Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от О. Б срещу въззивно решение № 99 / 07.02.2022 г. по в. гр. д. № 1553/2021 г. на Окръжен съд - Бургас.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се обосновава наличието на основание за допускане касационно обжалване. Претендират се и разноски.

Ответникът по касационната жалба-ищец в производството А. К. М. оспорва жалбата в срока по чл. 287, ал. 2 ГПК с писмен отговор чрез пълномощник. Няма искане за разноски в касационното производство в отговора.

Третото лице-помагач на ответника- „Н. Ч ЕООД, не е взело становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия, като прецени доводите на страните относно наличие или липса на основание за допускане на касационното обжалване, и като съобрази ограниченията на чл. 280, ал. 3 ГПК, намира следното:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение по гр. д.№ 5988/2019 г. на РС-Бургас, в обжалваната от ответника пред въззвивния съд част, в която О. Б е осъдена да заплати на ищеца А. К. М. сумата 20 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди в следствие на инцидент, станал на 19.12.2018 г., сумата 1 385, 49 лв. обезщетение за имуществени вреди в резултат на посочения деликт; и съответно лихви за забава върху тези две главници в размер на 1 205, 56 лв. и на 83, 51 лв. за период всяка от 19.12.2018 г. до 23.07.2019 г., ведно и със законната лихва върху главниците от датата на подаване на исковата молба на 24.07.2019 г. до окончателното им плащане, и обусловената от това отговорност за разноските, като е присъдил въззивния съд и разноски на ищеца и за въззивното производство. Решението е постановено при участие на трето лице – помагач на ответната страна – „Н. Ч ЕООД.

С въззивното решение съдът се е произнесъл по четири обективно кумулативно съединени осъдителни искове за заплащане на парични суми, като само искът за обезщетение за неимуществени вреди е с цена над 5000 лв., а останалите три иска са с цена всеки един под 5 000 лв. и въззивното решение по тях не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Предявяването на повече от един иск с различен предмет, както в случая, макар и с обща искова молба, не обуславя достъпа до касационно обжалване с оглед сбора от цената на всички искове, а този достъп се определя според цената на всеки един от обективно съединените искове. Ето защо касационната жалба срещу въззивното решение в частта по исковете за имуществени вреди, и по исковете за законна лихва за забава върху двете главници за време до подаване на исковата молба, се явява недопустима, и следва да бъде оставена без разглеждане в тази част, защото въззивното решение по тези искове не подлежи на касационно обжалване, независимо от указанието на вззивния съд за обжалваемост и по тях.

Касационната жалба на О. Б срещу въззивното решение по предявеният осъдителен иск за 20 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, е допустима, отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. По нея настоящият касационен състав намира следното по преценката за наличие на основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение:

Спорът е по заявена с исковата молба на А. К. М. претенция за заплащането й от О. Б на обезщетение в размер на 20 000 лв. за претърпени неимуществени вреди, причинени от увреждане на здравето й в резултат на травматично увреждане - счупване на други части на

подбедрицата, открито - външна фрактура на дясна глезенна става, причинено от инцидент, станал на 19.12.2018 г. - подхлъзване и падане на спирка „З. С в ж. к.Меден рудник, гр.Бургас, поради наличие на лед и сняг, предизвикано падането от бездействието на О. Б, изразяващо се в непочистване и обработване на тротоара, в нарушение на задълженията на общината като собственик и стопанин на общински улици и пътища, ведно със законната лихва върху сумата от исковата молба до плащането. В следствие на травмата ищцата сочи че е претърпяла операция, продължително обездвижване, значителни болки и страдания, провеждане на множество възстановителни процедури, отразили се негативно на здравословното й състояние, и продължава да търпи такива, вкл. и предстояща нова операция за отстраняване на поставените в крака планки и винтове.

О. О. Б оспорва иска. Възразява, че не е установено инцидентът с ищцата се е случил на място, което е публична общинска собственост, че падането на ищцата се дължи на нейното поведение и на физическото й състояние, а не на непочистен и заледен тротоар, че ищцата не е съобразила поведението си с метеорологичната обстановка и сезона, че механизмът на настъпване на инцидента не е в пряка и непосредствена връзка с неизпълнение на ангажименти на О. Б, която е положила дължимата грижа за осигуряване на безопасна среда в градски условия за безпроблемно придвижване и осигуряване на достъп на гражданите в условията на зимен период до всички обществени места на територията на комплекса, и в частност, че при въвеждането на системата за Интегриран градски транспорт в гр.Бургас, навсякъде целите спиркови пространства са били съоръжени с подземни нагреватели, които не позволявали да настъпи процес на обледяване и с поставени нови гранитни плочи за външни условия с допълнителна обработка срещу подхлъзване, че били предприети мерки още преди настъпване на зимния сезон за безопасността, като със сключване на договор между общината и трето лице-помагач за почистване и поддържане на улиците в района, общината е изпълнил задължението си да осигури безопасна среда. Оспорва и размера на иска за неимуществени вреди като прекомерен, също несъобразен и с наличие на съпричиняване на вредата от ищцата.

Въззивният съд е приел, че с първоинстанционното решение фактите са правилно установени. Независимо от този извод е изложил и собствени мотиви по спора, като е обсъдил възраженията на въззивника-ответник по въззивната жалба относно оспорване на приетите за установени правнорелевантни факти по делото, подложил е на собствена преценка събраните по делото доказателства, анализирал е в съвкупност свидетелските показания на свидетелите на двете спорещи страни, въз основа на което е направил изводи, че оплакванията по въззивната жалба са неоснователни. Приел е за установено, че инцидентът е настъпил на посочената в исковата молба дата, време, начин и място, като не е споделил възражението на въззивника - ответник за неяснота и непълнота на фактическите твърдения по исковата молба относно мястото на падането, което е приел да е изяснено с исковата молба и в откритото съдебно заседание на 13.08.2020 г. и се означава като настъпило на спирка „З. С, която се намира на тротоара на бул.„Александър Г. Коджакафалията, пред бл. 361 в ж. к.Меден рудник, гр.Бургас, предвид и изясненото от приетата СТЕ местонахождение на спирката. Приет е за установен от събраните доказателства и механизмът на настъпване на увреждането: пътя на ищцата от блока, в който живее, към спирката и точното място, от което ищцата се е опитала да се качи на платформата на спирката от задната й страна (тази към блока, а не тази към пътя) поради налична денивелация, което място в случая се явявало, според заключението на СТЕ и релефа на терена, по-достъпно и по-безопасно при зимни условия спрямо другото място за достъп до спирката - това по рампата отстрани на тротоара. Приел е още въззивният съд, че е имало свободен и неограничен достъп до спирката от задната й страна, че липсвали табели, които да указват посоката на движение така, че да забраняват навлизането на спирката от тази задна/западна/ страна, че вграден механизъм против обледеняване /нагреватели/ имало само по площта от спирката, която е покрита с навес /т. нар. перон с ширина 1, 5 м./ но не и по останалата площадка на спирката от около 27 кв. м. - където именно е настъпил инцидента, че е имало непочистен сняг на спирката вкл. и на мястото, където е стъпила ищцата, за да се качи на платформата на спирката, че на такъв тип спирка – разполагаща с нагреватели против обледеняване, не се почиствало самото спирково пространство /а само отстрани/-установено от показанията на свидетелите и на ответника, при което е заключил, че причина за падането на ищцата е именно наличието на непочистен сняг на спирката. При така установените факти са приети за неоснователни и възраженията на въззивника-ответник за освобождаването му от отговорност като собственик на територията на спирката и задължен да създаде безопасни условия за подход и пребиваване на нея, защото въззивният съд не е споделил доводите на ответника, че ищцата е проявила небрежност и е причинила сама инцидента като е избрала подход към спирката, без да се съобрази с инструкциите за ползване и ограничението да преминава от произволно избрани места за подход към спирката, нито е споделил довода, че ответникът, като е положил дължимата грижа да като е снабдил спирката / и не само конкретната/ със система против обледеняване и е създал организация за поддържане на безопасна среда с възлагане дейности по зимно почистване на третото лице-помагач, е направил достатъчно да предотврати наличието на сняг по автобусната спирка, където обичайно преминават, събират се и престояват много хора в очакване на превозното средство, качват се в него, слизат от него, разминават се пристигащи и заминаващи, поради което би следвало на това място да се осигури максимално голямо безопасно пространство, почистено от сняг и лед, а в случая такива мерки са установени само по отношение площта под навеса, но не и останалото пространство на спирката, което въобще и не се почиствало при зимни условия.

За определяне размера на справедливото обезщетение, въззивният съд е отчел вида на травмата, и причинените от това на ищцата болки и страдания, проведеното лечение, вкл. оперативно, по-продължителния период на възстановяване от 3-4 месеца предвид вида травмата, нуждата от последваща /предстояща/ операция за отстраняване на имплатните, причинените битови неудобства в ежедневието на ищцата до възстановяването, продължаващите болки и несигурност при движение и поради страх, въпреки възстановяване на двигателната функция, довело и до промяна начина на живот на ищцата спрямо този преди травмата, възрастта на ищцата, и съобразно и с икономическите условия в страната, е приел, че претендираният размер от 20 000 лв. е справедливо обезщетение. При този краен извод обжалваното решение на първата инстанция е потвърдено за обезщетението за неимуществени вреди.

Като обосноваващи допускането на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени от ответника следните процесуалноправни въпроси, като такива от значение за изхода на спор и които се твърди да са е решени в противоречие с практиката на ВКС и и с практиката на съдилищата –основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК:

1. Допустимо ли е съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди всички относими към предмета на спора?

2. При проведено неуспешно доказване на предпоставките на иска по чл. 49 ЗЗД /според закона и практиката на ВКС на РБ/, при липса на причинно-следствена връзка между действия/бездействия на ответника и настъпилата вреда, налице ли са други основания за приеманнето му за основателен?

3. Следва ли общината да отговаря за настъпили вреди, в случай, че е изпълнила всички законови изисквания за осигуряване достъпна градска среда и е положила грижа за поддържането й в състояние годно за ескплоатация/употреба.

Твърди се по тези въпроси противоречие с т. 19 на ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК, решения № 698 от 12.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 14/2010 г., III г. о., решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение №72/08.04.2016 г. по гр. д. №5357/2015 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 190 от 07.02.2018 г. по гр. д. 180/2017 г., решение № 338 от 27.03.2018 г. по гр. д. 706/2017 г. на IV г. о., решение № 223 от 19.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1006/2012 г., IV г. о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. 761/2010 г. на IV г. о.

4. За приложимостта на нормата на чл. 153 ГПК и за начина, по който следва да се определят връзките между всички събрани и относими към предмета на спора факти (некоректно посочено като основание по чл. 280, ал. 1, т. 3,, вместо по т. 1 според съдържанието на изложението), който също е разрешен в противоречие с трайната съдебна практика, отразена в решение № 212 от 1.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 1106/2010 г., II т. о., решение № 59 от 14.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4190/2014 г., IV г. о., решение № 158 от 18.12.2018 г. на ВКС по к. гр. д. № 455/2017 г., решение № 331 от 4.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1649/2010 г., IV г. o., решение № 38 от 7.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2126/2017 г., IV г. о., решение № 60215 от 9.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4178/2020 г., III г. о.

Твърди се още и наличие на основание по чл. 280, ал. 2, предл трето от ГПК, без конкретни доводи за очевидна неправилност.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:

Поставените от касатора въпроси по т. 1 и по т. 4 от номерацията по-горе, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а по своята същност са израз на оплакването на касатора срещу решението, обосновано с процесуални нарушения на въззивния съд при обсъждане на доводи и оплаквания на страните, и на доказателства, поради което са извън предмета на настоящето производство по селектиране на жалбата. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд са оплаквания от кръга на тези по чл. 281 ГПК и не обуславят допускане до касационно обжалване във фазата по селекция по чл. 288 ГПК, поради което не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане касационно обжалване по тези въпроси. Същевременно и не се установява от съдържанието на въззивното решение да е процедирано в противоречие със сочена от касатора практика на ВКС. Въззивният съд е процедирал в съответствие със задълженията си като съд по същество на спора, според сочената съдебна практика на ВКС, обсъдил е наведените с въззивната жалба на ответника оплаквания по спорните факти в предмета на доказване, вкл. и тези, отнасящи се до установяване на мястото, механизма на увреждането и условията, при които се е случило падането на ищцата. Изложил е и мотиви защо приема неизпълнение на произтичащите от закона задължения на ответника да осигури безопасно ползване на спирката на обществения транспорт, на която спирка е паднала ищцата, въпреки сключения договор за почистване с третото лице-помагач и въпреки изграждането на спирката като част от интегрираната система на градския транспорт в гр.Бургас, което неизпълнение е обосновано да произтича от конкретно установени по делото факти, при преценка на събраните доказателства - вкл. и на показанията на водените от ответника двама свидетели, сочещи на непочистване на спирковото пространство въобще и липсата на нагреватели по цялата площ на спирката/ от СТЕ/.

Въпросите по т. 2 и т. 3 не представляват правен въпрос като общо основание за допускане на касационното обжалване в смисъла на разясненията на това понятие в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС. Начинът на поставяне на тези въпроси в изложението на касатора са израз на собственото му разбиране за липсата на основание да се ангажира отговорността на общината, а не на конкретно разрешен от въззивния съд правен въпрос, обусловил извода за наличие на законово основание за отговорност на общината за вреди по чл. 49 ЗЗД. Дали е успешно осъществено в случая доказването за наличие на предпоставките на иска по чл. 49 ЗЗД и дали общината е установила, че е положила грижа за поддържането на градската среда в състояние годно за експлоатация/употреба по начин, че поведението на общината или нейни служители да не в причинна връзка с конкретното увреждане на ищцата, са въпроси, чиито отговор предполага проверка за обоснованост на фактическите констатации на въззивния съд, каквато проверка е извън обхвата на настоящото производство, съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК. Ето защо не следва да се преценява дали е налице и допълнителният критерий за селекция по тези въпроси - дали сочената съдебна практика е относима и дали е налице противоречие с нея.

Касаторът не сочи и относима практика по смисъла на действащата сега разпоредба на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК / изм. ДВ, бр. 86/2017 г./ - решения на КС или на СЕС (предишното съдържание на т. 2- решаван противоречиво от съдилищата не съществува), по поставените от него въпроси по т. 1, 2 и 3. Не се сочи и с какво въпросът по т. 4 би имал приносно значение за развитие на правото и точното приложение на закона, ако действително касаторът по този въпрос сочи основание за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а не това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Така се препятства r преценката за наличие на допълнителното основание за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, ако и касаторът да беше формулирал правен въпрос от значение за делото.

Не е налице и основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК-очевидна неправилност. Очевидната неправилност предполага такъв порок на обжалваното решение, който се установява от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Посоченото основание ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма/, както и когато съдебният акт е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. В случая такива пороци не се констатират, а и не се обосновават от касатора.

Не се констатират при извършената служебна проверка нарушения, обуславящи вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение.

С оглед изхода на спора, касаторът няма право на възмездяване за разноски в касационното производство, а насрещната страна няма искане за разноски.

С оглед на изложеното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на О. Б против въззивното решение № 99/07.02.2022г. по в. гр. д. № 1553/2021 г. на ОС - Бургас В ЧАСТТА по уважените срещу общината искове за заплащане на сума 1 385, 49 лв. обезщетение за имуществени вреди от деликт със законната лихва върху нея от датата на подаване на исковата молба на 24.07.2019 г. до окончателното плащане, за заплащане на сума 1 205, 56 лв. лихва за забава за период от 19.12.2018 г. до 23.07.2019 г., и за заплащане на сума 83, 51 лв. лихва за забава за период 19.12.2018 г. до 23.07.2019 г., като ПРЕКРАТЯВА настоящето производство по касационната жалба срещу тези части от въззивното решение.

Определението в тази част подлежи на обжалване от касатора О. Б с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС в 1-седмичен срок от съобщението му.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 99/07.02.2022г. по в. гр. д. № 1553/2021 г. на ОС - Бургас В ОСТАНАЛАТА МУ ЧАСТ.

Определението в тази част е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: