О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 929

София, 15.04.2024година

Върховният касационен съд на Р. Б. първо търговско отделение, в закрито заседание на единадесети март, две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Е. Ч.

ЧЛЕНОВЕ:В. Х.

Е. А.

изслуша докладваното от съдията Чаначева т. дело № 1394/2023 година

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба и втора касационна жалба на „Саксо БГ“ ООД, [населено място] против решение №93 от 15.03.2023 г. по т. д. №801/2022 на Пловдивски апелативен съд.

Ответникът по касация - С. Н. Б. - Й., чрез пълномощника си – адв. Д. Д. е на становище, че решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Развила е и съображения за допустимост и правилност на обжалваното съдебно решение.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл.285,ал.1 ГПК и е процесуално допустима.

Касаторът, чрез пълномощника си – адв. Св. Б. в двете си подадени касационни жалби е поддържал всички основания по чл.280, ал.2 ГПК. Твърдял е, че решението е нищожно, тъй като не отразявало дейността на посочените като негови автори съдии. Твърдял е, недопустимост на решението, поради недопустимост на въззивната жалба, подадена, според касатора, от лица „без активна процесуална легитимация, които не са страна в производството“. Поддържал е още, нищожност на решението, тъй като според него съставът бил „предубеден, след като е „преценил като неправилно първоинстанционното решение и го е отменил „. Недопустимост на акта е поддържал и поради произнасяне свръх петитум, поради това че в исковата молба не се сочело частичния иск от каква общо сума произтича.С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е поддържал и основание по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Твърдял е, че подадената въззивна жалба е недопустима поради това, че е подадена от лица, които не са страна в производството като в тази връзка е поставил четири въпроса, свързани с възможността пълномощник да подава жалба срещу решение, което не е в полза на подзащитния. Поддържал е основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, за което е поставил въпрос- № 1 /“Допустимо ли е осчетоводяване в баланса на търговско дружество на провизия съгласно Счетоводен стандарт 37 при наличието на правно задължение за заплащане на неустойка по търговски договор, когато са налице достатъчно основания за дължимостта на такава неустойка“. Страната накратко е изложила разбирането си по този въпрос. Поставен е въпрос № 2 / „Допустимо ли е въззивният съд да разглежда и да се произнася по действителността на търговска сделка, сключена между страна по делото и трето – неучастващо в процеса лице и то при положение, че такъв иск не е бил предявен.“ Касаторът е поддържал отклонение на състава от приетите разрешение с ТР ОСГТК№1/13г. Поставен е въпрос № 3 „Може ли страна по делото да се позовавана недействителността на търговска сделка, в която не участва. Такова позоваване може ли да стане чрез твърдение/възражение в хода на процеса или е необходимо предявяване на инцидентен установителен иск за действителността на атакуваното правоотношение. Във втория случай необходимо ли е с конституирането на неучастващите в процеса страни по договора като другари или като помагачи на страната, която твърди недействителността на търговската сделка“. Страната е поддържала разрешаване на тези въпроси от въззивния съд в противоречие с разрешенията дадени с решение № 397/12г. на ВКС, ІV г. о. Поставен е въпрос № 4/ „ Допустимо ли е въззивният съдебен състав да преразглежда допустимостта, законността и правилността на влязло в сила арбитражно решение.“ Касаторът е изложил кратки оплаквания за неправилност на решението. Поставен е въпрос № 5 “Допустимо ли е произнасяне по частичен иск без в диспозитива на самото решение да се посочва изрично част от каква цялостна претенция се явява сумата, за която се търси съдебна защита в конкретното исково производство“. Страната е посочила като основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос чл.280, ал.1, т.3 ГПК, с аргумента, че съдът е дал „ меко казано странно разрешение на този въпрос“. Поставен е въпрос № 6 „ Допустимо ли е въззивният съд от една страна да кредитира изцяло като правилно и пълно приетото заключение на съдебна експертиза, а от друга сам да формира други крайни изводи, различни от тези на вещото лице без да изложи подробно начина, по който е достигнал до съответните резултати.“ Изброена е съдебна практика, която, според касатора, разрешава въпроса по начин различен от този на въззивния съд. Поставен е въпрос № 7/ „ Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе и да обсъди в мотивите на решението си всички събрани по делото доказателства, както и всички доводи и оплаквания, направени във въззивното производство“. Страната е посочила че съдът не е обсъдил ролята на наследодателя на ищцата и отговорността му за сключване на неизгодната търговска сделка. Изброена е съдебна практика на ВКС, която според страната дава различен от този на въззивния съд отговор на въпроса. Други доводи не са развити.

С касационните си жалби и с изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – адв.Св. Б. е поддържал довод за нищожност и недопустимост на съдебният акт, които се разглеждат служебно от съда, независимо от основанията по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, поради което и поставените в тази връзка въпроси са ирелевантни.

Касаторът е поддържал нищожност на постановеното от Пловдивски апелативен съд решение, поради това, че изхожда не от лицата, които са обозначени като негови автори и които са го подписали. Твърдял е, във връзка с това основание още, че „се установяло явна неистинност и тенденционен уклон в полза на подателите на въззивната жалба „ , като не следвало да се разглежда решението на първостепенния съд, което страната счита за влязло в сила. Отмяната му е квалифицирана като „неистинна и невярна“. Посочено е и уважаване на неформулиран петитум.

Оплакванията са неподкрепени с каквито и да е доказателства, а отразяват изцяло субективното недоволство на страната от постановения правен резултат по начин, който не би могло да се квалифицира като валидно направен правен довод за нищожност на акта. В случая твърденията за това, че решението е постановено от неизвестни лица, а не от тези отразени в него е фактически невярно, тъй като липсват каквито и да било доказателства, дори и косвени, които да пораждат подобно съмнение. Съдебният акт, който е обжалван от страната е постановен от надлежен състав от трима съдии на Пловдивски апелативен съд, които са положили подписите си както на хартиения носител, така и електронно в ЕИСС. Доколкото страната не е оспорила тези подписи, както и не твърди подправянето им в ЕИСС, то доводите са недоказани и съответно съобразно установеното решението е постановено от надлежен състав на Пловдивски апелативен съд в рамките на неговата компетентност и поради това не е нищожно.

Касаторът е поддържал недопустимост на съдебният акт, като е твърдял нередовност на сезирането на въззивния съд, поради подаване на жалба от лица „без активна процесуална легитимация, които не са страна в производството.“ Уточнено е още, че страната счита нередовност на въззивната жалба, това, че същата е подадена от процесуалните представители на ищцата, като била „ формулирана и подписана от тях“. Доводите са правно необосновани и фактически несъответни на данните по делото. Видно от сезиращата Пловдивски апелативен съд въззивна жалба, носеща надлежен печат на администриращия първостепенен съд, удостоверяващ подаването й в срок, същата изхожда от ищцата по спора С. Н. Б. – Й., подадена чрез нейните пълномощници - адв. Д. и адв.Р., редовно упълномощени /вж. стр.8, т. д. № 101/20СтОС/. Т.е. процесуалните представители на страната са извършили необходимо и в рамките на дадените им пълномощия процесуално действие, каквото съставлява подаването на въззивна жалба при неудовлетворителен резултат за представлявания. При тези фактически данни се налага извод, че съдът е валидно сезиран и е дължал произнасяне по жалбата. В тази връзка правно несъстоятелно е твърдението за недопустимост на съдебния акт, поради „недопустима преценка“, от страна на въззивния съд на влязъл в сила съдебен акт.

Недопустимостта на съдебното решение и въобще неговите пороци се определят от вида и тежестта на нарушената правна норма при постановяването му. Т.е. страната следва да посочи такова нарушение, обуславящо недопустимост, която като порок се извежда от липса на положителна, респективно наличие на отрицателна процесуална предпоставка, свързана с възникването, съществуването и упражняването на правото на иск. Доколкото не се сочат други такива нарушения, то решението е валидно постановено.

С оглед изложеното не са налице твърдяните пороци на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.1-во и 2-ро ГПК.

Касаторът, чрез пълномощника си е поддържал и основание по чл.280,ал.2, предл..3-то ГПК, в хипотеза на „ очевидна неправилност“ / в касационта жалба/, чрез оплаквания за неправилност на акта, подкрепени с фактическа интерпретация на спора между ищеца и ответника. Изложението и жалбите не съдържат доводи по нито една от хипотезите на очевидна неправилност, която дефинитивно предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т. е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност.

С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание, както вече бе отбелязано, липсват доводи по очертаните хипотези, а оплакванията в касационната жалба са такива по чл.281 ГПК и не са предмет на тази фаза на производството.

С т.1 ТР ОСГТК №1 /09г. е дадена дефинитивна определеност на общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК- то съставлява правен въпрос, свързан с решаващите изводи на въззивния съд, довели до постановения и обжалван правен резултат. С оглед така приетата със задължителна тълкувателна практика дефинитивност първият поставен въпрос макар и хипотетичен може да бъде приет за релевантен. По него обаче, страната не е посочила актове на ВКС, респ. ВС, които според нея отразяват различно от даденото от въззивния съд разрешение на въпроса, съобразно общо посоченото основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Оплакванията за неправилност и нарушение на материалния закон са такива по чл.281 ГПК, а не по чл.280 ГПК. Следователно по този въпрос липсва защитен допълнителен критерий.

Вторият поставен въпрос, макар и неточно съдържателно обоснован, с оглед въвеждането на предпоставка - иск за прогласяване на нищожност на сделка, какъвто в случая не е разгледан, може да бъде приет за релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Същият, обаче, е незащитен като допълнителен критерий, тъй като сочените съдебни актове не разрешават така поставения въпрос. Този извод се налага, поради обсъждането им, изведено от неправилната интерпретация на процесуалните действия на съда. В случая, не е налице служебна преценка за недействителност на правна сделка, нито е налице предявен иск за установяване недействителност на такава / какъвто страната не е задължена да предяви/. Налице е валидно въведено процесуално правоизключващо възражение на ищцата, с която тя е твърдяла факти, осуетяващи възникване на правото, твърдяно от ответника, а такова е именно възражението за нищожност на акта, от който касаторът извежда правото си на счетоводно отразяване на спорната провизия. Възраженията са процесуални способи за защита на страните в гражданския процес и тяхното валидно въвеждане задължава съдът да се произнесе по тях. В тази връзка сочената тълкувателна практика е ирелевантна, доколкото отразява хипотези различни от разглежданата. Ето защо, правно необосновано е разбирането на касатора, относно неизпълнение на задължение на съда да му осигури право на защита, като го информира за констатацията си за нищожност на процесната сделка. Такова процесуално задължение, съставът няма, тъй като произнасянето на ПАС не е служебно, а както бе посочено - още пред първостепенния съд е направено правоизключващо възражение, срещу което страната е имала правна възможност за защита по време на цялото първоинстанционно производство. Всичко посочено до тук е относимо и към поставения въпрос № 3 който има аналогично съдържание и е с еднаква насоченост с предходния въпрос. Още повече, че и посочената по този въпрос съдебна практика отразява общи положения, с които обжалвания съдебен акт е в съответствие, доколкото ги засяга в мотивите си.

Въпрос №4 не е релевантен, тъй като не отразява процесуално действие на съда, респективно липсват решаващи мотиви в тази насока. Съдебният състав не е преразглеждал влязло в сила арбитражно решение, а е мотивирал неговата неотносимост по отношение изводите за неправилно отразяване на провизията, в контекста на установеност на действия, които към момента на нейното отразяване не са били осъществени. Извън това, по този въпрос страната е изложила единствено оплаквания за неправилност, но не е поддържала нищо по допълнителния критерий, ако се приеме, че това е общо посочения по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като липсват разгледани и сочени актове на ВС респ. ВКС, които разрешават този въпрос по начин различен от въззивния съд

Петият поставен въпрос не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по него не са формирани решаващи мотиви на състава обусловили постановения правен резултат. Не е защитен и допълнителен критерий тъй като лаконичното посочване, че разрешението на въззивния съд представлявало „липса на мотиви – необоснованост по смисъла на чл.281, т.3 ГПК“ не е обосноваване на такъв критерий. Извън това, че са смесени различни основания, то и посочената норма е неотносима към тази фаза на касационното производство.

Шестият поставен въпрос не е релевантнен тъй като съдържателно се основава на твърдения, които не са се осъществили по спора. Така твърдението за това, че съдът е отхвърлил заключението на експерта е фактически невярно, тъй като съшият подробно и мотивирано е възприел вариант № 3 от експертизата и е разгледал направените от вещото лице уточнения в съдебно заседание.

Седмият въпрос също не е релевантен, тъй като е поставен общо. За да е налице общо основание по чл.280, ал.1 ГПК, страната следва да посочи какво конкретно не е разгледал въззивният съд и как това е рефлектирало върху постановения правен резултат. В случая страната е поддържала, че съдът не бил обсъдил ролята на наследодателя на ищцата в сключване на сделка с неблагоприятен изход. Това твърдение не е вярно, тъй като съдът е обсъждал твърденията за такава роля. Липсата на представени от касатора доказателства в противен смисъл, изключва друго обсъждане, извън констатираното от състава по отношение на сочените от ищцата доказателства.

При така депозираното изложение касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не следва да бъде допусната до касационно обжалване. На основание чл.78,ал.3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени поисканите и установени разноски пред касационната инстанция в размер на 2200лв.

По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №93 от 15.03.2023 г. по т. д. №801/2022 на Пловдивски апелативен съд.

ОСЪЖДА „Саксо БГ“ ООД, [населено място] да заплати на С. Н. Б. – Й. направените пред касационната инстанция разноски в размер на 2200лв..

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: