулярът на правото на ползване е същевременно длъжник по изпълнителното производство, но не е собственик на имота - предмет на проданта, а на ипотекарен длъжник, различен от ползвателя? Поддържа се противоречие с решение № 46/18.03.2014г. на ВКС по гр. д. № 3732/2013г., III г. о.; определение № 8/16.01.2020г. на ВКС по ч. гр. д. № 4933/2019г., I г. о.; определение № 581/14.12.2018г. на ВКС по ч. гр. д. № 4083/2018г., IV г. о. и определение № 15/11.01.2016г. на ВКС по гр. д. № 5272/2015г., I г. о.; решение № 268/23.06.2011г. на ВКС по гр. д. № 965/2010г., IV г. о.; решение № 158/19.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6479/2014г., IV г. о. решение № 23/5.02.2013г. на ВКС по гр. д. № 318/2012г., IV г. о. ; решение № 40/16.03.2021г. на ВКС по гр. д. № 2249/2020г., IV г. о.; решение № 193/22.11.2013г. на ВКС по т. д. № 2179/2013г., II т. о.

От ответниците по касационната жалба М. В. К. и М. С. К., чрез адв. С., е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата.

Страните претендират присъждане на направените в касационното производство разноски по делото.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното:

Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че между ищеца Д. М. Алианц банк България“АД е сключен договор за кредит № 21738/27.02.2007г., сключен с „Алианц банк България“ .В същия е посочено, че в полза на банката е учредена договорна ипотека върху имота, предмет на спора, както и че нотариалният акт за ипотеката представлява приложение № 3 към договора за кредит.

На 25.03.2008г. ищецът Д. М. е дарил на сина си Д. М. 163,80/1793 кв. м. ид. ч. от дворно място, представляващо УПИ * в кв.4 по плана на [населено място], представляващ ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], ведно със самостоятелен обект в триетажната жилищна сграда, изградена в описания УПИ -процесния апартамент 3, представляващ имот с идентификатор ***** по КККР на [населено място], като си запазил правото на ползване.

С нотариален акт № 59/2011г. за обезпечаване на задълженията на ищеца Д. М. по договора за кредит № 21738/27.02.2007г., сключен с „Алианц банк България“ АД, в полза на банката е учредена договорна ипотека върху имота.

По ч. гр. д.№ 1065/2015г. на БРС поради непогасяване на кредита, в полза на банката е издаден изпълнителен лист срещу Д. М. въз основа на който е образувано изп. д. № 43/2019г. на ЧСИ Б., по което принудителното изпълнение е насочено към ипотекирания в полза на банката имот. С постановление за възлагане от 16.09.2019г. /влязло в сила на 12.11.2019 г./, процесният апартамент № 3, ведно с прилежащото му складово помещение № 3, е възложен на В. К. /наследодател на ответниците/, който е бил въведен във владение на имота. Въводът във владение е бил атакуван от длъжника Д. М. по реда на чл. 435, ал. 5 ГПК, като жалбата е оставена без разглеждане с мотив, че жалбоподателят няма качеството на трето лице като ползвател на имота, тъй като е страна в изпълнителния процес - длъжник.

Въз основа на приетата за установена фактическа обстановка въззивният съд е направил извод за неоснователност на иска, приемайки, че ищецът е длъжник, а не трето лице в изпълнителното производство и не може да противопоставя свои права на купувача по публичната продан, защото по силата на чл.496, ал.2 ГПК купувачът е придобил всички права на длъжника, включително и правото му на ползване. Според въззивния съд в случая е приложим и чл.175 ЗЗД, тъй като по делото са налице данни, че договорната ипотека от 2011г., учредена от сина на ищеца в качеството му на ипотекарен длъжник за обезпечаване на дълга на ищеца, не предхожда вписването на запазеното вещно право на ползване върху имота. Налице са писмени данни, че вещното право на ползване е запазено от ищеца след учредяване на първата по ред ипотека върху процесния имот за обезпечаване на вземането на банката по договора за кредит № 21738/27.02.2007г., в който нотариалният акт за учредяване на договорната ипотека е описан като приложение № 3 - неразделна част от договора за кредит.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не с налице посоченото основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 предл. трето ГПК за допускане на касационното обжалване по първите три правни въпроса. Същите са поставени от касатора във връзка с приетото от съда, че в случая е учредена ипотека върху имота, преди ищецът да се е разпоредил с него и да си е запазил вещното право на ползване и оттам за приложимост на разпоредбата на чл. 175 ЗЗД. По така поставените въпроси не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, защото са във връзка с допълнителните мотиви на въззивния съд, а не с решаващите му такива, които са, че ищецът е длъжник, а не трето лице в изпълнителното производство и не може да портивопоставя свои права на купувача по публичната продан, защото по силата на чл.496, ал.2 ГПК купувачът е придобил всички права на длъжника, включително и правото му на ползване.

Касационно обжалване следва да се допусне по четвъртия поставен правен въпрос, който Върховният касационен съд, съобразно разясненията на ТР 1/2010 г. на ВКС, ОСГК и ТК, доуточнява по следния начин : Запазва ли се учредено вещно право на ползване върху недвижим имот, когато имотът е придобит от купувач на публична продан, а титулярът на правото на ползване е и длъжник по изпълнителното производство? Този въпрос е разгледан от въззивния съд и е от обуславящо значение за решаващите му изводи, като по него няма формирана съдебна практика, поради което и касационно обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Посочената от касатора съдебна практика не може да обоснове касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, защото решение № 3732/2013 г., III г. о. и решение № 193/22.11.2013г. на ВКС по т. д. № 2179/2013г. II т. о. , постановени в производство по отмяна на влязло в сила решение , както и определение № 8/16.01.2020г. на ВКС по ч. гр. д. № 4933/2019г., I г. о.; определение № 581/14.12.2018г. на ВКС по ч. гр. д. № 4083/2018г., IV г. о. и определение № 15/11.01.2016г. на ВКС по гр. д. № 5272/2015г., I г. о. , не съставляват практика по смисъла на чл.280, ал.1, т1 ГПК, а в останалите решения на ВКС, посочени от касатора, не е разгледана хипотеза, аналогична на настоящата.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, второ отделение

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1355 от 20.12.2022 г. на Окръжен съд – Бургас.

ДАВА едноседмичен срок на касатора да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на жалбата в размер на 104 лв. и да представи в същия срок доказателства за извършеното плащане.

УКАЗВА на касатора, че в случай на неизпълнение на горните указания в срок касационната жалба ще бъде върната, а образуваното по нея дело на ВКС - прекратено.

След изтичане на горепосочения срок делото да се докладва на Председателя на отделението за насрочването му за разглеждане в открито съдебно заседание или евентуално на докладчика - за прекратяване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: