О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1381

София, 01.06.2023 г.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закрито заседание на шести април през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа докладваното от съдия М. Х. гр. дело № 3815 по описа за 2022г. взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по касационна жалба от О. П. чрез старши юрисконсулт П. Г., срещу въззивното решение на Апелативен съд – Пловдив №121/13.07.2022г. по в. г.д.№283/2022г.

В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Насрещната страна В. – А. Б. Д. с писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, чрез адвокат Н. А., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като в поставените въпроси недопустимо се смесват основанията за допускане на обжалването и по правилността на решението. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Окръжен съд – Пловдив, с което О. П. е осъдена да заплати на В. – А. Б. Д. сумата 58 474 лева, представляваща направени в периода 2012 г. – 2013 г. разходи за извършване на ремонт на сграда, частна общинска собственост, находяща се в [населено място], [улица], ет.., представляваща обект с идентификатор ...., на два етажа, с предназначение – сграда за култура и изкуство, който ремонт е извършен в изпълнение на поето задължение по т. 11 от договор за наем № 12ДГ165/28.02.2012г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото е надлежно установено, че след проведен конкурс, между страните бил сключен договор за наем №12ДГ165/28.02.2012г., с който О. П. отдала под наем на ответницата процесния недвижим имот – сграда за култура и изкуство, за срок от 10 години. Съгласно т. 11 от него, наемателят се задължил, в срок до 12 месеца от подписване на договора, да извърши ремонт и да приведе имота във вид, подходящ за предназначението му (занаятчийско ателие), съобразно одобрен инвестиционен проект, включващ: ремонт на покрив; изработка и монтаж на дървена стълба; обработка на дървените елементи по фасадите, ремонт на ел. инсталация; поставяне на ограда; пренареждане на плочник в двора; цялостен ремонт на санитарни възли; екстериорно и интериорно боядисване. Договорено било стойността на инвестицията да бъде около 150 000 лева, съгласно офертата на кандидата, която да бъде изпълнена съобразно одобрения архитектурен проект и количествената сметка, неразделна част от договора. В същия били определени етапите на работа във времево отношение и било договорено, че подобренията, преустройствата и други подобни извън предвидените в т. 11 от договора, са за сметка на наемателя /т. 13/.

Съдът приел още, че между страните не е налице спор и от представените по делото доказателства се установява, че със Заповед № 14ОА 2384/15.09.2014 г. на кмета на О. П. договорът за наем бил прекратен с едномесечно предизвестие преди изтичане срока на неговото действие. Изложените в заповедта мотиви касаели констатирано от наемодателя неспазване на уговорените срокове за преустройство; лошо изпълнение, изразяващо се в отклонение и частично неизпълнение на строително ремонтните дейности; неплатени задължения по договора в размер на 1 428 лева. Наетият имот бил предаден на наемодателя на 23.07.2015 г. в добро състояние, съгласно представения приемо-предавателен протокол от същата дата.

Въззивният съд установил и обстоятелството, че с протоколи от 26.02.2013 г. и от 25.11.2013 г., подписани от представители на О. П. и Общински институт „С. П. , част от строително монтажните работи, предмет на иска и договора за наем били реално изпълнени и приети. В същите била посочена и неизпълнената част от възложените СМР. Съдът посочил, че тези протоколи били най-достоверното доказателство за извършеното в имота, съобразно предвиждането по т. 11 от процесния договор, тъй като представители на ответника са участвали при тяхното създаване. Допълнително изложил, че факта на извършване на ремонтните дейности бил установен и от показанията на разпитания по делото свидетел Ц. М.. Според същата преди да бъде взет от ищцата, имотът бил доста занемарен. За времето на стопанисването му Д. направила ремонт на стълбите, подредила каменните плочи на двора, сменила счупената мивка, боядисала сградата вътре и отвън. Имотът станал „чист и добре направен”. Свидетелката посочила още, че е разбрала, че се прави и ремонт на покрива със смяна улуци, но нямала преки впечатления за тези дейности. По отношение стойността на извършените строително ремонтни дейности съдът посочил, че кредитира заключението по допуснатата и приета пред първостепенния съд тройна съдебно-техническа експертиза, тъй като нейното заключение било най-добре обосновано, изготвено въз основа на цялостен анализ на доказателствата и не оспорено от страните. Според същото, вложените средства за ремонт на процесния недвижим имот възлизат на 58 474лв. с ДДС към момента на изпълнение на извършените дейности.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът направил извод, че процесния договор за наем не съдържал уговорки относно облигационните последици от направените инвестиции при предсрочното му прекратяване, нито предвиждал, че вложените от наемателя средства остават за негова сметка. Въз основа на това и след съвкупно тълкуване на отделните му клаузи, съдът приел, че предвидените в т. 11 от него дейности били необходими, за да може имотът да се използва по предназначение – за занаятчийско ателие. Посочил, че преди тяхното извършване, използването по предназначение на имота не би било възможно, а стойността на същите била за сметка на наемателя, при ползване на имота в рамките на договорения наемен срок от 10 години.

С оглед на изложеното и предвид обстоятелството, че имотът бил върнат на наемодателя/ответник преди изтичане на посочения срок, съдът приел, че ищцата/наемател не е могла да осъществи ползването му в рамките на същия, поради което разходваните суми следвало да бъдат възложени в тежест на наемодателя. Изложил, че дължимостта на същите произтичала от обстоятелството, че стойността на имота се увеличила с тяхното извършване, което довело до неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищеца със сумата заплатена за извършените работи. Въззивният съд дал правна квалификация на предявения иск – чл. 59 от ЗЗД и направил извод за неговата основателност до размера на стойността на извършените строително-монтажни дейности от 58 474лв.

Намерил за неоснователно въведеното от ответника възражение за погасяване на процесното вземане по давност, по следните съображения: Посочил, че давността за същото била 5 години. Приел, че в хипотезата на предявен иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД от наемател за направените разходи за подобрения в наетия имот, този срок започвал да тече от момента на предаване имота на наемодателя, след прекратяване на договора за наем, тъй като преди предаването му за наемодателя нямало неоснователно обогатяване. В конкретния случай, имотът бил предаден на О. П. на 23.07.2015г., а исковата молба подадена на 08.11.2019 г., към който момент давностният срок не бил изтекъл.

Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК по поставените въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС и от значение за прилагане на закона и за развитие на правото: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да определи правилно обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните? Задължен ли е въззивният съд, потвърждавайки първоинстанционното решение да мотивира и обоснове решението си като отговори на всички наведени правозащитни и правоизключващи възражения на ответната страна при постановяване на решението? Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №34/26.02.2015г. по г. д.№6256/2014г. на ІІ г. о.; решение №40/04.02.2015г. по г. д.№4297/2014г. на ІV г. о.; решение №283/14.11.2014г. по г. д.№1609/2014г. на ІV г. о.; решение №443/25.10.2011г. по г. д.№166/2011г. на ІV г. о.

Този въпрос е принципно значим по всяко исково производство. По него е налице многобройна и трайно установена съдебна практика на ВКС, включително и сочената от касатора, според която въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи /чл. 235, ал. 2 от ГПК/. Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него.

Настоящият състав на съда споделя изцяло това разрешение на процесуалноправния въпрос, като намира че обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие със същото. Въззивният съд е обсъдил всички установени и относими факти, преценил е събраните по делото доказателства в тяхната цялост и е отговорил на въведените във въззивната жалба доводи. Решението е постановено в съответствие с формираната съдебна практика по приложение на разпоредбите на чл. 12, чл. 235 и чл. 236, ал. 2 от ГПК.

Поставени са и въпросите: „Не следва ли въззивният съд да разгледа въпроса за неприложимостта на посочената разпоредба – в случая чл. 59 от ЗЗД, тъй като изцяло липсват нейните предпоставки?“, с твърдения, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС в т. 8 и т. 9 от ППВС №1/1979г.; решение №362/04.05.2010г. по г. д.№780/2009г. на ІV г. о. и решение №627/15.10.2010г. по г. д.№1620/2009г. на ІІІ г. о., както и “Трябва ли да са налице всички предпоставки, за да се уважи предявен иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД?“, с твърдения, че решението противоречи на решение №111/07.06.2019г. по г. д.№2629/2018г. на ІІІ г. о.

Тези въпроси са обосновани с оплакванията за неправилност на обжалваното въззивно решение и несъгласие с изводите на съда и са по съществото на спора, което съгласно трайно установената съдебна практика по чл. 288 от ГПК не е основание за допускане на касационно обжалване.

Последният формулиран в изложението въпрос е: От кога започва да тече погасителната давност за вземанията по чл. 59 от ЗЗД, като се твърди, че същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №912/02.02.2010г. по г. д.№4713/2008г. на І г. о.; решение №79/05.02.2009г. по г. д.№5723/2007г. на ІІІ г. о.; определение №1470/23.12.2015г. по г. д.№5521/2015г. на ІV г. о.

Този въпрос е от значение за предмета на делото и е обуславящ правните изводи на въззивния съд. Касационното обжалване следва да бъде допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, предвид спецификата на казуса и приетото от съда, че с извършването на строително-монтажните работи собственикът на имота неоснователно се е обогатил за сметка на извършителя, след като е прекратен сключения между тях договор за наем.

В заключение, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по правния въпрос: от кога започва да тече погасителна давност за вземанията по чл. 59 от ЗЗД.

Жалбоподателят О. П. следва да представи доказателства за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 1169, 48лв.

Мотивиран от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение №121/13.07.2022г. постановено по в. г.д.№283/2022г. на Пловдивски апелативен съд.

УКАЗВА на касатора, в едноседмичен срок от съобщението, да заплати държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 1169, 48лв. по сметка на Върховния касационен съд, като в указания срок изпрати по пощата, или депозира в канцеларията на Върховния касационен съд, доказателства за това.

При неизпълнение в срок, касационната жалба ще бъде върната.

Ако указанието бъде точно изпълнено, делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: