Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника А. В. С. чрез процесуален представител адвокат К. И. М. срещу решение № 163 от 04.07.2019г. по в. т. дело № 281/2019г. на Апелативен съд Варна, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 179 от 28.02.2019г. по т. дело № 663/2018г. на Варненски окръжен съд, Търговско отделение и А. В. С. е осъден да заплати на „Миг - Маркет“ ООД, [населено място] на основание чл. 78, ал. 3 във връзка с ал. 5 ГПК сума в размер 3 100 лв., представляваща направени разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт са отхвърлени предявените от А. В. С. срещу „Миг – Маркет“ ООД искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 2 за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 54 249, 97 лв., платени на неосъществено основание с три приходни касови ордера от 04.06.2013г., 07.06.2013г. и 01.07.2013г. по уговорки за закупуване на студио № 19, намиращо се в [населено място], и в евентуалност иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 15 600 лв., платени без основание с приходен касов ордер от 07.06.2013г. и в евентуалност платени на неосъществено основание поради незакупуване на ап. 119, находящ се в [населено място], ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на исковата молба, и ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер 3 468 лв., представляваща направени разноски за първоинстанционното производство.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства и всички възражения и доводи на страните при формиране на изводите си по предмета на спора? – противоречие с решение № 331/04.07.2011г. по гр. д. № 1649/2010г. на ВКС, ГК, 4 г. о., решение № 36/24.03.2014г. по т. д. № 2366/2013г. на ВКС, ТК, 2 т. о., решение № 146/13.11.2015г. по т. д. № 2687/2014г. на ВКС, ТК, 2 т. о. и Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.

2. Приложима ли е презумпцията на чл. 109 ЗЗД при категорично доказване на липса на плащане или на друго съглашение за погасяване на дълга по оригиналния дългов документ, намиращ се в длъжника по него, и доказване на друга цел на предаване на дълговия документ от кредитора на длъжника?

3. Недоказването на принудително отнемане чрез психически и физически натиск и доказването на липса на желание у кредитора по дългов документ за предаването му на длъжника с цел погасяване, представлява ли необорване на презумпцията по чл. 109 ЗЗД? За оборване на презупцията по чл. 109 ЗЗД следва да се доказва липса на доброволно предаване според буквалния й прочит или наличие на принудително отнемане на дълговия документ според тълкувателното й прилагане?

По посочените в т. 2 и 3 от изложението въпроси касаторът поддържа, че с отговора по тях ще е налице принос за правилното прилагане на чл. 109 ЗЗД, предвид липсата на съдебна практика – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответникът „Миг - Маркет“ ООД, [населено място] чрез процесуален представител адвокат М. Р. /ответник в първоинстанционното производство/ оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По първия въпрос поддържа становище, че въззивният съд е обсъдил всички факти и обстоятелства, относими към приложението на презумпцията по чл. 109 ЗЗД, възраженията и доводите на страните и не е допуснал процесуално нарушение. Относно посочените в т. 2 и т. 3 от изложението въпроси прави възражение, че не са включени в предмета на спора, съдебният състав не се е произнесъл по тях и същите не са обусловили крайните изводи по съществото на делото. Поддържа също, че липсва и специалната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като разпоредбата на чл. 109 ЗЗД е пределно ясна.

Страните претендират присъждане на направените разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Въззивният съд е констатирал, че ищецът А. С. с оглед бъдещо придобиване на собствеността върху студио № 19, находящо се в [населено място], [улица], при липса на сключен договор, е платил на ответника „Миг – Маркет“ ООД сумата в общ размер 54 249, 97 лв., за което ответникът е издал три броя квитанции към приходни касови ордери – на 04.06.2013г. за сумата 29 350 лв., на 07.06.2013г. за сумата 15 600 лв. и на 01.07.2013г. за сумата 9 299, 97 лв. Установил е, че студио № 19 ведно с идеални части от дворното място е продадено на „Р. 2012“ ООД чрез пълномощника му А. С. с нотариален акт № 25, том I, рег. № 257, дело № 19/29.01.2014г. Съдебният състав е приел, че представените квитанции имат значението на частни удостоверителни документи и имат доказателствената стойност на разписка по смисъла на чл. 77, ал. 1 ЗЗД, поради което с оглед съвпадащите изявления на страните установяват, че ищецът е платил посочените в тях суми, а ответникът ги е получил по повод сключване на бъдещо съглашение за продажба на недвижим имот, каквото не е постигнато впоследствие.

Въззивната инстанция е приела за безспорно, че оригиналите на трите квитанции се намират в държане на „Миг – Маркет“ ООД, което е и удостоверено с представяне от ответника на оригиналите за констатация на идентичност със заверените копия в съдебно заседание на 18.12.2018г. в първоинстанционното производство. Във връзка с установяване на обстоятелствата, касаещи връщането на оригиналите на процесните квитанции на ответното дружество, съдебният състав е обсъдил показанията на свидетелите Г. Й. и М. М. и е приел, че в деня, предхождащ сделката относно студио № 19 свидетелката Й., която през 2014г. е работила при ответника като „организатор продажби и реклама“, е изпратила е-мейл на М. М. и на ищеца А. С. да върнат издадените на ищеца ордери, т. е. квитанции към ПКО, което е направено от него в деня на сключване на договора – 29.01.2014г., като не е имало коментари, свързани с причината за връщането им. В деня на изповядване на сделката пред нотариуса на ответното дружество са върнати пет квитанции, три от които са процесните. Въззивният съд е посочил също, че свидетелката М. предния ден е направила нотариална заверка на квитанциите, защото смятала да бъде извършено прихващане на тези пари при закупуване на капариран от нея апартамент № 35.

Съдебният състав е обсъдил разпоредбите на чл. 77, ал. 2 и чл. 109 ЗЗД и предвид обстоятелството, че квитанциите, удостоверяващи плащане на процесната сума и респ. обусловеното задължение за връщането й, се намират в оригинал в държане на ответното дружество – длъжник, е приложил оборимата презумпция на чл. 109 ЗЗД, че задължението е погасено. Изложил е съображения, че е допустимо със свидетелски показания да бъде установено, че документът за дълга не е върнат доброволно на длъжника. За да направи извод, че презумпцията на чл. 109 ЗЗД не е опровергана, въззивната инстанция се е аргументирала с недоказване на обстоятелството, че ищецът се е лишил от оригиналите на квитанциите принудително. Посочила е, че е без значение обстоятелството дали квитанциите са върнати лично от ищеца или от неговата съпруга, след като не е установено принудително отнемане чрез психически или физически натиск.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Посоченият от касатора в т. 1 от изложението към касационната жалба процесуалноправен въпрос се отнася до правомощията на въззивната инстанция по чл. 269 ГПК и в този смисъл е релевантан, тъй като е обусловил правните изводи във въззивното решение. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по този въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания събраните относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. Константна е съдебната практика, че признанието на факти от ответника по иска следва да бъде обсъдено заедно със събраните по делото доказателства.

В настоящия случай касаторът /въззивник в производството пред Апелативен съд Варна/ във въззивната жалба се е позовал на неверните твърдения на ответното дружество в двата отговора на исковата молба и частната жалба, че представените от ищеца три квитанции не са издавани от ответника и че посочените в тях суми не са постъпили в дружеството, което изключвало и верността на всички следващи твърдения, включително, че сумите по трите квитанции са върнати. Поддържа и твърдението, че постигнатото споразумение за връщане на квитанциите не е с ищеца и не той е дал на свидетелката Г. Й. квитанциите, което не доказва, че ищецът е предал на ответника процесните квитанции. Във въззивната жалба са изложени и доводи, че показанията на свидетелката Й. са противоречиви, поради което презумпцията на чл. 109 ЗЗД е неприложима.

Въззивният съд в съответствие с константната практика на ВКС не се е позовал само на признати от ответника в допълнителния отговор и в първото съдебно заседание в първоинстанционното производство факти, а е обсъдил допустимите и относими към твърдените от страните факти, обстоятелства и възражения доказателства в тяхната съвкупност /писмени и гласни доказателствени средства/, въз основа на тях е установил фактическата обстановка, към която е приложил относимите материалноправни норми. Фактическите и правни изводи за прилагане на презумпцията на чл. 109 ЗЗД и липсата на нейното оборване са изградени след преценка на конкретните събрани доказателства, установяване на предадената от ищеца на ответника сума, удостоверена с трите квитанции, липсата на сключена между страните сделка за продажба на студио № 19, наличието на договор за продажба на студиото, сключен с нотариален акт между ответника и трето лице, връщане от ищеца на ответника на квитанциите при подписване на нотариалния акт, липсата на данни за принудително лишаване на ищеца от оригиналите и неустановяване на принудително отнемане чрез психически или физически натиск на квитанциите.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочените в т. 2 и т. 3 от изложението към касационната жалба правни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също е неоснователен, тъй като по отношение на тях не е осъществено основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Във въпросите се съдържат твърдения, че по делото е доказана друга цел на предаване на дълговия документ /квитанциите/ от кредитора /ищеца/ на длъжника /ответника/ и че е доказана липсата на желание у кредитора по дълговия документ /ищеца/ за предаването му на длъжника /ответника/ с цел погасяване. В конкретния случай отговорът на въпросите е обусловен от фактите по делото - фактическите и правни изводи за прилагане на презумпцията на чл. 109 ЗЗД и липсата на нейното оборване са изградени след преценка на конкретните събрани доказателства, установяване на предадената от ищеца на ответника сума, удостоверена с трите квитанции, липсата на сключена между страните сделка за продажба на студио № 19, наличието на договор за продажба на студиото, сключен с нотариален акт между ответника и трето лице, връщане от ищеца на ответника на квитанциите при подписване на нотариалния акт, липсата на данни за принудително лишаване на ищеца от оригиналите и неустановяване на принудително отнемане чрез психически или физически натиск на квитанциите. Съдебният състав не е приел, че предаването на дълговия документ /трите квитанции/ от ищеца на ответника е с друга цел, различна от погасяване, нито, че е доказана липсата на желание у ищеца за предаване на квитанциите с цел погасяване. Поради това не може да се приеме, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Същите са от значение единствено за правилността на обжалваното решение, която може да бъде проверявана само след допускане на касационното обжалване. Крайният извод на въззивния съд е обусловен от преценката му на събраните по делото писмени и гласни доказасетлствени средства и установената въз основа на тях фактическа обстановка. Направените в тази връзка оплаквания и изложени от касатора доводи представляват касационни основания по смисъла на чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт.

Предвид липсата на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Апелативен съд Варна. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника направените от него разноски за касационното производство в размер 3 600 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Р. Б, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 163 от 04.07.2019г. по в. т. дело № 281/2019г. на Апелативен съд Варна, Търговско отделение.

ОСЪЖДА А. В. С. с адрес [населено място], [улица], област София да заплати на „Миг - Маркет“ ООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер 3 600 лв. /три хиляди и шестстотин лева/, представляваща платено адвокатско възнаграждение за касационното производство.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.