О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 595

Гр. София, 13.03.2024 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. П.

ЧЛЕНОВЕ: П. Х.

ИВАНКА АНГЕЛОВА

като изслуша докладваното от съдия П. Х. т. д. № 2513/2022 год., за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. Р. С., М. Р. И. и Д. Р. И., чрез процесуалния им пълномощник, против решение № 425 от 25.03.2022 г., постановено по в. гр. д. № 2896/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна в съответните осъдителни части на решение № 1059 oт 19.02.2018 г. по гр. д. № 1677/2017 г. на Софийски градски съд, са отхвърлени предявените от касаторите срещу „Застрахователно дружество „Б. И. “ АД искове с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на следните суми – по 90 000 лв. за Е. Р. С. и Д. Р. И. и 60 000 лв. за М. Р. И., претендирани като обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на техния баща – Р. И. С., настъпила в резултат на ПТП на 05.10.2015 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 05.10.2015 г. до окончателното им изплащане.

В касационната жалба се излага, че въззивното решение е неправилно на основание чл. 281, т. 3 ГПК – материално и процесуално незаконосъобразно и необосновано. Твърди се, че съдът се е произнесъл при неправилен анализ на събраните по делото доказателства и при съобразяване на въведени за първи път с въззивната жалба възражения от ответника относно обстоятелства, които са му били известни преди първото по делото заседание пред Софийския градски съд (показанията на ищцата М. Р. И. в досъдебното производство). В тази връзка от една страна се навеждат доводи, че въззивният съд е допуснал нарушение на чл. 266, ал. 1 ГПК, а от друга – че неправилно е преценил посочените показания, като е счел, че касаят всички ищци и представляват признание относно общи за всички тях факти, в резултат на което не е кредитирал изобщо събраните по делото гласни доказателства. Предвид допуснатите процесуални нарушения изводът на съда, че с оглед личните отношения с пострадалия наследодател на неговите деца не се дължи никакво обезщетение е необоснован, формиран при липса на мотиви и в противоречие с материалния закон – чл. 52 ЗЗД.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване се поставят следните въпроси, които според касаторите са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд: 1. Как следва да се цени направеното от една от страните извънсъдебно признание за съществуване на факти? Извънсъдебните признания на страната за неизгодни за нея факти, че бащата я е изоставил, представляват ли извънсъдебни признания и по отношение на останалите братя и свидетелстват ли за настъпило дълбоко и непоправимо отчуждение между бащата и останалите две деца?; 2. Представляват ли извънсъдебните признания на страната за неизгодни за нея факти извънсъдебни признания и на останалите страни (ищци) по делото, когато тези факти не са общи и касаят лични отношения между родител и дете?; 3. Представлява ли общ факт твърдението на една от страните по делото, че е изоставена от баща си, обвързващ останалите низходящи наследници?; 4. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и какви са критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск от увредените лица срещу застрахователя на делинквента? и 5. Как следва въззивният съд да разглежда и съобразява наведените за пръв път във въззивната жалба възражения, които обуславят изхода на спора, при положение че отговорът на исковата молба от същата страна е бланкетен?

По първите три въпроса касаторите навеждат допълнителния селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а по последните два сочат наличието на допълнителния селективен критерий за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с позоваване на следните съдебни актове, в противоречие с разрешенията по които се твърди, че се е произнесъл въззивният съд: решение № 202 от 16.01.2013 г. по т. д. № 705/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 25 от 17.03.2010 г. по т. д. № 211/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 28 от 09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 66 от 03.07.2012 г. по т. д. № 611/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, II т. о. и решение № 95 от 24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I т. о. – по въпрос № 4, и т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – по въпрос № 5.

С депозирания в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор ответникът „Застрахователно дружество „Б. И. АД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, оспорва касационната жалба като неоснователна. В законоустановения срок е постъпил и писмен отговор от Д. М. Ф. Ал-К. (трето лице - помагач на страната на ответника), чрез процесуален пълномощник, с изразено становище за липса на сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирани лица, в срока по чл. 283 ГПК, против подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.

За да достигне до обжалвания резултат по предмета на делото, съставът на Софийския апелативен съд е взел предвид на първо място обстоятелството, че с решение № 81 от 30.07.2020 г. по т. д. № 889/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о. е отменено предходното въззивно решение № 8 от 02.01.2019 г., постановено по в. гр. д. № 2455/2018 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за осъждането на ответника да заплати на всеки от ищците застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва; както и в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за отхвърлянето на предявените от застрахователя регресни искове, свързани със същите вреди. С посоченото решение е оставена без разглеждане касационната жалба досежно присъдените на ищците имуществени вреди и в частта, в която е отхвърлен предявеният регресен иск за сумата от 1 874.10 лв., като с оглед частичната отмяна на въззивното решение делото е върнато на Софийския апелативен съд за ново разглеждане на жалбата, подадена от ответника „Застрахователно дружество „Б. И. “ АД срещу решението на първата инстанция в частта, в която е осъден да заплати на ищците обезщетения за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, както и в частта по предявения частичен регресен иск против третото лице – помагач.

С оглед указанията на касационната инстанция и ограничения предмет на въззивната проверка, при новото разглеждане на делото въззивният съд е посочил, че в първата инстанция като свидетел е разпитана М. Д. Н., живееща на съпружески начала с ищеца Д. Р. И.; във въззивното производство при новото разглеждане на делото е разпитана като свидетел С. А. С.-П.; в досъдебното производство ищците са разпитани като свидетели и протоколите са приложени в том 2, л. 47, л. 50 и л. 53. Решаващият съдебен състав е приел, че показанията на М. Р. И. са дадени пред разследващ полицай и под страх от наказателна отговорност, материализирани са в съставения протокол за разпит, който е подписан от нея и разследващия орган, и разкриват отношенията между починалия Р. И. С. и неговите деца, както и отношенията между децата (ищците), а те са, че: починалият е изоставил своите деца, които са от два последователно сключени граждански брака; починалият е живял последните години в [населено място], а ищците са регистрирани и живеят в [населено място]; на никого от ищците не е бил известен адресът, на който е живял и е бил регистриран техният възходящ; отсъстват каквито е да е било срещи между ищците и техния възходящ дори на семейни празници, каквито са К. и В.. Възприемайки и възпроизвеждайки в мотивите на съдебното решение показанията на свидетелката М. И., дадени в досъдебното производство: „….Имам двама братя – Д. и Е., като вторият от тях е от друга майка. С брат ми Д. не се имаме, а с Е. не поддържаме абсолютни никакви отношения. Него за първи път го видях на погребението на баща ми. Баща ми Р. И. С. го помня от малка. ….Не знам кога е напуснал [населено място] и къде е отишъл да живее. Не съм виждала баща ми от малка. Не мога да кажа от колко години не съм го виждала. Никога не съм разговаряла с него по телефона. От много години не съм имала абсолютно никакви контакти с него, поради което нямам представа какво е било здравословното му състояние. За това, че баща ми е починал, разбрах от адвокат Й. М., на когото брат ми Д. е казал. На мен брат ми не ми се обади, тъй като не се имаме. …Аз ходих на погребението. Там бяха и двамата ми братя. Тогава за първи път от много години видях баща си, но въпреки това успях да го позная….На погребението имаше и една адвокатка, която се запозна с мен. На същия ден, след погребението, подписах пълномощно на тази адвокатка, да ме представлява по делото за баща ми.“, въззивният съд е извел извод, че показанията на М. Р. И. имат характер на подписано от нея извънсъдебно признание на неизгодни за нея факти и следва да се ценят като доказателство по делото, като това признание предхожда показанията на разпитаните по делото свидетели, а по своята автентичност е основание съдът да не кредитира същите. Показанията на първия свидетел М. Н. не са кредитирани, тъй като фактическото съжителство и общите им деца с ищеца Д. Р. И. обосновават извод за явна заинтересованост от изхода на делото, като достоверността им е опровергана от извънсъдебното признание на ищеца М. И.; показанията на С. С.-П. не са кредитирани, тъй като според въззивния съд са диаметрално различни по общите факти за всички ищци, които са предмет на извънсъдебното признание на ищеца М. И..

В заключение въззивният съд е приел, че ищците, чиято тежест е да проведат пълно и главно доказване на основателността на предявените искове, не установяват по категоричен и несъмнен начин претърпени от тях неимуществени вреди вследствие смъртта на техния възходящ. Събраните доказателства и извънсъдебното признание на един от ищците за фактите, които са общи за всички ищци, обосноват според състава на въззивния съд констатациите, че ищците са били изоставени от техния баща и е настъпило дълбоко и непреодолимо отчуждение между бащата и неговите деца – плод на два последователни граждански брака, така и дълбоко и непреодолимо отчуждение между неговите еднокръвни деца.

По тези съображения, въззивният съдебен състав е отхвърлил като неоснователни предявените преки искове, имащи за предмет обезщетяване на претърпените от ищците неимуществени вреди от смъртта на техния баща; отхвърлил е съединените акцесорни искове за заплащане на законната лихва и е оставил без разглеждане предявения от застрахователя против делинквента обратен частичен иск с правно основание чл. 274, ал. 1 от КЗ (отм.) и съединения с него иск за присъждане на законната лихва.

С оглед мотивите на въззивното решение, по предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, наведени от касаторите, настоящият съдебен състав намира следното:

Извън хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК, допускането на касационно обжалване предпоставя формулирането на правни въпроси, от значение за крайния резултат по спора, които са разрешени от въззивния съд при наличие на поне една от допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, наведени и съответно обосновани от касатора/касаторите.

Формулираният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК пети въпрос във връзка с възражения на ответника, заявени за първи път с въззивната жалба, не може да обуслови искания достъп до касационна проверка, доколкото е обхванат от предходното произнасяне на ВКС с решение № 81 от 30.07.2020 г. по т. д. № 889/2019 г. на II т. о. Съгласно разпоредбата на чл. 295 ГПК, второто въззивно решение може да се обжалва само на основание нарушения, допуснати при повторното разглеждане на делото (при което въззивният съд е длъжен да изпълни указанията на ВКС по приложението на закона). Следователно поставянето на подобен процесуалноправен въпрос е преклудирано, поради което и същият не удовлетворява общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Четвъртият формулиран въпрос е относно справедливото обезщетение за неимуществени вреди, причинени от деликт, и също не покрива условието на чл. 280, ал. 1 ГПК да има значение за разрешаването на конкретния материалноправен спор. В случая въззивният съд не е обсъждал приложението на чл. 52 ЗЗД, тъй като е приел, че липсват каквито и да било надеждни доказателства относно претърпени вследствие на деликта вреди.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че основание за допускане на касационно обжалване има във връзка с първите три формулирани въпроса, обобщено отнасящи се до това, как следва да се съотнасят и ценят извънсъдебните признания на страна - обикновен другар, за неизгодни за нея факти, спрямо правното положение на останалите обикновени другари. Въпросът е обусловил решаващата правна воля на въззивния съд за изхода от спора и по отношение на същия е налице допълнителната селективна предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По така преформулирания въпрос обаче се доказват кумулативно изискуемите основания за достъп до касация само по отношение на касаторите Е. Р. С. и Д. Р. И., поради което решението на Софийски апелативен съд не следва да се допуска до касационна проверка в частта му, постановена по иска на М. Р. И..

На основание чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК предварително заплащане на държавната такса по чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТКССГПК не се дължи.

Водим от горното, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 425 от 25.03.2022 г. по в. гр. д. № 2896/2020 г. по описа на Софийския апелативен съд, в частта, с която след съответна отмяна на решение № 1059 oт 19.02.2018 г. по гр. д. № 1677/2017 г. на Софийския градски съд е отхвърлен искът на М. Р. И. срещу ЗД „Б. И. АД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 60 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 05.10.2015 г.

ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 425 от 25.03.2022 г. по в. гр. д. № 2896/2020 г. по описа на Софийския апелативен съд в частта, с която след съответна отмяна на решение № 1059/19.02.2018 г. по гр. д. № 1677/2017 г. на Софийския градски съд са отхвърлени исковете на Е. Р. С. и Д. Р. И. срещу ЗД „Б. И. АД с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди в размер на 90 000 лв. за всеки от тях, ведно със законната лихва, считано от 05.10.2015 г.

ДЕЛОТО ДА СЕ ДОКЛАДВА на председателя на ІІ т. о. на ВКС за насрочването му в публично съдебно заседание.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: