О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1857

гр.София, 16.04.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б.

четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание

на осми април две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Василка Илиева

ЧЛЕНОВЕ: Борис Р. Илиев

Ерик Василев

като разгледа докладваното от Б. И. гр. д.№ 4024/ 2023 г.

за да постанови определението, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Застрахователна компания „Лев инс“ АД, гр.София, с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 461 от 13.04.2023 г. по гр. д.№ 590/ 2023 г., в частта му, в която след като е отменено изцяло решение на Пернишки окръжен по гр. д.№ 76/ 2021 г., касаторът е осъден да заплати на М. Б. В. - П. 15 000 лв - обезщетение за претърпените неимуществени вреди от пътнотранспортно произшествие /ПТП/, настъпило на 18.07.2020 г., ведно със законната лихва от 05.08.2020 г. до окончателното изплащане и е разпределена отговорността за разноските по делото.

Въззивното решение не е обжалвано от ищеца и при липса на съмнения за валидността му е влязло в сила в частта, в която претенцията е отхвърлена за разликата над присъдената сума 15 000 лв до претендираната 30 000 лева.

В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа като основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол неговата очевидна неправилност поради неправилно възприемане на правнорелевантните факти от решаващия съд. Освен това като основание за достъп до касационен контрол повдига и правните въпроси „При заявено възражение за съпричиняване на пострадалия за възникването на вредите, следва ли решаващия съд да посочи въз основа на кои обстоятелства и в какво тяхно значение, при конкретно установените по делото факти, обосновава извода относно наличие или липса на съпричиняване и относно степента на съпричиняване?“; „Какви са обективните критерии, които съда следва да съобрази, за прилагане на разпоредбата на чл.51 от ЗЗД, ал.2 от ЗЗД?“; и „Следва ли съда да съобрази броя на извършените нарушения на закона довели до настъпилия вредоносен резултат от страна на деликвента и на пострадалото лице, при прилагане на чл.51 от ЗЗД, ал.2 от ЗЗД и при определяне на размера на приноса на всеки един от тях за причинения вредоносен резултат?“. Касаторът поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/.

Ответната страна М. Б. В. - П. оспорва жалбата и моли тя да не бъде допусната до разглеждане по същество, тъй като не е обосновано противоречие на решението на въззивния съд с конкретни решения на ВКС. З. моли касационното обжалване да не бъде допуснато, а при условията на евентуалност излага съображения за правилност на обжалваното решение.

Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.

За да уважи предявения иск, въззивният съд приел за установено, че ищцата, като водач на лек автомобил, се движила в една и съща посока с М. Н., също управляваща моторно превозно средство, по двупосочен път с непрекъсната осева линия. Двете са предприели едновременно маневри завой на ляво /М. Н./, а ищцата -изпреварване с навлизане в лява лента за насрещно движение, при което настъпил сблъсък между двете превозни средства. ПТП настъпило на „Т“ образно кръстовище с прекъсната осева линия, като и за двата автомобила нямало спирачен път, нито била установена скоростта им на движение. Установено било, че телесните увреждания на ищцата са настъпили от челен удар между управлявания от нея автомобил и дърво, който е следствие от инерционните сили получили се след ПТП. При извършване на маневрата ляв завой от страна на М. Н. ищцата вече била предприела маневрата изпреварване и не е могла да предотврати удара. Водачите и на двата автомобила нарушили правилата за движение, защото ищцата е предприела маневра изпреварване в участък на кръстовище въпреки забраната по чл.43 т.2 и чл.47 ЗДвП, а М. Н. предприела разрешена маневра завой на ляво, на определеното за това място, но предвид мястото на настъпване на удара, не е действала с нужното внимание. Съпричиняването било в размер на 50 %, защото ако ищцата не била предприела забранена маневра или ако маневрата е била предприета, но с ниска скорост, то тогава другият водач, който е извършвал разрешена маневра, могъл да премине безпрепятствено през кръстовището. Вследствие на ПТП ищцата получила сътресение на мозъка, довело до временно разстройство на здравето, неопасно за живота; контузия на лява предмишница с кръвонасядане, контузия на ляво бедро с кръвонасядане и контузия на лява подбедрица с две кръвонасядания, причинили й болка, както и счупване на шести шиен прешлен, довело до трайно затруднение движението на врата за срок, повече от 30 дни. Вследствие на счупването на шести шиен прешлен, ищцата търпяла болки и страдания за период от около 2 месеца, като първите 20 дни болките са били с по голям интензитет. Вследствие на сътресението на мозъка и контузията на лява ръка и ляв крак с кръвонасядания, ищцата търпяла болки и страдания за период от около 30 дни, като първите 10 дни болките са били с по голям интензитет. Към дата на предявяване на иска тя била напълно възстановена. Нямало спор, че със застрахователна полица № ****, управляваният от М. Н. лек автомобил бил застрахован при ответното дружество към датата на настъпване на ПТП. При тези фактически установявания въззивният съд извел от правна страна, че е извършено противоправно деяние от страна и на двамата водачи, участвали в ПТП. Вредите на ищцата били установени със заключение на вещо лице, което не било оспорено. Справедливо било те да бъдат обезщетени с паричната равностойност в размер на 30 000 лева, от които следвало да бъдат присъдени половината като се отчете, констатираното съпричиняване. Върху тази сума ответната страна дължала лихва от момента на уведомяването й за настъпилото застрахователно събитие.

С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, не са налице основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол като „очевидно неправилно“. Съгласно установената практика, основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая жалбоподателят излага съображения за неправилна преценка от съда на правнорелевантните факти, които изискват проверка по същество. Такава в производството по чл.288 ГПК не е допустимо да бъде извършена, поради което касационно обжалване на основание чл.280 ал.2 пр.3 ГПК не може да бъде допуснато.

То не може да бъде допуснато и по формулираните правни въпроси. И трите въпроса се свеждат до това, какви са задълженията на съда при решаване на спор между страните относно наличието на принос на пострадалия по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД, кои са релевантните обстоятелства и как следва да се мотивира съдебния акт при решаване на този спор /правен въпрос във връзка с определяне размера на дължимото обезщетение, изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, не съдържа/. Формулираните въпроси са обуславящи, но неоснователно касаторът поддържа, че те са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Напротив, при разрешаването им съдът е съобразил установената съдебна практика, според която доказателствената тежест да установи наличието на принос по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД се носи от ответника, като доказването трябва да е пълно и главно. Съдът не може да приеме наличието на принос при неосъществено такова доказване, но правнорелевантният факт може да се приеме за установен и само от едно доказателство, ако не са налице никакви насрещни доказателства, които да го разколебават – в този случай доказването е успешно проведено /решение № 91/ 05.07.2019 г. по гр. д.№ 4243/ 2018 г., ІІ г. о./. При определяне на степента на приноса съдът е длъжен да съпостави тежестта на нарушението на деликвента с действията на увредения и да извърши преценка за поведението на всеки от участниците в пътнотранспортното произшествие. След съпоставяне на поведението и действията на всички участници в съответното ПТП и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, съдът следва да определи конкретния принос за причиняване на съответното ПТП на всеки един от участниците и да разпредели отговорността за причиняването на деликта /срв. решение № 50109/ 18.01.2023 г. по т. д.№ 1495/ 2021 г., І т. о. и и цитираните в него предходни актове на ВКС по същия въпрос/. Въззивното решение не се отклонява от така установената практика, поради което не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК и по правните въпроси, поставени в изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, също не следва да се допусне касационно обжалване.

С оглед изхода от спора и на основание чл.38 ал.2 ЗЗД ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение, но не и в размерите по чл.7 ал.2 НМРАВ. Съгласно даденото задължително тълкуване с решение на СЕС по дело С-438/22, определените с Наредба № 1/ 09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждение не обвързват съда, поради противоречие на Наредбата с правото на ЕС. Националната юрисдикция е длъжна да не прилага Наредбата, а възнаграждението следва да бъде определено според предвидените в ГПК обективни критерии: фактическа и правна сложност на делото, обем на извършената от адвоката работа. Съобразявайки тези обстоятелства съдът намира, че на адвоката, оказал безплатна правна помощ на ищцата, се дължи възнаграждение за защита пред касационната инстанция в размер 750 лв.

По тези съображения Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 461 от 13.04.2023 г. по гр. д.№ 590/ 2023 г. в обжалваната част.

ОСЪЖДА Застрахователна компания „Лев инс“ АД, гр.София, бул.Сименовско шосе № 67А, ЕИК 121130788, да заплати на адвокат Т. И. П., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], офис 5, 750 лв /седемстотин и петдесет лева/ адвокатско възнаграждение за касационното производство на основание чл.38 ал.2 ЗЗД.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: