Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Б.Р. като процесуален представител на „Фактори“ АД София срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд от 03.V.2019г. по гр. д. № 5349/2018г.

Ответниците по жалбата „Ест“ АД София и В. С. С. от София в отговора си по реда на чл. 287 ал. 1 ГПК чрез адвокати С. Е.-М. и Д.Н. са изложили съображения, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Претендират разноски.

Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.

За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобрази следното:

С атакуваното решение САС е отменил частично решението на СГС от 25.VІІ.2018г. по гр. д. № 2662/2017г. и вместо него е постановил друго, с което по предявения от В.С. в качеството му на заложен кредитор на „Ест“ АД по договор за залог на вземания иск с правно основание чл. 59 ЗЗД е осъдил „Фактори“ АД да заплати на „Ест“ АД 34618.87лв., представляващи обезщетение за ползване без правно основание на собствения на „Ест“ АД недвижим имот – офис с площ 109.59 кв. м, находящ се в С., съответно индивидуализиран, през периода 10.ІІ.2015г. – 22.ХІ.2016г., и е потвърдил първоинстанционното решение в отхвърлителната му част за разликата до пълния предявен размер 39929.02лв. главница и 4695.53лв. мораторна лихва. Присъдени са и разноски.

Въззивният съд е приел за установено, че ищецът извлича процесуалната си легитимация по иска на „Ест“ АД срещу „Фактори“ АД на сключен с „Ест“ АД на 28.І.2015г. договор за залог на вземания с нотариална заверка на подписите с предмет залог на всички настоящи и бъдещи вземания на дружеството към трети лица от ползването на обекти негова собственост, вкл. на процесния офис /за него с ориентировъчен размер 881 евро без ДДС/, които обекти са предмет на учредена по нотариален ред в полза на В.С. договорна ипотека за обезпечаване на вземанията му към залогодателя, поради ползването им без заплащане на наем, изискуеми след писмено искане за плащане от ползвателите, отправено от заложния кредитор, с уговорено право и задължение последният да се грижи за събирането на заложените вземания, включително чрез предприемане на всякакви действия по своя преценка, в т. ч. и с предявяването на иск в качеството на процесуален субституент. Изложени са съображения за валидност на така сключения договор.

Въззивният съд е уважил искането на ищците във въззивната им жалба и е допуснал разпит на двама свидетели. Взето е предвид в тази връзка, че в исковата молба е заявено такова искане за установяване ползването от ответника на процесния имот без основание, че в отговора е релевирано възражение за наличие на основание за ползване – устен договор за безвъзмездно ползване, сключен между страните, че с молба ищецът е репликирал с твърдение за настъпило прекратително основание на договора за безвъзмездно ползване и отново е поискал двама свидетели, каквото е заявил и титулярът на претендираните права с писмено становище в първото съдебно заседание, че първоинстанционният съд е оставил без уважение исканията, приемайки, че обстоятелството, което се иска да се установи със свидетелите, е изяснено в съдебно заседание предвид събраните доказателства. При това положение е направен извод, че нееднократното искане за допускане на гласни доказателства е своевременно, допустимо предвид твърдението за установяване на облигационно отношение по договора за безвъзмездно ползване с устен договор и относимо към установяване репликата на ищците за настъпило прекратително условие на уговореното безвъзмездно ползване на офиса, и че са налице предвидените в чл. 266 ал. 3 ГПК предпоставки за уважаването му.

Взети са предвид показанията на свидетелите: - П.Д. – че през 2009г. той в качеството му на прокурист на „Л. К.“ АД и изпълнителния директор на дружеството като представители на 50% от капитала на „Ест“ АД и Я.Д. – като представител на останалите 50% се договорили устно „Л. К.“ АД и свързани с нея фирми, както и свързани с Д. и със сина му фирми, да използват безплатно офисите, че въз основа на този договор през 2009г. в сградата се нанесли „Л. К.“ АД, „Фактори“ АД и други свързани с първата фирми, както и фирми на Д., че от тогава и до момента на разпита на свидетеля те ползвали помещенията, че ответното дружество не било получавало искане да освободи офисите, не съществувала уговорка за срок на ползването, на свидетеля не било известно дали ответникът е получавал покана за плащане – било му известно, че „Ест“ АД имал претенции за плащане, но искането за това не било направено от него, а от В.С.; - Ел.С. /живуща на семейни начала с В.С./ и В.Д. /син на Я.Д. – изпълнителен директор на „Ест“ АД/, сочещи проведени разговори през периода февруари-март 2015г. между свидетелката като представител на В.С. и П.Д. като прокурист на „Л. Корпорация“ АД – основен акционер на“Фактори“ АД, за заплащане на наем за ползването на офисите, тъй като настъпило условието за това – офисите да се ползват безвъзмездно до запълването на сградата, което се осъществило през периода 2014-2015г.

Прието е, че в тежест на ответника е да установи възражението си, че е сключен договор за заем за послужване между него и „Ест“ АД. От събраните гласни доказателства, включително от показанията на св. П. Д., не се установява по несъмнен начин възражението на ответника да е бил сключен договор за заем за послужване между него и „Ест“ АД. Напротив, гласните доказателства налагат извод, че ползването на процесния офис от „Фактори“ АД е установено от него и търпяно от собственика „Ест“ АД въз основа на неформално споразумение между последното дружество и „Л. К.“ АД, което няма характеристиките на договор за заем за послужване, тъй като той е реален, а няма доказателства и доводи офисът да е бил фактически предаден на „Л. К.“ АД.Уява се, че към датата на нотариалното удостоверяване на подписите на договора за залог на вземания собственикът на офиса е променил намерението си да търпи безвъзмездното му ползване и че тази промяна е достигнала до знанието на „Фактори“ АД чрез уведомление, изпратено от В.С. в изпълнение на договора за залог, получено от представляващ дружеството на 10.ІІ.2015г., съдържащо покана от датата на получаването на уведомлението да започне да заплаща 881 евро без ДДС месечно наем, за което е изрично овластен с договора за залог.

Прието е, че тъй като договорът за заем за послужване е реален и се счита за сключен с постигане на съгласие между страните и предаване на вещта, евентуално може да се приеме, че с подписването на приемо-предавателен протокол /без дата, л. 29/ за предаване от „Ест“ АД на „Фактори“ АД на офиса между тях е възникнало /на неустановена дата през 2009г./ облигационно отношение по договор за заем за послужване. Съгласно чл. 249 ал. 2 ЗЗД заемодателят може всякога да поиска и да развали договора, ако не е уговорено друго с оглед времето или целта на ползването на заетата вещ. От приемо-предавателния протокол не следва извод за определен от страните срок или цел на ползването. Направеното от собственика изявление към ползвателя за заплащане на ползването имплицитно включва в себе си волята му да прекрати безвъзмездното ползване въз основа на договора за заем за послужване. При тези обстоятелства е прието, че с уведомлението, изплицитно съдържащо противопоставяне на ищеца да продължи безвъзмездното ползване на офиса, договорът за заем за послужване е прекратен на основание чл. 249 ал. 2 ЗЗД, считано от 10.ІІ.2015г., ако се приеме, че такъв е сключен на неустановена дата през 2009г. между двете дружества с реалното предаване на офиса с приемо-предавателния протокол. Не е спорно, че след тази дата договор за наем не е сключен, въпреки продължаването на ползването, което през процесния период е без правно основание. С оглед на това ответникът се е обогатил за сметка на „Ест“ АД с присъдената сума, представляваща пазарният месечен наем, установен със заключение на съдебно-техническа експертиза.

В касационната жалба бланкетно се твърди очевидна неправилност на въззивното решение. В изложението се сочи произнасяне от въззивния съд в хипотезата по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК по три въпроса: 1. заявеното във въззивното производство искане за събиране на гласни доказателства може ли да преодолее преклузията по чл. 266 ал. 1 ГПК в хипотезата на твърдяно от въззивника съществено процесуално нарушение – недопускане от първоинстанционния съд на свидетели при условие, че отправеното от страната искане в първоинстанционното производство не отговаря на изискванията на чл. 156 ал. 2 ГПК относно неговата конкретизация; 2. следва ли съдът да обсъди всички доводи и възражения на страните съобразно чл. 12 и чл. 235 ГПК, и 3. длъжен ли е съдът да преценява свидетелските показания на роднини съгласно критериите по чл. 172 ГПК с оглед на всички данни по делото, като се вземе предвид възможната тяхна заинтересованост.

ВКС намира, че касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато за преценка с оглед вероятната му недопустимост, вземайки предвид в тази връзка, че: претенцията си ищецът основава на твърдение /заявено в молба вх. № 17908/07.ІІ.2018г. след дадено му от първоинстанционния съд указание за отстраняване нередовност на исковата му молба/, че между „Ест” АД и ответното дружество е постигната устна уговорка за предаване на последния на процесния имот за временно ползване без заплащане на наем с ангажимент за покриване на свързаните с ползването разходи до момента, в който е налице запълване на сградата с наематели, след което ответникът да освободи офиса или да подпише със собственика му договор за наем при пазарни условия, че в средата на 2014г. всички офиси в сградата, освен използваните от ответника и свързани с него дружества, били изцяло заети от лица по наемно правоотношение, при което настъпило условието за прекратяване действието на уговорката от 2009г. за безвъзмездно ползване, че въпреки така настъпилото прекратително условие до подписване на договор за наем между страните не се стигнало, ответникът продължил ползването без заплащане на наем и, следователно, за „Ест” АД възникнало вземане за компенсиране на неоснователното обогатяване на ответника в резултат на ползването на имота му без правно основание; уточнението на исковата претенция с посочената молба е допуснато от първоинстанционния съд в първото по делото открито съдебно заседание; въззивният съд е приел, че между страните условия и срокове за безвъзмездното ползване не са уговорени и че възникналото помежду им с подписването на Приемо-предавателния протокол облигационно отношение по договор за заем за послужване е прекратен на основание чл. 249 ал. 2 ЗЗД с достигането до ответника на изявлението на ищеца, че се противопоставя на продължаването на безвъзмездното ползване на имота му, на каквито обстоятелства претенцията не е основана.

На касатора следва да бъде указано в едноседмичен срок да представи доказателства за внесени по сметката на ВКС 692.38лв. държавна такса, както и че при неизпълнение на указанието касационната жалба ще му бъде върната.

Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, ГК, 12 състав, № 1046 от 03.V.2019г. по в. гр. д № 5349/2018г. в осъдителните му части по касационната жалба на „Фактори” АД София.

УКАЗВА на „ФАКТОРИ” АД София в едноседмичен срок да представи доказателства за внесени по сметката на ВКС 692.38лв. държавна такса, както и че при неизпълнение на указанието касационната жалба ще му бъде върната.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: