7О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 673

[населено място], 19.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на първо търговско отделение в закрито заседание на осми ноември две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ

ЧЛЕНОВЕ: И. П.

ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА

като изслуша докладваното от съдия Добрева т. д. № 403 по описа за 2023 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „С. К. К. Груп“ АД срещу въззивно решение № 478/09.11.2022 г., постановено по в. т. д. № 662/2022 г. на Окръжен съд Плевен, с което е потвърдено решение № 1024/07.07.2022 г. по гр. д. № 993/2022 г. на Районен съд Плевен в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора срещу Н. Б. Ф. иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване дължимостта на главница в размер над 7 986, 38 евро до претендирания от 9 612, 29 евро ведно с лихва, считано от 05.10.2021 г. до 15.10.2022 г.

Касаторът обжалва въззивното решение с оплаквания за допуснати нарушения по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК – нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди, че то е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с правилото на чл. 29, ал. 10 ЗКНИП, въвеждащо максимален предел на годишния процент на разходите /ГПР/ пет пъти размера на законната лихва в лева и чуждестранна валута, определена с постановление на Министерския съвет. В случая ГПР са в размер на 42, 5761%, съответно клаузите, с които са уговорени тези разходи, не са нищожни и претендираната сума е дължима в нейната цялост. Дружеството заявява становище, че императивната разпоредбата на чл. 29, ал. 10 ЗКНИП изключва възможността за позоваване на противоречие с добрите нрави като основание за нищожност на уговорката за възнаградителна лихва по договор. Моралните норми са регулатор на отношенията при липса на законови норми. Тъй като дружеството отпуска собствени средства и на лица, които банките отказват да финансират, то действа при условия на засилен риск при упражняване на своята дейност, което обосновава и високите размери на възнаградителните лихви. Жалбоподателят счита, че неправилно и двете предходни инстанции са приели за ненастъпила предсрочната изискуемост на кредита.

В изложението на основания за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулира въпроси, които според него са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция, а именно:

1. „Допустимо ли е отклонение от общия принцип, че специалната норма дерогира общата?

2. „Допустимо ли е съдът по своя преценка да прилага обща правна норма, въпреки че е налице специална?“

3. „Какви са предпоставките за настъпване на предсрочна изискуемост по договор кредит?“

4. „Необходимо ли е да са налице и други предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, извън посочените две кумулативни такива в Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, а именно - да е налице неплащане на дължима вноска по договора и обявяване на кредита за предсрочно изискуем от страна на кредитора, което да е достигнало до длъжника?“

5. „В случай, че длъжникът не плаща задълженията си по договора за кредит и съдът постанови, че клаузата за договорна лихва е недействителна, това пречка ли е за кредитора да обяви договора за кредит за предсрочно изискуем, за да получи сумата на главницата, която така или иначе, при всички положения му се дължи?

6. „След като в договора за кредит и в тълкувателно решение са определени изчерпателно предпоставките за настъпване на предсрочна изискуемост на договора за кредит, може ли съдът да изследва наличието и на други допълнителни предпоставки за настъпването й?“

7. „За обективния факт на неплащането, която е първата от кумулативните две предпоставки за настъпване на предсрочна изискуемост, има ли значение дали вноската, чието плащане не е извършено, е обявена за недействителна, или от значение е единствено фактът на неплащането на вноска по погасителния план от страна на длъжника?

При заявените в касационната жалба доводи „С. К. К. Груп“ АД формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касация и отменено в атакуваната част като се уважи искът срещу ответника в неговата цялост с присъждане на разноски като последица от това.

Ответникът по касационната жалба Н. Б. Ф. не ангажира отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното :

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

Исковото производство е образувано по молба на „С. К. К. Груп“ АД, обективираща претенция с правно основание чл. 422 ГПК при издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК от Районен съд Плевен по ч. гр. д. № 6272/2021 г. за сума в размер 9 612, 29 евро – предсрочно изискуема главница, и законна лихва от 05.10.2021 г. до окончателно изплащане на главницата. Първоинстанционният съд с постановеното от него решение е отхвърлил изцяло предявения иск. При подадена от ищеца въззивна жалба състав на Окръжен съд Плевен частично е отменил обжалваното решение и е приел за установена дължимостта на главница в размер 7 986, 38 евро, както и лихва, считано от 16.10.2022 г. В решението съдът е изложил мотиви, че приема установените от първоинстанционния съд факти, а именно: наличието на сключен между страните договор за ипотечен кредит в общ размер от 9 612, 29 евро при възнаградителна лихва от 3% на месец или годишна лихва от 36%; уговорка в чл. 1.1. от договора за връщане на предоставената сума на 36 месечни вноски, като 35 от тях включват само част от договорната лихва, а с 36-та се връща цялата главница плюс лихва, т. е. цялата главницата се олихвява през периода на кредита; годишният процент на разходите по кредита е уговорен в размер на 42, 5761%, т. е. общодължимата сума по кредита е 9 900, 66 евро. На основание чл. 272 ГПК въззивният съд е препратил към мотивите на районния съд, в които при позоваване на съдебна практика /решение № 906/30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. №1106/2003г., ІІ г. о., решение №378/18.05.2006г. на ВКС по гр. д. №315/2005г., ІІ г. о., решение № 1270/09.01.2009 г. на ВКС по гр. д. №5093/2007г., ІІ г. о. и др./ е било прието, че уговорената с процесния договор възнаградителна лихва надхвърля трикратния размер на законната лихва, поради което съответната клауза се явява в противоречие с добрите нрави и като резултат от това нищожна. Въззивният съдът е отрекъл наличието на основания отпуснатият кредит да бъде преценен като предсрочно изискуем, но в същото време е съобразил в приложение на чл. 235, ал. 3 ГПК настъпването на крайния падеж на задължението за главница /15.10.2022 г./ към датата на приключване на устните състезания. При извод за недействителност на клаузата за лихва съдът е отнесъл всички постъпили суми за погасяване на главницата. Възприемайки заключението на изслушаното пред първата инстанция вещо лице, е приел, че непогасената от ответника главница възлиза на 7 986, 38 евро, а законната лихва следва да се начисли от 16.10.2022 г. – датата, следваща крайния падеж на договора.

Не са налице основанията, релевирани от касатора, за директен и факултативен достъп до касационен контрол.

Наведеното твърдение за очевидна неправилност на въззивното решение не е обосновано съобразно установената от настоящата инстанция практика. Въпреки това, отново следва да бъде изяснено, че релевираният порок, който обосновава необходимост от директен достъп до касационен контрол, предполага прилагане от въззивния съд на несъществуваща/отменена правна норма, или прилагане на норма в нейния обратен смисъл, както и драстично нарушаване правилата на формалната логика и на основни правни принципи. Подобни пороци не се констатират от настоящия състав при запознаване с мотивите на обжалвания съдебен акт.

Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК въпроси от номер три до номер седем не притежават характеристиката, очертана в чл. 280, ал. 1 ГПК и разяснена с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, да са обусловили произнасянето на въззивния съд и да са включени в предмета на спора. В мотивите на въззивния съдебен акт съставът на Окръжен съд Плевен не е обосновавал дължимост на част от претендираната сума с обстоятелството, че на длъжника е била обявена предсрочна изискуемост, а е съобразил новонастъпилия в рамките на въззивното производство факт – изтичане на срока, за който е отпуснат кредитът, т. е. окончателно падежиране на задълженията по договора.

Първите два въпроса също не могат да бъдат квалифицирани като такива, които поставят материалноправен проблем, явяващ се ключов за разрешаване на спора от въззивния съд. В обжалваното решение предходната инстанция не е отказала прилагането на чл. 29, ал. 10 ЗКНИП, който предвижда, че годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и в чуждестранна валута, определена с постановление на Министерския съвет. Въззивният съд е съобразил, че един от елементите в общия сбор на разходите по кредита се явява възнаградителната лихва съобразно предвиденото в §1, т. 17 ДР на ЗКНИП и макар съвкупният процент разходи да не надхвърля законовия лимит, то един от елементите на ГПР се явява прекомерен – възнаградителната лихва в размер на 36% при условие, че вземането на кредитора е обезпечено с ипотека върху недвижим имот. Доколкото в ЗКНИП липсва регламентиран максимален размер на възнаградителната лихва, която може да се уговаря по ипотечните кредити, не следва автоматично да се отрича възможността съдът да извършва преценка относно справедливия размер на тази лихва и съответствието на уговорката за дължимостта й с добрите нрави, независимо че тя, заедно с други разходи, попада в рамките на законовия лимит по чл. 29, ал. 10 ЗКНИП. В случая не е налице конфронтиране между специална и обща разпоредба, каквато теза е заложена в поставените два въпроса. Нормално е ищцовото дружество да иска да покрие разходите си /като се има предвид, че не работи с публично привлечен ресурс/ и рисковете от неплащане, както и да генерира печалба, но възнаграждението му следва да е справедливо, съответно да не води до неоправдано облагодетелстване, респективно да възлага непосилна за длъжника финансова тежест /в случая предоставената сума да върне в двоен размер/.

Наред с това, следва да се има предвид, че произнасянето на въззивния съд не е и в противоречие с разпоредбите на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, касаещи защита срещу неравноправни клаузи, приложими съобразно препращането на чл. 40 ЗКНИП. Разпоредбата на чл. 145, ал. 2 ЗЗП предвижда, че преценката за неравноправност на клауза в договора не включва определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие, че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми. Сочената разпоредба, тълкувана в съответствие с чл. 4, §2 на Директива 93/13, която транспонира, и с оглед приложение на принципа за ефективност задължава съда да изясни какво значи клаузите на договора да са „ясни и разбираеми“. В практиката си СЕС пояснява, че договорните клаузи следва да бъдат ясни и разбираеми не само от формална и граматична гледна точка, а е необходимо да се установи, че, бидейки по-слабата страна в договорната връзка, един нормално осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен потребител може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици от съответната уговорка /така решение по дело С-143/13, т. 56, т. 73 и т. 74, решение по дело С-26/13, т. 69, т. 71, т. 73, решение по дело С-621/17 т. 35 и др./, т. е. дали размерът на насрещната престация или на цената, който/която е предвиден/предвидена в договора, е в съответствие с услугата, предоставена на насрещната страна от кредитодателя. В решения по дела С-565/21, т. 34, С-224/19 и С-259/19 СЕС е разяснил, че изискването за прозрачност, произтичащо както от чл. 4, §2 на Директива 93/13, така и от нейния чл. 5, не допуска национална съдебна практика, съгласно която договорна клауза сама по себе си може да се счита за прозрачна, респективно a priori равноправна, отнемаща задължението на компетентния съд да извършва проверка. Именно в рамките на своето задължение по чл. 7, ал. 3 ГПК въззивният съд е извършил преценка на уговорката за заплащане на договорна лихва, с което не е нарушил нито диспозитивното начало, нито е игнорирал приложението на чл. 29, ал. 10 ЗКНИП за сметка на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, доколкото, както беше посочено по-горе, е изследвал само един от елементите, формиращи общия разход по кредита.

При отсъствие на обоснованост на общия селективен критерий, безпредметно се явява обсъждането на сочените от касатора допълнителни такива по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Изложеното налага извод за липса на предпоставки въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 478/09.11.2022 г., постановено по в. т. д. № 662/2022 г. на Окръжен съд Плевен.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.