О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1423

София, 05.06.2023 година

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на 11 април две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА

ВАНЯ АТАНАСОВА

изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА

гр. дело № 4188 /2022 година

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. В. Г. против решение № 547 от 04.05.2022 г. по гр. д.№ 319/2022 г. на Окръжен съд-Варна, с което след частична отмяна на решение № 1504/29.10.2021 г. по гр. д.№ 11516/2020 г. на Варненски РС, касаторката е осъдена да плати на Н. А. Я. сумата 5827 лв., представляваща 1/3 от половината от получените от наследодателя й В. Г. С. ползи от които ищцата е била лишена в качеството и на съсобственик на 1/2 ид. ч. от отдаване под наем на съсобствени преместваеми обекти за търговия – павилиони за услуги, разположени в имот с иидентификатор ***по КК на [населено място], кв. В., [улица] за периода 31.07.2018 г. – 31.07.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата молба – 19.09.019 г. до изплащането й.

В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, липсвало годно правно основание за предявяване на претенцията, павилионите били преместваем обект, а не строеж, в договорите за наем липсвала конкретика относно това кой от тях за кой от обектите е и за кой период се отнася. Съсобственикът следвало да участва и в разходите, а нямало данни ищцата да е участвала в плащането на данъците. Твърди се и неизясненост на спора, неправилно възприемане на фактическата обстановка и поради това необосновани изводи относно елементите на претенцията по чл. 30, ал. 3 ЗС.

В изложението по чл. 284, ал. 3 т. 1 ГПК е наведено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са формулирани четири въпроса: 1. Може ли движима вещ, трайно прикрепена към земята и не е самостоятелен обект, да бъде придобита от лица, различни от собственика; 2. Следва ли вещите, предмет на договор за наем да бъдат индивидуализирани, за да е налице основание да се претендира обезщетение по чл. 30, ал. 3 ЗС; 3.Следва ли съдът да определи размера на обезщетението по пазарна цена, когато не може да се позове на договорите за наем; 4. Следва ли въззивната инстанция да разгледа спора по същество с оглед точното прилагане на процесуалния закон. Твърди се и основанието по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК, но не е поставен въпрос, който да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответницата по касация оспорва касационната жалба и допускането до касационно обжалване поради това, че поставените въпроси са неотносими към настоящия спор.

Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:

По делото е установено следното:

Ищцата Н. А. Я. и В. Г. С. са били в брак от 24.02.1996г. до 01.02.2016г. Бракът е прекратен с развод. В. С. е починал на 20.07.2019 г. и е наследен от трите си деца – С., касаторката В. и Г., които са ответници по предявения иск по чл. 30, ал. 3 ЗС за заплащане на ползи от отдаването под наем на преместваеми обекти за периода 31.07.2018 т. .- 31.07.2019 г., от които ищцата е била лишена. Този иск е предмет на настоящия спор.

Установено е, че с н. а. № *** г. – преди сключване на брака, В. С. е купил дворно место с площ 400 кв. м., ведно с построена в него жилищна сграда. През 2007г. – след склучване на гражданския брак с ищцата, му е разрешено да изгради в собственото си дворно место бетонова площадка с площ 150 кв. м. за изграждане на преместваеми обекти, а на 04.01.2013г. му е издадено разрешение за срок от 5 години за поставяне на преместваем обект за търговия – 10 модула по 15 кв. м на основание чл. 7, ал. 3 НРПО по чл. 56 ЗУТ, вр. с § 5, т. 80 ЗУТ, като на 23.01.2018г. е издадено ново разрешение, с което е продължен срока на първото. Върху бетоновата площадка с положен теракот са поставени осем модула с метална конструкция, закрепена посредством анкерни болтове с вътрешни преградни стени от гипсокартон и така са оформени осем магазина в един универсален обслужващ търговски комплекс в центъра на кв.В., който включва: 1.пункт за застраховки „Мусала“, 2.оптичен магазин, 3. Магазин за домашни потреби, 4. Магазин на „Виваком“, 5. Магазин-обменно бюро, 6.магазин за дрехи и обувки; 7. Магазин за цветя, 8. Магазин „Easy Pay“. Представени са договори за наем на търговски обекти за търговски услуги – помещения, находящи се в имот в [населено място], кв. В., както следва: от 01.11.2017г. с „Гали стил“ДЗЗД за периода 01.11.2017г. до 31.10.2018г. с наемна цена 100лв. месечно; с „Триптиха“ ЕООД за периода 01.08.2017г. – 31.12.2017г. с наемна цена 100лв.; с БТК за периода 01.06.2017г. за срок от три години с месечна наемна цена в размер на 660лв.; безсрочен договор за отдаване под наем на помещение за магазин за цветя срещу месечен наем в размер на 350лв.; договор с „ЕСПИ“ ЕООД без определен срок срещу наем в размер на 500лв.; договор с „Иншурънс брокер“ООД срещу заплащане на наем в размер на 300лв., без определен срок; договор с „М.Фемили“ООД за отдаване на помещение под наем за периода 01.10.2016г. – 01.10.2018г. срещу наем в размер на 150лв. месечно; с „Нели 61“ срещу наемна цена в размер на 170лв., без определен срок на договора; договор с Оптика Р. от 03.12.2013г. без определен срок срещу наем в размер на 200лв.; с „А. Т. за периода 01.11.2017г. – 31.12.2018г. срещу наем в размер на 100 лв. месечно; договор от 03.01.2018г., с „Шелба М“ЕООД срещу наемна цена в размер на 500лв. за срок до 31.12.2018г. Разпитани са като свидетели и някои от наемателите и според показанията им, наемите били около 200-300лв. По висок бил само наема на „Виваком“. Показанията на свиздетелите най-общо се потвърждават освен от договорите и от годишната данъчна декларация по чл. 50 ЗДДФЛ, за 2018г., подадена от наследодателя на ответниците В. С., в която са посочени получените доходи от наем в общ размер 34 960 лв. и са приложени и служебни бележки за размера на получените доходи от наем, от всеки от наемателите на обектите.

С влязло в сила решение по приложеното гр. д.№ 2163/2018 г. на Варненски окръжен съд е уважен иск, предявен от същата ищца против наследодателя В. С., починал в хода на процеса, да й плати сумата 45 332, 50 лв., представляваща съразмерна на притежаваната от нея част от ползата, от която тя е била лишена в качеството на съсобственик с 1/2 ид. част, от отдаването под наем от ответника на съсобствения им преместваем обект за търговия – павилион за услуги, с площ от 150 кв. м., разположен в поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място] за предходен период от 01.02.2016г. до 31.07.2018г. По това дело със сила на пресъдено нещо е прието между страните, че магазините представляват движима вещ по аргумент от § 182 ПЗРЗУТ, а не недвижим имот по смисъла на чл. 110 ЗС, тъй като същите може да бъдат демонтирани и отново монтирани при незначителна загуба, че павилионът, състоящ се от осем магазина е придобит като движима вещ по време на брака на бившите съпрузи в резултат на съвместен принос и бил изцяло съпружеска имуществена общност, поради което съгл. чл. 28 СК, след прекратяването на брака дяловете на бившите съпрузи са равни. Възражението на ответника за вложени негови лични средства при придобиването на вещта е прието за неоснователно.

По настоящото дело, за да постанови обжалваното решение въззивната инстанция е квалифицирала спора по чл. 30, ал. 3 ЗС, тъй като се касае за претенция за реализирани граждански плодове от движимите вещи /павилиони/, а не за лично ползване от съсобственик и че припадащата се част на другите съсобственици се дължи без покана от датата на реализиране на вземането. Приела е, че осемте модула са самостоятелни движими вещи – търговски обекти за услуги, придобити по време на брака на ищцата и наследодателя на ответниците, поради което на осн. чл. 19 СК /отм/, респ. чл. 21 СК са станали СИО/, а след прекратяване на брака са останали съсобствени при равни дялове на бившите съпрузи, а всеки от ответниците наследява по 1/3 от половината на С.. За доказано е прието, че през процесния период магазините са се отдавали под наем на различни лица и наследодаелят на ответниците е реализирал доход от договорите за наем в размера, посочен и в данъчната декларация - 34 960 лв. Касаторката и всеки от другите ответници е осъден да плати по 5827 лв., които съответстват на притежаваната от него ид. ч. – 1/6. За недоказан е приет довода, че е реализиран по-висок наем от отразения в договорите, поради което не е възприето заключението на СТЕ за определяне на средния пазарен наем, защото по чл. 30, ал. 3 ЗС се дължат действително реализираните ползи.

По първият въпрос се твърди противоречие със съдебната практика – Решение № 30/07.02.2012 г. по гр. д.№ 401/11г. на І гр. о. С това решение е дадено тълкуване, че предмет на придобиване на вещни права са само самостоятелно съществуващи движими и недвижими вещи, а принадлежността към вещ не е самостоятелна вещ и съответно не може да се придобива самостоятелно, а следва собствеността на главната вещ, съгласно чл. 98 от ЗС, освен ако не е постановено или уговорено друго. В случая павилионите или модулите, от които са направени са придобити по време на брака и не представляват принадлежност към терена – индивидуална собственост на наследодателя на ответниците. Дори магазините да са недвижима вещ, което е отречено с влязлото в сила решение между страните имащо задължителна сила за тях, нормата на чл. 63 ЗС изрично допуска собственикът на постройката да е различен от собственика на земята. Прикрепянето им към земята няма за последица приложение на принципа на чл. 92 ЗС. Тя се прилага, когато не е установено друго. Изграждането на магазините по време на брака има за последица придобиването им в режим на СИО / т. 4 ПП-5-72 г./ - приложима е презумпцията на чл. 19, ал. 1 СК /отм/, респективно чл. 21 СК. Безспорно е установено, че модолите са сглобени и прикрепени към земята по време на брака на бившите съпрузи и приноса на ищцата се предполага, а тази презумпция не е оборена. Така независимо дали модулите са движими или недвижими вещи, щом са придобити по време на брака, те са СИО и този извод не зависи от това кой е собственик на земята, върху която са монтирани или изградени. Поради тези съображения не е налице противоречие с цитираното решение и не е налице основание за допускане до касация по първия поставен въпрос.

Вторият въпрос е свързан с мотивите на РС за отхвърляне на иска, които не са възприети от въззивната инстанция, която е приела, че от представените договори и декларация по чл. 50 ЗОДФЛ е достатъчно ясно какви ползи от съсобствените движими вещи е реализирал наследодателя на ответниците. По този въпрос се твърди противоречие с Решение № 119/11.03.2010 г. по гр. д.№ 3204/2008 г. на ВКС, І гр. о. Това решение се отнася за претенция по чл. 31, ал. 2 ЗС, а не за такава по чл. 30, ал. 3 ЗС. Разглеждан е въпроса за необходимостта от връчване на писмена покана и това вещта да е годна за ползване – въпроси, които са неотносими към настоящия спор и към този въпрос.

Отделно от това, на основание чл. 30, ал. 3 ЗС не се дължи обезщетение, а реално получените граждански плодове от съсобствената вещ. Съдебната практика никога не е изисквала пълна индивидуализация на наетата вещ. В случая това и не е необходимо при безспорно установеното, че декларираните доходи от наследодателя на ответниците са само от доходите от наем на процесните осем павилиона. В този смисъл поставеният трети въпрос не е определящ за изхода от спора и не обуславя допускане до касационен контрол.

Тъй като съдът е определил размера на реално получените ползи по договорите за наем, както въз основа на тях, така и по декларацията по чл. 50 ЗОДФЛ, не е налице хипотезата, поставена в третия въпрос. Отделно от това по чл. 30, ал. 3 ЗС се дължи припадащата се част от реално реализираните ползи, защото тази норма е частен случай на общото правило на чл. 93 ЗС. По този въпрос се твърди противоречие с Решение № 67/29.06.2020 г. по гр. д.№2008/2019 г. на ВКС, І гр. о. С това решение е направено разграничение когато един съсобственик е получил естествени плодове от съсобствената вещ и когато е получил граждански плодове от съсобствена вещ. Съсобственикът, добил естествени плодове от общата вещ, дължи на останалите съсобственици съответната част от тези плодове или съответната част от пазарната им цена, която може да бъде определена с експертиза по делото. Когато съсобственик е сключил договор с трето лице за извличане на граждански плодове от общата вещ, какъвто е настоящия случай, размерът на дължимата сума на останалите съсобственици на осн. чл. 30, ал. 3 ЗС се определя като се вземе предвид уговорената и заплатена според договора цена, която представлява граждански плод. В мотивите на обжалваното решение, приетото от въззивната инстанция напълно съответства на приетото в това решение за размера на ползите при граждански плодове от съсобствена вещ. Следователно не е налице основанието по чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК и по този въпрос.

4. Следва ли въззивната инстанция да разгледа спора по същество с оглед точното прилагане на процесуалния закон. По този въпрос се твърди противоречие с решение № 463 от 25.05.2010 г. по гр. д.№ 1261/2009 г. на ВКС, ІV гр. о. В това решение е прието, че „точното прилагане на процесуалния закон изисква въззивната инстанция да разгледа спора по същество, без да изхожда единствено от наведените от въззивника основания за порочност на обжалваното решение. Това решение е постановено преди ТР № 1/2013 г-. на ОСГТК на ВКС. С т. 1 от същото се прие, че въззивната инстанция следи служебно само за валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, както и за приложението на императивна правна норма или за спазване интересите на определени категории лица, за които закона изрично е предвидил такова изискване, но за пороците, сочещи на неправилност е обвързан от изложеното във въззивната жалба в съответствие с нормата на чл. 269 ГПК. Така въззивното решение не е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика, постановена след цитираното решение. Наведените оплаквания във въззивната жалба са обсъдени, поради което не е налице и противоречие с т. 1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

В изложението е наведено и основанието по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК, но не е поставен въпрос, който да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съдът не може да извлича или сам да формулира такъв въпрос – ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. З. и на това основание не се допуска касационно обжалване.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответницата по касация следва да се присъдят претендираните от нея деловодни разноски за настояща инстанция в доказаният с договора за правна помощ размер 1 000 лв. В списъкът по чл. 80 ГПК е посочен размер на разноските 1600 лв., но не е доказано заплащане на адвокатски хонорар над 1000 лв.

Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 547 от 04.05.2022 г. по гр. д.№ 319/2022 г. на Окръжен съд-Варна по касационна жалба, подадена от В. В. Г..

Осъжда В. В. Г. да плати на Н. А. Я. деловодни разноски за настоящата инстанция в размер на 1000 лв.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: