Производството е по чл. 280 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба на особения представител на ответника С. Д срещу решение на Пловдивски апелативен съд, потвърждаващо първоинстанционно решение, с което са уважени предявените от „У. Б“ АД срещу „АС С. Д“ ЕООД и С. Т. Д по реда на чл. 422 ГПК искове за установяване на вземания по договор за банков кредит.

Ищецът оспорва жалбата.

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е намерил за неоснователно направеното с жалбата оплакване за недопустимост на първоинстанционното решение, обосновано с доводи за произнасяне на непредявено основание – поради това, че исковете си ищецът е обосновал с твърдение за настъпила предсрочна изискуемост на вземанията по договора за кредит, а първоинстанционният съд е уважил същите въз основа на установеното изтичане на крайния срок на договора.

Извода си за допустимост на първоинстанционното решение въззивният съд е обосновал със съображенията, че предсрочната изискуемост и изискуемостта поради изтичане на уговорения срок не представляват различни основания на иска, поради което не е налице и произнасяне на непредявено основание.

Както в касационната жалба, така и в изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване се обосновава единствено с доводи, извлечени от поддържаната от жалбоподателя теза за произнасяне от съда на непредявено основание – основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, като допълнително се поддържа противоречие на изводите на въззивния съд в това отношение с практиката по ТР № 4/2013 на ВКС-ОСГТК (т. 11.б) и решение по т. д. № 1153/2014 г. на ВКС, ІІ т. о. Върховен касационен съд, І т. о., определение по т. д. № 2617/2019 г., стр. 4/4

Касационно обжалване не следва да се допуска, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо, а по съществото на спора не са изложени основания по чл. 280, ал. 1 и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Поддържаните от жалбоподателя доводи за недопустимост поради произнасяне на непредявено основание са неоснователни.

На първо място, съобразно разясненията по ТР № 8/2017 на ВКС-ОСГТК в случаите като разглеждания правното основание, на което се претендира изпълнение и на вноските с настъпил падеж, и на предсрочно изискуемата главница, е едно – сключеният договор за кредит. Предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на настъпването й, но няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането. Вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също основание - договора за кредит. По тези съображения позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на претенцията, предявена по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, поради което обосноваването на извода за изискуемост на вземането с настъпилия падеж, вместо с посочената от ищеца предсрочна изискуемост не представлява произнасяне по непредявен иск. Изводите на въззивния съд в това отношение следователно са съобразени с установената с ТР № 8/2017 задължителна практика, което изключва възможността решението му да е недопустимо.

На второ място, независимо от изложеното по-горе, доводите за недопустимост не съответстват на конкретните обстоятелства по настоящото дело. Както в заявлението по чл. 417 ГПК, така и в исковата молба ищецът, наред с твърденията за настъпила предсрочна изискуемост, надлежно се е позовал и на обстоятелството, че още преди образуване на заповедното производство е изтекъл и уговореният краен срок за погасяване на кредитното задължение.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят дължи на ищеца направените за касационното производство разноски в размер на 1339.14 лв., а съгласно т. 7 от ТР № 6/2012 г. на ВКС-ОСГТК същият следва да бъде осъден да заплати и дължимата за касационното производство такса в размер на 30 лв.

С тези мотиви съдът

ОПРЕДЕЛИ:Не допуска касационно обжалване на решение № 220/05.07.2019 г. по т. д. № 70/2019 г. по описа на Пловдивски апелативен съд.

Да се изплати на назначения на основание чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител адв. Ф. Х., [населено място], [улица], офис 10, за сметка на внесения депозит възнаграждение в размер на 1339.14 лв.

Осъжда С. Т. Д, ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], да заплати на „У. Б“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], пл. „Св. Неделя“ № 7, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за касационното производство в размер на 1339.14 лв.

Осъжда С. Т. Д, ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], да заплати по сметка на ВКС държавна такса за касационното производство в размер на 30 лв.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: