Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на М. С. М. срещу решение №981 от 25.04.2019г., постановено по в. гр. д.№4629/2018г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 с-в. в частта му, с която е потвърдено решение №3190/21.05.2018г. по гр. д.№4386/2015г. на Софийски градски съд, ГО, І-11 състав в частта, с която е отхвърлена претенцията на М. М. за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 105 000лв. до пълния претендиран размер от 150 000лв. (искът е заявен като частичен иск от общ дължим размер от 380 000лв.).

В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва се извода на съда, че размерът на обезщетението не трябва да води до неоснователно обогатяване на ищцата като се излагат доводи, че по делото са установени изключителните болки и страдания, както и тежко травмиращото отражение на злополуката върху психиката на ищцата. Акцентира се върху липсата в обжалваното решение на намерен точен паричен еквивалент при определяне размера на обезщетението от 150 000лв., което според касаторката не е съобразено с непрекъснато увеличаващите се лимити на отговорността на застрахователите по застраховката „Гражданско отговорност”. Твърди се, че съдът не е взел предвид и не е отчел в достатъчна степен всички релевантни обстоятелства за определяне справедливия размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД.Сременно се поддържа, че въззивният състав неправилно е намалил обезщетението, приемайки наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като се застъпва становището, че от доказателствата по делото не се установява нито нарушение на правилата за пътуване в МПС от страна на детето, нито наличие на причинна връзка между поведението му и вредоносния резултат. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част, уважаване на претенцията за обезщетение за неимуществени вреди в пълния претендиран размер от 150 000лв., ведно със законната лихва, считано от датата на застрахователното събитие, както и присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани две групи материалноправни и процесуално правни въпроси, които според касаторката са обусловили решаващата воля на съда и по отношение на които са налице допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, а именно:

І. Материалноправни и процесуалноправни въпроси относно приетото от съда съпричиняване на вредоносния резултат по чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

1.) „Едно и също нарушение, осъществено с едно изпълнително деяние, може ли да бъде едновременно допуснато от осъдения за това деяние водач и пострадалия, за отчитане на съпричинявапе от последния, и да бъде вменено в еднакво задължение за спазване и за двамата?”

1.2.„Ако водач на МПС е осъден за неправилно превозване на пътник, в резултата на което са настъпили вреди, може ли за пътника да се отчете съпричиняване затова, че неправилно се е превозвал?”

1.3. „Може ли пострадалия да носи отговорност за същото поведение, за което делинквента е признат за виновен и да се отчита съответно съпричиняване от пострадалия?”

1.4 „Ако делинквента с осъден за конкретно нарушение на правилата за движение, съответстващо на дължимо поведение от пострадалия и представляващи едно и също деяние, как това се противопоставя на съответното гарантирано от закона право на пострадалия да е защитен, обвързано със забрана за делинквента да допуска съответното нарушение и от правото на закрила възниква ли задължение за пострадалия, водещо до нарушение, представляващо предпоставка за отчитане на съпричиняване?”

1.5. „Може ли гражданския съд, в рамките на съдебното производство по претенция за компенсиране на вреди от деликт, да приеме осъществяване на изпълнително деяние, представляващо конкретно нарушение по ЗДвП, за което има постановена осъдителна присъда, с друг вид нарушение на правилата за движение от страна на пострадалия, за да отчете съпричиняване от последния, във връзка и в рамките на същото събитие?”

2.) „Чия е отговорността за спазване на изискването за превозване на малолетно дете в МПС и за кого е изискването на чл. 137, т. 1 при превозване на малолетно дете; може ли да се приеме, че малолетното дете е имало посочените законови задължения - да не се превозва на опасно място и като не изпълнява тези си задължения, е съпричинило увреждането си, или това са задължения, които могат да бъдат вменени само на водача и съответно съпричиняването е от него, ако са налице предпоставки за отчитане на такова?”

3.) „Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат, или само това, което има пряка причинна връзка с ПТП?”.

4.) „Само по себе си нарушението на установените правила за движение по пътищата основание ли е да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото обезщетение или е необходимо да бъде доказано, че нарушението е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и доказано поведение на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането, при условията на пълно и главно доказване?”

ІІ. Материалноправни и процесуалноправни въпроси по приложението на принципа за справедливост и критериите за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД.

1.1. „Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да съпостави тези задължителни критерии с всички конкретни факти и обстоятелства, обуславящи търпените болки и страдания от ищеца и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите? Местоживеенето на ищеца представлява ли задължителен и/или относим критерии, за правното определяне размера на обезщетение, при компенсиране на морални вреди от смърт на член от семейството или представлява дискириминационен такъв?”

1.2. „Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика - ППВС 4/68г.?”.

1.З. „В тази връзка длъжен ли е съдът да вземе предвид всички съществени конкретни обстоятелства - посочени по-горе в изложението, както и посочените, но неотчетени в достатъчна степен?”.

1.4. „Длъжен ли е въззивниит съд да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди и достатъчно ли е формално позоваване на задължителните указания но прилагане на чл. 52 ЗЗД, съдържащи се в ППВС №4/68г. и сочене на обстоятелствата, без да са преценени в тяхната съвкупност и значимост, като в същото време са оценени неотносими такива,?”

1.5. „За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/68г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, свързани със задължителните критерии по прилагане принципа на справедливост, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят фактите?”.

2.) „Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент на търпените морални вреди и длъжен ли с да намери „справедлив еквивалент на същите или е достатъчно да се търси „известно компенсиране на загубеното?”;

3.) „Относимо ли е понятието „неоснователно обогатяване към определяне размер на обезщетение за компенсиране на морални вреди от смърт на член от семейството, какво представлява и трябва ли да се съобразява и отчита това понятие; Може ли обезщетение за морални вреди от загуба на дете да се определя като средства за „обогатяване, предвид и факта, че нормативно са установени граници над 20 пъти от определеното обезщетение?”

4.) „Кои са критериите за определяне съдържанието на /между починалия и неговите родители/ и необходимо ли е да се обсъди степента на родство и факта, че ищцата е загубила единствено дете и е самотен родител, „Длъжен ли е съдът да посочи какви са предпоставките, въз основа на които приема за неоснователни исковете до предявения размер?

5.) „Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено - икономическите н социални условия в страната и какво е значението им?”.

Твърди се, че горните въпроси са разрешени в противоречие със посочената в изложението практика на ВКС, както и че са от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото. Без да се излагат конкретни доводи в изложението се поддържа, че са налице и основанията за допускане на касация по чл. 280, ал. 2 ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е представен писмен отговор на касационната жалба от ответното дружество ЗАД „Булстрад В. И. Г” АД – [населено място].

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на касаторката по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение №3190/21.05.2018г. по гр. д.№4386/2015г. на СГС, в частта му, с която е отхвърлена претенцията на М. М. (заявена като частичен иск) за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 105 000лв. до пълния претендиран размер от 150 000лв., ведно със законната лихва, считано от 14.08.2014г. В останалата му част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.

Въззивният състав е приел за безспорно установено, че е ангажирана отговорността на застрахователя ЗАД „Булстрад В. И. Г” АД по чл. 226, ал. 1 КЗ отм. за обезщетяване на неимуществените вреди, причинени на ищцата М. М. от смъртта на дъщеря й Д. М., настъпила вследствие на ПТП на 14.08.2014г. Съдът е посочил, че с влязла в сила присъда, постановена по н. о.х. д.28/2017г. по описа на Старозагорски окръжен съд, застрахованият при ответното дружество по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” Б. Г. М. е признат за виновен в това, че на 14.08.2014г. по черен път между селата П. и Ловец при управляние на МПС - колесен трактор с прикачени към него две ремаркета, е нарушил правилата за движение по пътищата, като е управлявал машината без да има необходимата за това правоспособност (чл. 150 ЗДвП) и като е превозвал, въпреки забраната на чл. 134, ал. 1 ЗДвП, на предния десен калник на трактора пострадалата Д. М., в резултат на което е последвала нейната смърт.

Във връзка с направеното от ответното дружество възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата, въззивният състав е посочил, че от заключението по извършената комплексна медицинска и автотехническа експертиза се установява, че процесното ПТП е настъпило като колесният трактор се е движил по черен път, без настилка със скорост от около 10км/ч. Пострадалата се е намирала върху десния калник на задното колело на трактора, откъдето е изпаднала и се е озовала между задното колело на трактора и предното дясно колело на тегленото ремарке. Водачът на трактора е реагирал с аварийно спиране, но колелото на ремаркето е преминало върху изпадналата пътничка, в резултат на което последвала нейната смърт.

Позовавайки се на разясненията, дадени с ТР №1/2014г. по т. д.№ 1/2014г на ОСТК на ВКС, съдът е приел за установено, че пострадалата е допринесла за настъпването на вредоносния резултат, което съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД (аналогично на първата инстанция,) съдът е определил в размер на 30%. Според въззивния състав поведението на тринадесет годишната дъщеря на ищцата е противоправно, тъй като същата, в нарушение на разпоредбата на чл. 137, т. 1 пр. 4 от ЗДвП, се е возила като пътник в движещо се превозно средство на опасно място, където рискът за изпадане от превозното средство е завишен. Съдът е посочил, че противоправното поведение на пострадалото дете се намира в пряка причинна връзка с падането и прегазването му, защото пътувайки на опасно място върху калника на движещ се трактор, пострадалата е заавишила риска за своето увреждане. Въззвиният състав е приел за неоснователно оплакването на ищцата, че за същото деяние, за което се претендира наличие на съпричиняване, виновният водач е осъден с влязла в сила присъда, като е посочил, че водачът на трактора е осъден за нарушаване забраната за превоз на пътници в трактор по чл. 134, ал. 1 ЗДвП, което деяние е различно от деянието на пострадалата, представляващо нарушение по чл. 137, т. 1, пр. 4 ЗДвП - возене на пътник на опасно място, която забрана е адресирана към пътниците в превозното средство и не е идентична със забраната за водача.

С оглед спорния по делото въпрос за размера на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД, въззивният състав е акцентирал върху следните релевантни факти: 1.) починалата Д. М. към момента на смъртта си е била на 13 години, а ищцата – на 35години, 2.)

починалата е живеела с майка си и е била нейно единствено дете като двете били в добри отношения, 3.) Д. била в 6 клас, обичала да рисува, била добро и работно дете и помагала на майка си и 4.) след смъртта на детето майката всеки ден ходи на гробищата, станала е затворена, стояла е при брат си и е гледала неговите деца. Съобразявайки се с горните обстоятелства съдът е приел, че между майката и детето е имало силна емоционална връзка, израз на която е продължаващата мъка на майката, невъзможността й да се възстанови след смъртта на детето й, затвореността в себе си и обграждането с чужди деца, ежедневното посещение на гробищата и продължаващите спомени за ежедневието с починалото дете. Отчитайки и факта, че е погребана надеждата на майката за съвместен живот с дъщеря й, която да й бъде опора за в бъдеще, съдът е приел, че справедливото паричното обезщетение на ищцата за претърпени неимуществени вреди възлиза на 150 000лв. Съдът е посочил също, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди се съобразява и със стандарта на живот в страната, конкретните икономически условия, намиращи израз в ежегодно определяните нива на покритие по задължителната застраховка Гражданска отговорност на автомобилистите”, както и че се съобразява с конкретното място на живот на ищцата и момента, към който е настъпила вредата, доколкото обезщетението не следва да служи за неоснователно обогатяване.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280 ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т. 1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Нито един от поставените от касаторката въпроси (групирани в изложението като въпроси в раздел І от №1 до №1.5), базирани на становището за недопустимост да бъде отчитано съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД от страна на пострадалия пътник, когато водачът и пътника са допуснали едно и също нарушение на ЗДвП, за което водачът е признат за виновен, не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Това е така, тъй като въззивният състав е приел, че нарушението на водача на трактора и нарушението на пострадалата не са идентични (едното е по чл. 134. ал. 1 ЗДвП, а другото - по чл. 137, т. 1, пр. 4 ЗДвП), т. е, че с различното си противоправно поведение всеки един от двамата е допринесъл за злополуката. Поставените въпроси не са значими за конкретния правен спор доколкото съдът е обосновал извода за наличие на самостоятелно противоправно поведение от страна на пострадалата, с което сама се е поставила в опасност и което е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат. Несъгласието на касаторката с извода на съда, че пострадалата също е допуснала нарушение на правилата в ЗДвП, возейки се на предния десен калник на трактора, по своята същност е оплакване за неправилност на решението, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. На последно място следва да се има предвид, че въпросите не са решени в противоречие с практиката на ВКС и в частност с постановките в т. 7 от ТР №1/23.12.2015г. по тълк. д.№1/2014г. на ВКС, ОСТК, съгласно които съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между противоправното поведение на пострадалия и вредоносния резултат, но не и вина.

Въпросите (посочени в изложението като №2, №3 и №4 на раздел І), не притежават характеристиката на въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК, обуславящи допускане на касационно обжалване. Въпросите за това, чия е отговорността при превозване на малолетно дете в МПС и дали може да се приеме че малолетното дете има задължение да не се вози на опасно място, са формулирани като общотеоретични въпроси и са относими към правилността на въззивното решение. Що се отнася до въпросите, касаещи наличието на причинна връзка и начинът на нейното доказване, същите не са значими за конкретния спор, доколкото въззивният състав е приел за установено по несъмнен начин, че е налице причинна връзка между противоправното поведение на пострадалото дете и вредоносния резултат.

Не могат да обосноват наличие на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК въпросите (групирани в раздел ІІ от №1.1 до №1.5, №2, №3 и №4 и№5) относно задължението на съда да посочи всички относими критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди и да обсъди всички релевантните за спора обстоятелства с цел гарантиране правилното приложение на принципа за справедливост и намиране на точен паричен еквивалент на търпените морални вреди. При внимателен анализ на мотивите на въззивното решение е видно, че въззивният състав е приел за установени всички твърдения на ищцата, свързани с житейската трагедия на ищцата, обусловила изключителните й страдания, които не отшумяват във времето. Съдът е отразил също, че при определяне размера на обезщетението отчита всички тежки негативни последствия върху психиката на ищцата. В тази връзка въпросите не са решени от въззивния съд в отклонение от задължителната практика на ВС, обективирана в т. 11 от ППВС №4/1968г. и в цитираната от касаторите практика на ВКС. В посоченото Постановление е прието, че справедливото обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от наследниците на пострадалото лице, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на болките и страданията, които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Въззивният съд е посочил, че при определяне на полагащото се на ищцата обезщетение за неимуществени вреди в размер на 150 000лв. (преди отчитане на съпричиняването), се е съобразил с указаните в ППВС №4/1968г. общи критерии и е преценил специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост. Съдът е отразил също, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди взима предвид съществуващите лимити на отговорност на застрахователите към датата на ПТП и икономическите условия в страната към тази дата. Отделно следва да се има предвид, че нормативно установените лимити на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, с които касаторката аргументира становището за несправедлив размер на присъденото обезщетение, не се ползват с приоритет при прилагането на чл. 52 ЗЗД. Тези лимити могат да бъдат съобразявани наред с указаните в ППВС №4/1968г. общи критерии и преценка на специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост.

Несъгласието на касаторката с определения размер на обезщетението е въпрос, касаещ правилността на решението и не влиза в обхвата на проверката на касационния състав за наличието на основания за допускане на касационно обжалване. В случая меродавно за извода за липса на предпоставките за допускане на касация на обжалваното решение е констатацията на настоящия състав, че в съответствие с константната практика на ВКС и задължителната практика на ВС, въззивният състав е отчел всички релевантни за спора обстоятелства в контекста на възприетите в т. 11 от ППВС №4/1968г. критерии. Въпросите в изложението относно изводите на съда, касаещи недопускане на неоснователно обогатяване при приложението на чл. 52 ЗЗД и отчитане на икономическите условия в съответното населено място, сами по себе си не могат да обосноват наличие на основание за допускане на касационно обжалване, тъй като тези съждения има второстепенен характер спрямо отчетените от съда основни и допълнителни критерии, предвидени в ППВС №4/1968г.

Доколкото в изложението е посочено, че допускане на касация се иска и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК (без каквато и да е конкретизация и мотиви), следва да се има предвид, че въззивното решение не е вероятно нищожно, нито вероятно недопустимо, тъй като е постановено от законен състав, който е разгледал исковата претенция на предявеното основание. Същото не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №981 от 25.04.2019г., постановено по в. гр. д.№4629/2018г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 с-в. в обжалваната му част.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: