10определение по гр. д.№ 3138 от 2023 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение

№ 1301

София, 20.03. 2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание на тринадесети март две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: Т. Г.

М. Д.

като изслуша докладваното от съдия Т. Г. гр. д.№ 3138 по описа за 2023 г. приема следното:

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Столична община срещу решение № 404 от 30.03.2023 г. по в. гр. д.№ 3309 от 2022 г. на Софийския апелативен съд, ГК, 14 състав, с което е потвърдено решение № 2103 от 01.08.2022 г. по гр. д.№ 9505 от 2021 г. на Софийския районен съд, ГО, I-4 състав за осъждане на Столична община да заплати на М. И. Я. на основание чл.49 ЗЗД сумата 26 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от бездействието на ответника да организира и изпълнява дейностите, вменени му със закон, по овладяване на популацията на безстопанствените кучета и осигуряване безопасна градска среда, в резултат на което на 22 срещу 23.06.2021 г. в [населено място], по [улица], в посока към [улица], към [улица], управлявайки велосипеда си, М. Я. бил нападнат от три безстопанствени кучета, които го дърпали и бутали надясно, и при опит да ги отблъсне, Я. загубил равновесие и паднал върху паркиран на улицата лек автомобил, в резултат на което получил тежки травматични увреждания, ведно със законната лихва върху присъдената сума, считано от датата на увреждането- 22.06.2021 г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба се твърди, че решението на Софийския апелативен съд е неправилно и необосновано - основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Поставят се следните въпроси:

1. Настъпването на вреда само по себе си обосновава ли извод за виновно неизпълнение и какъв е обемът на изискуемата се от закона дължима грижа, кога се явяват достатъчни предприетите от общината действия и как съдът е извършил преценката, че положената грижа не е достатъчна ? По тези въпроси се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 279 от 28.09.2011 г. по гр. д.№ 1533 от 2010 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 262 от 11.05.2010 г. по гр. д.№ 1155 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 488 от 07.08.2012 г. по гр. д.№ 899 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 368 от 18.11.2015 г. по гр. д.№ 2045 от 2015 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 308 от 03.01.2018 г. по гр. д.№ 1068 от 2017 г. на ВКС, ГК, IV г. о., ППВС № 7 от 29.12.1958 г. и ППВС № 9 от 28.12.1966 г.

2. Проведено ли е пълно и главно доказване от ищеца, че кучето е безстопанствено и как се отразява на този извод обстоятелството, че по делото е установено, че за кучето се грижат граждани, които го хранят, направили са му къщичка, подслоняват го в общите части и са му дали име ? Как се разпределя доказателствената тежест досежно доказването на безстопанствения характер на кучето ? По тази група въпроси се сочи противоречие на обжалваното решение с практиката на съдилищата / решение № 52356 от 02.03.2017 г. по гр. д.№ 55224 от 2016 г. на СРС, 151 състав/, което според касатора представлява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Сочи се и противоречие с практика на ВКС: решение № 50151 от 19.10.2022 г. по гр. д.№ 2598 от 2021 г. на ВКС, ГК, III г. о. Не на последно място, по този въпрос се сочат основанията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и чл.280 , ал.2 ГПК.

3. Определен ли е справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди в съответствие с чл.52 ЗЗД и взети ли са предвид всички релевантни обстоятелства ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с ППВС № 4 от 1968 г.

В писмен отговор от 17.07.2023 г. ответникът по жалбата М. И. Я. оспорва същата. Моли касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд да не бъде допускано.

Върховният касационен съд на Р. Б. състав на първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на жалбата счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в едномесечния срок по чл.283 ГПК /касаторът СО е бил уведомен за обжалваното решение на 11.04.2023 г., а касационната жалба е подадена на 09.05.2023 г./ и срещу решение на въззивен съд по иск с цена на иска над 5 000 лв., което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване, ако са налице някои от предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване.

По допустимостта на касационното обжалване ВКС приема следното: За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за уважаване на предявения иск по чл.49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 26 000 лв., въззивният съд е приел, че от събраните по делото гласни доказателства безспорно се установява, че ищецът М. Я. е претърпял травми, тъй като е бил нападнат от безстопанствени кучета, докато е управлявал велосипед. Посочено е, че показанията на очевидеца на инцидента в тази връзка не са опровергани от други доказателства. За неоснователно е прието твърдението на ответната община, че телесните увреждания са настъпили от падане и поради това общината не може да бъде ангажирана с отговорност. Безспорно нападението на животните е провокирало загуба на равновесие и ако те не са били нападнали ищеца, той е нямало да падне от велосипеда и да претърпи травми.

За неоснователно е прието възражението на общината, че не било доказано, че нападналите ищеца кучета са безстопанствени. В пар.1, т.1 от ДР на Наредба № 4 от 01.02.2021 г. за прилагане на Националната програма за овладяване популацията на безстопанствените кучета на територията на РБ и за процедурите по нейното изпълнение, механизма на финансиране и отчетност, издадена от МЗХ, се съдържала дефиниция на понятието: безстопанствено е всяко изоставено, изгубено, родено на улицата или домашно куче, оставено на обществено място без надзор. Фактът, че нападналите ищеца кучета са били безстопанствени, се установявал от показанията на разпитаните по делото свидетели, които сочат, че кучетата обитавали уличния район, живеели в глутница и нямало ясни данни за техни собственици.

Прието е на следващо място, че отговорност за претърпените от ищеца от нападението на безстопанствените кучета вреди носи Столична община поради следното: В чл.40, ал.1 от Закона за защита на животните е предвидено, че М. съвет по предложение на Министъра на земеделието приема Национална програма за овладяване на популацията /с легална дефиниция в пар.1, т.12 от ДР на ЗЗЖ/ на безстопанствените кучета на територията на РБ и план за действие на съответната община /чл.40, ал.3 от закона/. Задълженията на общинските власти са детайлизирани в Наредба № 4 от 01.02.2021 г. за прилагане на Националната програма за овладяване популацията на безстопанствените кучета на територията на РБ и за процедурите по нейното изпълнение, механизма на финансиране и отчетност. Съгласно чл.41, ал.3 от ЗЗЖ безстопанствените животни се настаняват в приюти, изградени от органите на местната власт, подлежат на кастрация, обезпаразитяване и ваксинация и ако не бъдат взети за отглеждане, се връщат от местата, от които са взети /чл.47, ал.3 от закона/. Тъй като отговорността по чл.49 ЗЗД на общината в конкретния случай е виновна, съдът е приел, че тя дължи обезщетение, само ако нейните служители не са положили дължимата грижа - не са осъществили предписаните от закона действия за овладяване на популацията от безстопанствени кучета, не са взели необходимите мерки и не са организирали изпълнението им. В конкретния случай от свидетелските показания можело да се направи извод, че животните са били уловени и в съответствие с изискванията на програмата за овладяване на популацията са били маркирани и върнати на местата, от които са взети. Съгласно чл.47, ал.3 ЗЗЖ и чл.21, ал.1 от Наредбата обаче, ако липсват граждани и организации, заявили желание да се грижат за безстопанствените кучета, които са върнати по места, тези кучета остават под надзора /под контрола и грижите/ на общината. Общината, чиято е била доказателствената тежест, не е доказала, че съществуват такива организации и лица, които да са поели регламентиран ангажимент за стопанисване, отглеждане и контрол върху кучетата, които са нападнали ищеца. Вярно било, че от показанията на свидетелите се установявало, че част от нападналите ищеца кучета се обгрижват от граждани в квартала, които им предоставят храна, правят им колиби, подслоняват ги в общи части или край жилищните сгради, дават им имена, но това не можело да обоснове еднозначен извод, че безстопанствените кучета са изведени от надзора на общината. Обратно - животните, дори и домашни, когато са изоставени без надзор на обществени места /каквото е междублоковото пространство/, следва да бъдат контролирани от общинските власти, чието основното задължение е да осигурят безопасна градска среда.

Съдът е посочил, че съгласно чл.50, т.2 ЗЗЖ общините са длъжни да вземат мерки за осуетяване агресивното поведение на кучетата към хората. В чл.11, ал.2 от Наредбата е посочено, че залавянето на такива кучета се извършва въз основа на сигнал, подаден до общината, а съгласно чл.21, ал.3 от наредбата - при сигнал за агресивно поведение на куче следва да се извърши проверка от общината с участието на регистрирани/официални ветеринарни лекари. От събраните по делото доказателства е установено, че процесният инцидент с глутницата кучета, нападнала ищеца, не е единичен и че за агресивността на кучетата неколкократно са били подавани сигнали в общината. От страна на общината не са ангажирани доказателства, че процесните сигнали са обработвани, че по тях е извършвана проверка и са предприети адекватни мерки. В тази връзка съдът е посочил, че представените от общината общи отчети за провеждането на дейност не обхващат годината на инцидента, а предходната година. Поради това съдът е достигнал до извод, че в конкретния случай не може да се приеме, че общината е изпълнила с дължимата грижа възложените й от закона задължения за осигуряване на безопасна градска среда.

Относно размера на дължимото на ищеца обезщетение, въззивният съд е приел, че при определянето му е съобразена разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Взето е предвид, че при падането ищецът е получил средна телесна повреда по смисъла на чл.129, ал.2 НК, тъй като е с избит зъб, което затруднява храненето му. Отчетено е, че раните по лицето му представляват кожни козметични дефекти на лицето, в областта на устата и носа, които са видими и за които е била проведена оперативна пластична интервенция. Съобразена е продължителността на периода на лечение /който е посочено като по-продължителен от обичайното/, естеството на терапията /оперативна с трансплантация на кожни сегменти/, обстоятелството, че при падането ищецът е получил и множество други леки телесни повреди в различни области на тялото /глава, крайници, торс/ и че събитието му се е отразило негативно в емоционален и психически аспект /преживял е ужас и шок при нападението, впоследствие е развил страх да се разхожда сам пеша, което променило активностите му и обичайното му ежедневие, изпитвал е силни притеснения и комплекси от раните по лицето си при общуването с хора в личен и професионален план/. Не на последно място е съобразена и възрастта на ищеца /48 г./ и обществено-икономическите условия в страната към датата на събитието.

Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице основания за допускане на касационно обжалване на това решение, поради следното:

1. По първата група поставени въпроси /Настъпването на вреда само по себе си обосновава ли извод за виновно неизпълнение и какъв е обемът на изискуемата се от закона дължима грижа, кога се явяват достатъчни предприетите от общината действия и как съдът е извършил преценката, че положената грижа не е достатъчна ?/ не е налице посоченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като приетото в обжалваното решение не противоречи на посочената практика на ВКС: решение № 279 от 28.09.2011 г. по гр. д.№ 1533 от 2010 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 262 от 11.05.2010 г. по гр. д.№ 1155 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 488 от 07.08.2012 г. по гр. д.№ 899 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 368 от 18.11.2015 г. по гр. д.№ 2045 от 2015 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 308 от 03.01.2018 г. по гр. д.№ 1068 от 2017 г. на ВКС, ГК, IV г. о., ППВС № 7 от 29.12.1958 г. и ППВС № 9 от 28.12.1966 г. Напротив, напълно в съответствие с тази практика в обжалваното решение е прието, че настъпването на вредата само по себе си не обосновава извод за виновно неизпълнение на задълженията на общината по ЗЗЖ. Отговорността на общината за настъпилите за ищеца вреди от нападението от безстопанствени кучета е обоснована с доказаното бездействие на нейните органи и служебни лица във връзка със задълженията им по чл.50, т.2 ЗЗЖ и чл.11 и чл.21, т.3 от Наредбата № 4 от 01.02.2021 г. за вземане на мерки за осуетяване агресивното поведение на безстопанствените кучета към хората: неизвършването на проверка по подадени сигнали за агресивността на кучетата, нападнали и други лица преди ищеца и непредприемането на адекватни мерки във връзка с тези сигнали.

2. По втората група въпроси /Проведено ли е пълно и главно доказване от ищеца, че кучето е безстопанствено и как се отразява на този извод обстоятелството, че по делото е установено, че за кучето се грижат граждани, които го хранят, направили са му къщичка, подслоняват го в общите части и са му дали име ? Как се разпределя доказателствената тежест досежно доказването на безстопанствения характер на кучето ?/ също не е налице посоченото основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посоченото решение № 50151 от 19.10.2022 г. по гр. д.№ 2598 от 2021 г. на ВКС, ГК, III г. о. В това решение на ВКС е прието, че тежестта на доказване, че кучетата са били безстопанствени, е на ищеца, който твърди, че е пострадал от нападението им. В обжалваното решение е прието същото: че от събраните по делото по искане на ищеца свидетелски показания е безспорно доказано, че кучетата са обитавали междублоково пространство /което е обществено място/ и че върху тях не е бил осъществяван регламентиран контрол от граждани или организации, поради което тези кучета са безстопанствени по смисъла на пар.1, т.1 от ДР на Наредба № 4 от 01.02.2021 г. и следва да са под надзора на общината. Правилно е съобразено, че оборването на отрицателния факт /че кучетата не са били под регламентиран контрол от граждани или организации/ е в тежест на ответната община, тоест че именно общината е следвало да докаже положителния факт, че кучетата са били под надзора на граждани или организации, които са поели регламентиран ангажимент /чрез подаване на заявление по чл.21, ал.1 от Наредбата и подписване на декларация по чл.47, ал.3 ЗЗЖ/ за стопанисването, отглеждането и контрола на безстопанствените кучета, които са нападнали ищеца.

По тази група въпроси не е налице и соченото основание на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като не са посочени актове на Конституционния съд на РБ или на Съда на ЕС, на които обжалваното решение да противоречи. Противоречието с посоченото от касатора решение № 52356 от 02.03.2017 г. по гр. д.№ 55224 от 2016 г. на СРС, 151 състав, както и с решенията на всички други съдилища, извън посочените в чл.280, ал.1, т.1 ГПК решения на ВКС и ВС, не са основания за допускане на касационно обжалване нито по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, нито по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.

По тази група въпроси не е налице и посоченото основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението, поради следното: По тези въпроси има ясна и пълна правна уредба /посочените от съда разпоредби на чл. 47, ал.3 ЗЗЖ и чл.21, ал.1 и пар.1,т.1 от ДР на Наредба № 4 от 01.02.2021 г., както и нормите на ГПК за разпределение на доказателствената тежест и доказването на отрицателните факти/ и последователна практика на ВКС, от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяна на тази практика. Поради това разглеждането и произнасянето на ВКС по настоящото дело и по тези въпроси с нищо не би допринесло за правилното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

3. По третия поставен въпрос, който най-общо се свежда до критериите за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД, също не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението: не е налице противоречие с посоченото от касатора с ППВС № 4 от 23.12.1968 г. В това ППВС е прието, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесни увреждания могат да бъдат: характера на увреждането, начина на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено непозволеното увреждане, допълнителното влошаване състоянието на здравето на пострадалия, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др.

В трайната практика на ВКС /например решение № 28 от 09.04.2014 г. по т. д.№ 1948 от 2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 124 от 11.11.2010 г. по т. д.№ 708 от 2009 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 749 от 05.12.2008 г. по т. д.№ 387 от 2008 г. на ВКС, ТК, II т. о. и др./ се приема, че релевантните за размера на обезщетението за неимуществени вреди обстоятелства са специфични за всяко дело, но във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД е обусловено от съобразяване на указаните от Пленума на ВС в ППВС № 4 от 23.12.1968 г. общи критерии. Критерият за справедливост по чл.52 ЗЗД не е абстрактен, а всякога детерминиран от съществуващата в страната икономическа конюнктура и от общественото възприемане на справедливостта на даден етап от развитие на самото общество в конкретна държава. Справедливото обезщетяване по смисъла на чл.52 ЗЗД означава да бъде определен от съда точния паричен еквивалент на болките, страданията, неудобствата, емоционалните, физически и психически сътресения, нанесени на конкретното пострадало лице.

В обжалваното решение въззивният съд е съобразил всички посочени в горепосоченото ППВС критерии, отчел е спецификата на конкретния случай и с оглед на това е определил справедлив размер на обезщетението в размер на 26 000 лв.

4. Не са налице и основанията на чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд: Няма вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл.49 ЗЗД, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Решението на Софийския апелативен съд не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. В случая, обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на ЗЗД, ЗЗЖ и Наредба № 4 от 01.02.2021 г. и процесуалноправните разпоредби на ГПК, в действащите редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на пълномощника на ответника по жалбата адв.М. Н.- Т. адвокатско възнаграждение по чл.38 от Закона за адвокатурата във връзка с чл.9, ал.3 и чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1 от 2004 г. в размер на 2 047,50 лв.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 404 от 30.03.2023 г. по в. гр. д.№ 3309 от 2022 г. на Софийския апелативен съд, ГК, 14 състав.

ОСЪЖДА Столична община- [населено място], [улица] да заплати на адвокат М. Б. Н.- Т. с адрес: [населено място], [улица], ет.3, на основание чл.38 от Закона за адвокатурата сумата 2047,50 лв. /две хиляди четиридесет и седем лева и петдесет стотинки/.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.