Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх.№285340/09.11.2020г., подадена от С. К. Ж. от [населено място], чрез процесуалния представител адв.С. В. С., срещу решение №260079, постановено на 17.09.2020г. от Софийски градски съд, ГО, III-Б въззивен състав по в. гр. д.№14411/2019г., с което:

- решението на първоинстанционния съд е отменено в частта, в която е уважен предявеният от С. К. Ж. срещу К. Х. К. предявен по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 59, ал. 3 ЗС иск за признаване за установено, че правото на ползване на К. Х. К., запазено с н. а.№....г. на нотариус А. И. с рег.№424 на НК, върху 90/100 ид. части от апартамент №2, находящ се в [населено място], [улица], сграда 1, с идентификатор. ..., е погасено порази неупражняването му в период от време по-дълъг от 5 години, както и в частта, с която К. Х. К. е осъден да заплати на С. К. Ж. разноски за първоинстанционното производство в размер на 589.92 лв. и вместо това е отхвърлен предявеният от С. К. Ж. срещу К. Х. К. по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 59, ал. 3 ЗС иск за признаване за установено, че правото на ползване на К. Х. К., запазено с н. а.№....г. на нотариус А. И. с рег.№424 на НК, върху 90/100 ид. части от апартамент №2, находящ се в [населено място], [улица], сграда 1, с идентификатор. ..., е погасено порази неупражняването му в период от време по-дълъг от 5 години – от 29.06.2009г. до 29.06.2014г.;

- решението на първоинстанционния съд е потвърдено в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. К. Ж. срещу К. Х. К. по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 59, ал. 3 ЗС иск за признаване за установено, че правото на ползване на К. Х. К., запазено с н. а.№....г. на нотариус А. И. с рег.№424 на НК, върху 90/100 ид. части от 1/2 ид. част от апартамент №25, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с идентификатор. ..., е погасено поради неупражняването му в продължение на 5 години – от 29.06.2009г. до 29.06.2014г.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280 ГПК, тъй като в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие със съдебната практика (вкл. тази на ВКС) по следните материалноправни въпроси:

1.Откога започва упражняването на запазеното право право на ползване, респ. при неупражняване откога започва да тече давностният срок за неговото погасяване и в частност откога започват да текат тези срокове в хипотеза, когато собственик е отчуждил своя собствена вещ на трето лице, като си е запазил правото на ползване върху нея и необходимо ли е в този случай да се установява отново предоставянето на възможност за ползване?

Според касатора по така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №43 от 23.03.2015г. по гр. д.№42/2015г. на Районен съд – Айтос, потвърдено с решение №706 от 14.07.2015г. по гр. д.№834/2015г. на Окръжен съд – Бургас, недопуснато до касационно обжалване с определение №162 от 14.03.2016г. по гр. д.№5301/2015г. на ВКС, I г. о., както и с решение №268 от 23.06.2011г. по гр. д.№965/2010г. на ВКС, IV г. о.

2.За съдържанието на правото на ползване и по-конкретно винаги ли когато ползвателят посещава имота, се счита, че той пребивава в качеството си на упражняващ правото си на ползване; посещенията могат ли да са такива на временен посетител и ако е така, кои са разграничителните белези; съставлява ли неизпълнението на задълженята по чл. 57, ал. 1 ЗС (плащане на разноските, свързани с ползването, включително данъците и другите такси) достатъчен белег за отричане изпълнението на правата му на ползвател?

Според касатора по така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение от 28.04.2011г. по гр. д.№178/2011г. на Окръжен съд – Хасково; решение №37 от 24.01.2015г. по гр. д.№643/2014г. на Софийския окръжен съд; решение №281 от 05.10.2018г. по в. гр. д.№364/2018г. на Окръжен съд – Варна; решение №1453 от 16.07.2014г. по гр. д.№15.623/2014г. на Окръжен съд – Пловдив и решение №606 от 28.05.2007г. по гр. д.№360/2006г. на IV г. о. на ВКС.

Ответникът по касационна жалба К. Х. К. не изразява становище досежно наличието на основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:

С. К. Ж. е предявила срещу К. Х. К. по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 59, ал. 3 ЗС иск за признаване за установено, че запазеното в полза на ответника право на ползване върху апартамент №2, находящ се в [населено място], [улица], сграда 1, с идентификатор. .. и върху апартамент №25, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с идентификатор. .., е погасено в полза на собственика С. К. Ж. поради неупражняването му в период от време, по-дълъг от 5 години, с твърдението, че процесните имоти са прехвърлени от ответника в нейна полза през 2009г., при което същият е запазил право на ползване, но от този момент фактическата власт върху имотите е била упражнявана от нея и тя ги е ползвала изцяло, докато ответникът не е упражнявал запазеното право на ползване върху жилищата, нито е пребивавал в тях постоянно или временно, нито ги е ползвал за живеене или за осъществяване на друга дейност. Твърди, че е отдавала апартамент №2 под наем или в заем за послужване, а в апартамент №25 живеела заедно със своето семейство (съпруг и две деца) и със своята майка.

В писмен отговор ответникът К. Х. К. чрез назначения от съда особен представител е оспорил така предявените искове, като е поддържал, че е упражнявал запазеното си право на ползване върху процесните имоти чрез постоянен достъп до тях, притежавал е ключ от жилищата, съхранявал е в тях свои лични вещи, плащал е данъци и др.

В обжалваното решение въззивният съд на първо място е изложил принципни съображения, че съдържанието на вещното право на ползване се определя изключително от правомощието да се ползва вещта съобразно нейното предназначение и да се събират плодовете без да се изменя съществено нейната субстанция (чл. 56, ал. 1 ЗС), поради което законът определя погасяването на това право да се осъществява при смърт на субекта – негов носител или прекратяването на ползвателя – юридическо лице, респ. с изтичане на срока, ако е уговорен такъв, при погиване на вещта, при неупражняване на правомощието в продължение на 5 години, както и при сливане на качеството „ползвател“ и това на „собственик“, т. е. във всички случаи погасяването на ограниченото вещно право е правна последица от нереализирането на правомощието за ползване на вещта (чл. 59, ал. 3 ЗС).

Посочено е, че срокът по чл. 59, ал. 3 ЗС е давностен и за да настъпи погасителното му действие е необходимо титулярът на вещното право да не упражнява нито едно от правомощията, които то съдържа, като началният момент на посочения срок не съвпада с деня, в който правото на ползване е учредено, освен ако в същия ден имотът е предаден на ползвателя. Прието е, че петгодишният срок по чл. 59, ал. 3 ЗС в хипотеза, при която имотът не е предаден на ползвателя в деня, в който правото на ползване е учредено, започва да тече от деня, в който ползвателят е получил възможност да започне упражняването на правото си върху обременения имот.

Изложени са също така и съображения, че по съдържание упражняването на вещното право на ползване от носителя не се различава от това на собственика на имота, учредил правото, и следва да се разбира не само като постоянно обитаване на жилището (недвижимия имот), а като всяка форма на фактическо и правно използване на имота като: постоянно или временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и др., като ползвателят може да предостави ползването на имота на друго лице под формата на наем (арг. от чл. 60 ЗС) или заем за послужване и съответно да упражнява правото си чрез другиго. При това въззивният съд е приел, че няма законова забрана това друго лице да бъде самият собственик на имота, тъй като същият е лишен от правото да го ползва.

Прието е, че правото да се ползва вещта според нейното предназначение и правото да се получават добиви от нея не е ограничено в начина на упражняване, като личното ползване се осъществява не само чрез непосредствените действия на титуляра на правото, но и чрез действия, осъществени от членовете на неговото семейство или чрез трето лице, на което той безвъзмездно е предоставил вещта, и няма изискване това предоставяне на упражняването на правото на друг да става с изрично волеизявление, още повече, когато това се извършва в семейството.

От фактическа страна въззивният съд е приел за безспорно установено, че на 29.06.2009г. К. Х. К. е дарил на дъщеря си С. К. Ж. процесните недвижими имоти – 90/100 ид. части от апартамент №2, находящ се в [населено място], [улица], сграда 1, с идентификатор. ... (н. а. №....г.) и 90/100 ид. части от 1/2 ид. част от апартамент №25, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с идентификатор. .. (н. а.№....г.), като дарителят си е запазил пожизнено и безвъзмездно правото на ползване върху двата имота.

По отношение на апартамент №25 от фактическа страна въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели И. М. К. и Б. П. Ж. въззивният съд е приел, че през процесния период фактическата власт, изразяваща се в ежедневно ползване на жилището според предназначението му, е била упражнявана от свидетелката И. К. (съсобственик на имота и бивша съпруга на ответника), както и от ищцата С. Ж. и нейния съпруг – свидетеля Б. Ж., по силата на сключен между последните двама и ответника договор за заем за послужване, доколкото те са започнали да обитават имота със съгласието на К. К., който е притежавал и ключ от този апартамент.

Въз основа на така установените факти, както и данните, съдържащи се в изпратената от К. К. до С. Ж. през 2016г. нотариална покана и отговора на същата, въззивният съд е приел, че правото на ползване на К. К. не е било погасено поради неупражняването му. Изложени са съображения, свързани с уредбата на договора за заем за послужване в чл. 243-249 ЗЗД като неформален и безвъзмезден, както и с обстоятелството, че в отговора на нотариалната покана се съдържа изявление на С. Ж., че на ответника е бил предоставен ключ от този апартамент. Прието е, че при липса на доказателства за момента, в който на ответника е бил осигурен достъп до този имот, следва да се приеме, че това обстоятелство е настъпило най-рано в деня на изготвяне на отговора на нотариалната покана – 28.03.2016г., откогато е започнал да тече и петгодишният давностен срок по чл. 59, ал. 3 ЗС.

Прието е също така, че обстоятелството, че ответникът не е оставал да преспива в имота, като го е посещавал по конкретни поводи и не е съхранявал лични вещи в него, е обяснимо от житейска гледна точка, предвид данните за помещенията в апартамента, броя на живеещите в него и изявлението на С. Ж., обективирано в отговора на нотариалната покана, че не са налице необходимите битови условия, които фактори според въззивния съд обуславят по принцип затруднение и за съвместно постоянно обитаване, особено ако отношенията между бившите съпрузи не са запазени.

По отношение на апартамент №2, находящ се в сграда 1 на [улица] въззивният съд е приел за безспорно, че от момента на сключването на договора за дарение този имот не е бил използван пряко чрез обитаване от ответника.

Същевременно е прието за установено от показанията на разпитаните по делото свидетели И. К. и Б. Ж., че имотът е бил предоставен със съгласието на ответника на други лица под формата на наемни договори, сключени от името на С. Ж., изразено чрез действия по предаване на ключа от жилището на ищцата след сключването на договора за дарение през 2009г. Взето е предвид, че според показанията на св.Ж. ответникът е намерил един от наемателите. За ирелевантно е прието обстоятелството, че облигационните сделки са били сключвани от ищцата и последната е получавал гражданските плодове от вещта (наемните вноски), тъй като макар ответникът да не е получавал за себе си дължимите от наемателите плащания, същият е осъществявал правото си на ползване чрез трети лица, в чието държане е бил имотът.

Изложени са също така съображения, че с оглед установеното състояние на имота към 2009г. (на входна врата и мазилка) и обстоятелството, че в него са били извършени строително-ремонтни работи до 2011г., което е видно от показанията на св.Ж., същият не е бил годен за обитаване по предназначение през посочения период (респ. за отдаване под наем), което според въззивния съд обуславя извода, че срокът по чл. 59, ал. 3 ЗС е могъл да тече от момента, в който ответникът е получил възможността да започне упражняването на правото си на ползване, включващо непосредствено служене с вещта и придобиване на плодовете от нея, т. е. от 2011г.

Действително изводът на въззивния съд, че началният момент на срока по чл. 59, ал. 3 ЗС не съвпада с деня, в който правото на ползване е учредено, освен ако в същия ден имотът е предаден на ползвателя, противоречи на приетото в посоченото в изложението решение №43 от 23.03.2015г. по гр. д.№42/2015г. на Районен съд – Айтос, потвърдено с решение №706 от 14.07.2015г. по гр. д.№834/2015г. на Окръжен съд – Бургас. Противоречието с решения, постановени от районните и окръжните съдилища обаче не представлява основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280 ГПК. Обстоятелството, че решение №706 от 14.07.2015г. по гр. д.№834/2015г. на Окръжен съд – Бургас не е допуснато до касационно обжалване, също не обосновава извод за наличие на основание за допускане на касационното обжалване, тъй като при подаването на касационната жалба въпрос, касаещ началния момент, от който започва да тече срока по чл. 59, ал. 3 ЗС не е бил поставян и съответно тричленният състав на I г. о. на ВКС при постановяването на определение №162 от 14.03.2016г. по гр. д.№5301/2015г. не е изразявал становище за съответствие на извода, че срокът започва да тече от деня на учредяване на правото с трайно установената практика на съдилищата или с практиката на ВКС. Освен това определенията, постановени от тричленни състави на ВКС не представляват актове, противоречието с които да се определя като основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Соченото от касатора решение №268 от 23.06.2011г., постановено по гр. д.№965/2010г. на IV г. о. на ВКС също не обосновава поддържаната теза за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по първия поставен въпрос, тъй като в това решение становище за началния момент, от който започва да тече срока по чл. 59, ал. 3 ЗС не е било изразявано – в решението тричленният състав на IV г. о. на ВКС е изразил становище единствено по въпроса за момента, в който възниква право на ползване, учредено в полза на трето лице.

Поради това следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по първия поставен с изложението въпрос. Още повече, че изводът на въззивния съд в конкретния случай е свързан и с възможността имотът да се ползва реално с оглед неговото състояние, каквато специфична хипотеза в сочените от касатора съдебни актове не е била разглеждана.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по втория, поставен от касатора въпрос.

На първо място по причина, че изводът на въззивния съд, че по съдържание упражняването на вещното право на ползване от носителя не се различава от това на собственика на имота, учредил правото, и следва да се разбира не само като постоянно обитаване на жилището (недвижимия имот), а като всяка форма на фактическо и правно използване на имота като: постоянно или временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и др., като ползвателят може да предостави ползването на имота на друго лице под формата на наем (арг. от чл. 60 ЗС) или заем за послужване и съответно да упражнява правото си чрез другиго, съответства изцяло на практиката на ВКС. В същия смисъл е становището, изразено в решение №14 от 20.03.2015г., постановено по гр. д.№5426/2014г. от състав на II г. о. на ВКС.

Действително в посоченото в изложението решение №606 от 28.05.2007г., постановено по гр. д.№360/2006г. на състав на IV г. о. на ВКС е прието, че посещаването на жилището като близък роднина на семейството, както и съхраняването на лични вещи в това жилище не представляват действия, чрез които се осъществява ограничено вещно право на ползване. Но в настоящия случай изводът на въззивния съд, че ответникът е осъществявал правото на ползване върху апартамент №25 е основан не само на констатация за периодичните му посещения в този имот, но най-вече на обстоятелството, че е предоставил този апартамент за ползване по договор за заем за послужване на касатора и нейното семейство, което е установено от показанията на разпитаните по делото свидетели и съвпадащите изявления, съдържащи се в представената по делото нотариална покана и отговор на същата.

Освен това следва да бъде взето предвид и обстоятелството, че решение №606 от 28.05.2007г. по гр. д.№360/2006г. е постановено при действието на ГПК отм., докато решение №14 от 20.03.2015г., постановено по гр. д.№5426/2014г. от състав на II г. о. на ВКС, с което въззивният съд се е съобразил, отразява актуалната практика на ВКС.

Не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и по частта от втория въпрос, касаеща неизпълнението на задълженията по чл. 57, ал. 1 ЗС, тъй като същото не е включено в предмета на делото – при предявяването на иска С. Ж. е твърдяла, че запазеното от К. К. право на ползване не съществува, тъй като е погасено по силата на закона поради неупражняването му в периода от 29.06.2009г. до 29.06.2014г., но не и поради неизпълнение на задълженията по чл. 57, ал. 1 ЗС.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №260079, постановено на 17.09.2020г. от Софийски градски съд, ГО, III-Б въззивен състав по в. гр. д.№14411/2019г.

Определението е окончателно.

Председател:

Членове: