О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 960

[населено място], 17.04.2024г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

като разгледа докладваното от съдия Цолова т. д.№1873/23г.,за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗК „Лев инс“АД срещу решение №226/04.07.2023 г. по в. т.д.№695/22 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение №25/08.08.2022г. по т. д.№9/22г. на Окръжен съд Кърджали, с което дружеството е осъдено да заплати на М. А. Ч., действащ със съгласието на майка си С. М. Ч. и на Ф. К. К. суми от по 40 000 лв., представляващи обезщетение за претърпени от тях неимуществени вреди от смъртта на Е. А. Ч. /сестра на първия и внучка на втората от ищците/, настъпила в резултат на възникнало на 23.02.2017г. ПТП, ведно със законната лихва.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, поради неправилно приложение на материалния закон. Касаторът поддържа, че присъдените с решението парични суми са недължими, евентуално – изключително завишени, поради недоказаност на нанесените на ищците морални вреди. Оспорва наличието на особена житейска връзка между ищците и загиналата им родственица, възникнала въз основа на особени житейски обстоятелства по смисъла на ТР №1/21.06.2018г. по тълк. д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС и в този смисъл – обуславяща присъждането на обезщетение за преживените от тях страдания от загубата. Отделно счита присъдените размери на обезщетения за прекомерно завишени и несъобразени с критериите за справедливост.Направено е искане за отмяна на решението на апелативния съд и за отхвърляне на исковете.

В съдържащото се в касационната жалба изложение по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторът заявява, че „обуславящият материалноправен въпрос, формирал решаващите мотиви на въззивния съд е приложението на принципа на справедливостта, въведен в чл.52 ЗЗД, в противоречие с ТР №1/21.06.2018г. по тълк. д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя“, с което счита, че „е налице основание за допускане до касационно обжалване на съдебния акт за проверка съответствието на въззивния акт с разрешенията, дадени в тази връзка в ППВС №4/1968г.“. Излага оплаквания, че с решението са присъдени недължими суми на ищците, които не са определени правилно; налице е грешка при формирането на вътрешното убеждение на съда и неправилна преценка на фактите относно защитимото право. Счита, че изложените от него оплаквания „обуславят следните въпроси от компетенцията на върховен съд“: 1. Кои конкретни отношения в настоящия казус между пострадалата летално и ищците следва да бъдат обусловени като изключително близки?; 2. Как следва да се прилага принципа на справедливостта, въведен в чл.52 от ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя при определяне на дължими суми от родственици?; 3. При изследване ведно с останалите конкретни икономически и социални условия съобразно датата на деликта – 2017г., доколкото петитума на иска е искане за присъждане на парична сума, каква е справедливата сума на обезщетение в настоящия казус за всеки ищец и на основание кои обективни факти и обстоятелства, свързани с личността на пострадалата и преживелите й роднини следва да бъде определена? Сочи, че „точното прилагане и развитие на правото по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите, както и правилността на постановения съдебен акт във връзка с правилно прилагане на материалния закон“.

Ответниците по касационната жалба М. А. Ч., действащ със съгласието на майка си С. М. Ч., и Ф. К. К. не са заявили становище по направените в нея оплаквания и искания.

Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване, при наличието на предпоставките на чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК, съдебен акт, поради което е допустима.

При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:

За да постанови решението си, Пловдивски апелативен съд е приел за безспорно и установено по делото настъпилото по описания в исковата молба механизъм пътно-транспортно произшествие, вина за което има водачът на застрахования при ответното застрахователно дружество автомобил, в резултат на което е починала сестрата на първия ищец и внучка на втората. Като спорни по делото съдът е определил въпросите дали ищците са носители на материалното право да получат застрахователно обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди, вследствие загубата на родственицата им, какви биха били справедливите размери на тези обезщетения, както и дали и доколко починалата с поведението си е допринесла за настъпилите увреждания, причинили смъртта й. За да разреши тези въпроси, съставът на апелативния съд е кредитирал и обсъдил събраните по делото свидетелски показания, от които е приел за установено, че между починалото момиче и ищците е била налице особено близка връзка, доколкото тя се е грижила ежедневно за по-малкия си брат като негова втора майка и тримата са били като „едно цяло“, а смъртта й е предизвикала коренна промяна в живота им. При събраните в процеса доказателства, съдът е намерил, че материалната легитимация на ищците е доказана, съобразно разрешенията, дадени в ТР №1/2016 от 21.06.2018г. по тълк. д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, ППВС №4/25.05.1961г. и ППВС №5/24.11.1969г. – установена е с гласните доказателства и психиатричната експертиза както създадена особено близка и трайна взаимна привързаност, така и силната травма, преживяна от ищците след смъртта на Е., причинила им морални страдания с интензитет, надхвърлящ обичайния. По подробно изложени в решението съображения съдът е отказал да приложи нормата на §96 ал.1 ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ бр.101/2018г./, установяваща фиксиран размер на обезщетения, дължими на лицата от разширения кръг, поради противоречието й с правото на ЕС и практиката на СЕС, като е заключил, че тези размери следва да бъдат определени по справедливост, съобразно принципа на чл.52 ЗЗД. Посочил е, че в тази връзка отчита установените конкретни обективни факти и обстоятелства по настоящото дело във връзка с настъпилото увреждане, икономическото положение в страната и нормативно определените нива на застрахователно покритие към момента на настъпване на ПТП, при което за отговарящи на принципа за справедливост, като компенсация на вредите, е намерил размери от по 40 000 лв. за всеки от ищците. Обсъждайки установеното със заключенията на вещите лица по автотехническата и медицинска експертизи, съдът е отрекъл да е налице съпричиняване от страна на загиналата за настъпването на вредите.

Настоящият състав на Второ търговско отделение на Върховен касационен съд намира, че липсват разписаните в закона предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция отговори да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените/неизвършени от него процесуални действия да са довели именно до този резултат. Същевременно търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства, с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало, а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.

В частта от касационната жалба, представляваща изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, касаторът не е обосновал годно общо основание за допускане на контрол по същество на обжалвания въззивен съдебен акт. Посоченото от него, че „обуславящият материалноправен въпрос е приложението на принципа на справедливостта“, във връзка с който се твърди противоречие с Тълкувателно решение №1/2016 от 21.06.2018г. по тълк. д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, на практика не представлява конкретно формулиран въпрос, на който касационната инстанция да би могла да даде съответно разрешение, нито да прецени дали този въпрос е разрешен от въззивната инстанция в противоречие с цитираната задължителна съдебна практика, още повече че същата не касае конкретно критериите за приложение на принципа, залегнал в разпоредбата на чл.52 ЗЗД.

От конкретно формулираните три въпроса първият и третият не осъществяват характеристиките на правни, тъй като отговорът им предполага извършване на преценка на конкретните факти по делото. Въпросът как следва да се прилага принципът на справедливостта при определянето на обезщетението за неимуществени вреди е константно и безпротиворечиво разрешаван в практиката на ВКС - Постановление №4/68г. на Пленума на ВС и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 124/09.02.2010 г. по гр. д. № 3802/2008 г. на І г. о., решение № 317/01.07.2011 г. по гр. д. № 1553/2010 г. на ІV г. о., решение № 407/26.05.2010 г. по гр. д. № 1273/2009 г. на ІІІ г. о., решение № 140/24.07.2013 г. по гр. д. № 1328/2012 г. на ІІІ г. о., решение № 302/04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на ІV г. о., решение № 51/13.02.2012 г. по гр. д. № 465/2011 г. на І. г. о., решение № 104/25.07.2014 г. на І т. о., решение № 184/08.11.2011 г. по т. д. № 217/2011 г. на ІІ т. о., решение № 173/27.10.2016 г. по т. д. № 2663/2015 г. на І т. о., решение № 55/14.05.2012 г. по т. д. № 362/2011 г. на ІІ т. о., решение № 88/09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ІІ т. о., решение № 141/28.01.2016 г. по т. д. № 1398/2014 г. на І т. о., решение № 142/15.10.2015 г. по т. д. № 2766/2014 г. на І т. о., решение № 251/20.01.2017 г. по т. д. № 72/2016 г. на І т. о., решение № 174/27.10.2016 г. по т. д. № 2960/2015 г. на І т. о. и др. С нея се приема, че понятието „справедливост” не представлява абстрактно понятие, а е предпоставено от преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които следва да бъдат констатирани и съобразени от съда, разглеждащ спора по същество. Подлежащите на изследване обстоятелства при причинена смърт от непозволено увреждане включват начина на извършването му, възрастта на увредения, дълбочината и продължителността на търпените морални страдания, отношенията между починалия и претендиращите обезщетение за неимуществени вреди, икономическата конюнктура, която рефлектира върху обществено-оправданата оценка на понятието за справедливост при определяне паричния еквивалент на вредите и пр. Касаторът не се позовава на приложимост на допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК с този въпрос, т. е. да твърди разрешаването му от въззивния съд в противоречие с тази практика, а визира „точно прилагане и развитие на правото“, което навежда на извод за релевирана такава по чл.280 ал.1 т.3 ГПК /макар неправилно да определя това неточно формулирано основание като „общо правно основание за допускане на касационно обжалване“/. При наличието на вече формирана практика на ВКС по приложението на закона, предпоставката на чл.280 ал.1 т.3 ГПК не може да бъде обоснована, доколкото произнасянето на касационната инстанция по конкретен правен въпрос би било от значение за точното прилагане на закона само когато разглеждането му би допринесло за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на това тълкуване, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви и това налага формирането на съответна съдебна практика за тълкуване волята на законодателя при прилагането им /т.4 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Подобни съображения нито се твърдят от касатора, нито могат да бъдат изведени по отношение на поставения втори въпрос.

Изложеното мотивира настоящия състав на ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Пловдивски апелативен съд.

Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №226/04.07.2023 г. по в. т.д.№695/22 г. на Пловдивски апелативен съд .

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: