О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 560
гр. София, 11.03.2024 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ търговско отделение, в закрито заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
изслуша докладваното от съдията И. Д. т. д. № 1045 по описа на съда за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ „ЛЕВ ИНС“ АД срещу въззивно решение № 13 от 31. 01. 2023 г., постановено от Бургаски апелативен съд по в. гр. д. № 330 по описа на съда за 2022 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 645 от 30. 06. 2022 г., постановено от Окръжен съд – Бургас по гр. д. № 20222100100235 по описа на съда за 2022 г., с което на свой ред е отхвърлен предявеният от касатора против С. Д. Д., ЕГН: [ЕГН], иск с правно основание чл. 274, ал. 1, т. 2 от КЗ /отм./ за заплащане на сумата 30000 лв., представляваща изплатени суми за репариране на претърпените неимуществени вреди от Р. А. Г. - в размер на 15000 лв. и от Т. Р. Г. - в размер на 15000 лв. - болки и страдания от смъртта на тяхната съпруга и майка Й. Д. Г., настъпила при ПТП на 15. 06. 2011 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение. Критикуват се изводите на съда в насока на това, че по делото не са установени част от релевантните за основателността на претенцията факти, а именно – че ответникът, като водач на катастрофиралия автобус, към момента на процесното ПТП е съзнавал, че управлява неизправно МПС, като независимо от това не е спрял и не е взел мерки за отстраняване на неизправността, както и в насока на това, че ответникът е бил поставен в невъзможност да предвиди и предотврати общественоопасните последици от деянието си. Твърди се, че същите изводи на съда, както и друг негов извод – че по делото е останало недоказано, че към момента на настъпване на ПТП е съзнавал, че управлява неизправно МПС, са постановени в противоречие с чл. 300 от ГПК и съдебната практика по прилагането му, досежно задължителността на присъдата на наказателния съд за гражданския такъв относно противоправността на деянието, виновността и причинно-следствената връзка между деянието и противоправния резултат.
По подробно изложени в жалбата съображения се поддържа, че процесната хипотеза на чл. 274, ал. 1, т. 2 от КЗ /отм./ цели да санкционира водача за това, че съзнателно е допуснал настъпването на вредата или макар че не е предвиждал настъпването на определен резултат, е бил длъжен или е могъл да го предвиди, или е предвиждал вредата, но се е надявал да я предотврати. Поддържа се в този смисъл, че в процесният случай ответникът може и да не е предвиждал общественоопасните последици, но е бил длъжен и обективно е можел да ги предвиди, както и да ги предотврати; съзнавал е също, че при възникналата повреда е могъл да задейства аварийно спирачната уредба и да спре автобуса; разполагал е с обективната възможност да предотврати ПТП и настъпването на съставомерния резултат.
По изложените съображения се поддържа неправилност на обжалваното решение, при условията на чл. 281, т. 3 от ГПК, както и очевидната му неправилност, при тези по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и уважаването на предявения от касатора иск със законните последици, претендират се разноски за трите съдебни инстанции.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че формулира правни въпроси, които попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а именно: относно задължителната сила на влязлата в сила присъда на наказателния съд за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянието, по смисъла на чл. 300 ГПК.
Касаторът намира, че в случая въззивният съд е решил този въпрос в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 163 от 26. 10. 2011 г. по т. д. № 1025/2010 г., Второ т. о., решение № 25 от 17. 03. 2010 г. по т. д. № 211/2009 г., Второ т. о., решение № 150 от 22. 11. 2011 г. по т. д. № 1147/2010 г., Второ т. о., решение № 7 от 09. 03. 2022 г. по гр. д. № 2000/2021 г. на Трето г. о., решение № 36 от 21. 04. 2012 г. по т. д. № 319/2011 г. на Второ т. о., решение № 66 от 12. 03. 2015 г. по гр. д. № 5839/2014 г. на Четвърто г. о. на ВКС и др., в които се приема, че съгласно чл. 300 от ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Осъдителна или оправдателна, обвързващата сила на присъдата винаги предпоставя тъждество между деянието, предмет на същата и деянието, което е предмет на доказване в исковия процес пред гражданския съд. След като установеният фактически състав на престъпното деяние като квалифициращ състав включва причиняването на определен резултат и връзка между деянието и резултата, то констатациите на наказателния съд за този резултат и за причинната връзка са задължителни за гражданския съд, като в тези случаи законодателят е ограничил приложението на принципите на непосредственост /чл. 11 ГПК/ и свободно формиране на вътрешното съдийско убеждение /чл. 12 ГПК./
Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира адвокатско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения от касатора иск, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и съдържанието на изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че:
С присъда № 210/30. 09. 2013 г. по НОХД № 794/2012 г. на БОС, ответникът Димитров е признат за виновен за това, че на посочена дата при управление на автобус „Мерцедес“ с рег. [рег. номер на МПС] , е нарушил правилата на движение по чл. 20, ал. 1 ЗДвП: „Водачите са длъжни да контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват“ и чл. 20, ал. 2, изр. ЗДвП: „Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението“, като в резултат от това по непредпазливост причинил смърт на повече от едно лице - стр. 61 и сл. по гр. д.№ 235/2022 г. по описа на БОС. С решение № 91/18. 12. 2014 г. по ВНОХД № 25/2014 г. по описа на Апелативен съд - Бургас деянията са преквалифицирани, но без да бъдат променени крайните изводи на съда относно причиняване на смърт от страна на въззиваемия на повече от едно лица и относно формата на вина. С решение № 326/21. 10. 2015 г. по н. д. № 746/2015 г. по описа на ВКС, II н. о., решението на Апелативен съд - Бургас е потвърдено - стр. 81 и сл. и стр.116 и сл. по гр. д. № 235/2022 г. по описа на БОС.
С приложеното на стр. 7 по гр. д. № 235/2022 г. по описа на БОС решение на СГС по гр. д. № 8572/2014 г. по описа на същия съд, касаторът ЗК „Л. И. АД е осъден да заплати на наследниците на едно от починалите лица обезщетения в размер на по 105000 лв. за всеки, ведно с лихви и разноски така, както е посочено в диспозитива на акта. С решение № 88/11. 01. 2017 г. по в. гр. д. № 3734/2016 г. на САС решението е потвърдено в осъдителната част, но в отхвърлителната е отчасти отменено и е присъдена допълнително сума в размер на по 15000 лв. за всеки от ищците, ведно със съответни лихви и разноски. Безспорно е, че сумите са изплатени.
Въззивният съд е изложил, че при така установената фактическа обстановка, страните по настоящото дело спорят относно това осъществени ли са фактите по хипотезата на чл. 274, ал. 1, т. 2 КЗ (отм.) и съответно - налице ли е основание за ангажиране на регресната отговорност на водача на автобус „Мерцедес“ с рег. [рег. номер на МПС] спрямо застрахователя – ищец, изплатил обезщетения на увредените лица.
За да стигне до крайните си и решаващи за изхода на делото във въззивната инстанция изводи, въззивният съд е съпоставил и оценил в съвкупност следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 1, т. 2 КЗ (отм.): „ ... застрахователят има право да получи от застрахования платеното от застрахователя обезщетение, когато застрахованият при настъпването на пътнотранспортното произшествие … не е спрял и не е взел мерки за отстраняване на възникнала по време на движение повреда или неизправност в моторното превозно средство, която застрашава безопасността на движението, и пътнотранспортното произшествие е възникнало в резултат на това“.
В настоящия случай според съда, механизмът на ПТП е установен по цитираното по-горе НОХД № 794/2012 г. на БОС и няма съмнение, че в момента, когато е усетил залюляването на каросерията на автобуса, водачът е завил волана наляво, а непосредствено след това - надясно, за да овладее автобуса. В същия момент се спукала вътрешна задна дясна гума и автобусът се преобърнал, т. е. установено е, че водачът не е задействал спирачната система, за да преустанови движението на автобуса. Това му поведение, обаче, не изпълнява изискуемите от законодателя условия, съставляващи предпоставка за пораждане на регресното право на застрахователя.
Според въззивния съд, в трайно установената съдебна практика на съдилищата и разясненията на ВКС по разглеждани аналогични дела, безпротиворечиво се възприема, че осъществяването на фактите по хипотезата на цитирания законов текст следва да е съчетано със виновно субективно отношение от страна на виновния водач, за да бъдат успешно претендирани по пътя на регреса сумите, изплатени като обезщетения от страна на застрахователя - определение № 430 от 16. 10. 2018 г. на ВКС по т. д. № 1293/2018 г., I т. о., ТК, решение № 130 от 03. 05. 2012 г. на ВКС по т. д. № 244/2010 г., I т. о., ТК.
Според въззивния състав ангажирането на регресната отговорност на водача е санкция за неправомерното му поведение и нарушението на правилата на ЗДвП, извършени от водача със съзнание за обществената опасност на деянието, при предвиждане на общественоопасните му последици и наличие на желание те да настъпят или поне на предположение, че ще настъпят. За да претендира основателно по пътя на регреса изплатените като обезщетения в полза на трети лица суми от виновния водач, застрахователят следва да установи при условията на пълно и главно доказване субективното отношение на ответника Д. към деянието. В конкретния случай застрахователното дружество носи доказателствената тежест за факта на възприемане от страна на водача на възникнала повреда по време на движение на автобуса и субективното му отношение към него, а именно, че осъзнавайки опасността пътното превозно средство да катастрофира, не е спрял, не е взел мерки за отстраняването, макар и да е предвиждал евентуалната катастрофа, и в резултат от това е настъпило застрахователното събитие, последвано от успешни искове против застрахователя и вреди, причинени от изплащане на обезщетения на трети лица.
Според съда в тази връзка и двете страни са ангажирали доказателства. По делото пред окръжния съд е назначена САТЕ, а пред въззивния съд са назначени повторна САТЕ и допълнителна тройна САТЕ. От заключенията на всички вещи лица се установява, че водачът е управлявал стар автобус - на повече от 20 години, в незадоволително техническо състояние, с напреднала корозия на металните планки, придържащи напречната щанга към шасито. Именно тази неизправност на автобуса, според вещите лица по всички експертизи, се е явила решаваща за инцидента. Според всички вещи лица повредата се е проявила внезапно, за част от секундата и водачът не би могъл да се ориентира толкова бързо за причината купето на автобуса да започне да се люлее. Дори и да е имало някакъв характерен шум или вибрации, водачът не би могъл да се ориентира за техния произход в краткото време от 1.5 - 2 секунди за реакция.
Въззивният съд сочи по-натам, че от събрания доказателствен материал по делото става ясно, че водачът се е движел по АМ „Тракия със скорост от 97 км. ч. според тахошайбата, т. е. в рамките на законоустановената скорост - до 100 км/ч. Макар и да е управлявал технически неизправен автобус, не се установява водачът да е бил в известност за тежкото износване и корозията на основни агрегати, още повече, че според наличната документация, автобусът успешно е преминал автотехнически преглед и е можел да се движи по националната пътна инфраструктура и да превозва пътници за срок от шест месеца, считано от издаване на документа - от 07. 03. 2011 г.
Освен описаното, според вещите лица, водачът не би могъл да установи при обичаен оглед евентуалните признаци за спукване или други нередности по пневматичната гума, нито е имал възможност да установи изтъняването на планката за закрепване на предната стабилизираща щанга. В същото време, видно от повторна САТЕ, възможността за задействане на аварийното спиране на автобуса също може да бъде поставена под съмнение, при положение, че съгласно направените тестове, задните десни колела са били на 18 % от допустимите стойности, т. е. автобусът е спирал на предни и задни леви колела, което значително удължава времето за спиране. Според повторната САТЕ и тройната САТЕ, приети пред въззивната инстанция, времето за реакция на водача е било 3 секунди, чрез натискане на спирачния педал. В същото време вещите лица са категорични, че водачът не е могъл да предвиди характера на повредата, за да определи какви действия да предприеме, затова е действал инстинктивно.
Горните констатации според съда водят до извод за липса на субективния елемент, а именно - умисъл от страна на водача на автобуса, за да бъдат изпълнени условията по разпоредбата на чл. 274, ал. 1, т. 2 КЗ (отм.), представляващи основание за възникване на правото на регрес на застрахователя срещу виновния водач. Липсата на умисъл е установена и в наказателното производство. Бургаският окръжен съд е приел виновно извършено деяние, при форма на вината - „непредпазливост“. В тази част присъдата е потвърдена от Апелативен съд - Бургас и съответно - от ВКС. Макар и тази форма на вина да не изключва наказателната отговорност, тя не обосновава елементите на фактическия състав на приложимата правна разпоредба и не води до заключение за възникнало право на регрес в полза на застрахователя.
Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.
В случая въззивното решение не е очевидно неправилно, както това съвсем мимоходом и общо се твърди в касационната жалба.
В практиката на Върховния касационен съд по приложение на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по смисъла на същата законова разпоредба предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона contra legem - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора extra legem - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.
В случая очевидната неправилност на решението въобще не е обоснована от касатора с конкретни твърдения в изложената насока, поради което и на това основание касационно обжалване не следва да бъде допуснато дори и само поради това. В допълнение следва да се посочи, че с оглед конкретното съдържание на решението и на мотивите към него, неизчерпателно възпроизведени и по-горе в настоящите мотиви, според касационния състав въззивното решение в случая не се явява постановено “contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, съответно – не е очевидно неправилно и поради явна необоснованост, и грубо нарушение на правилата на процесуалния закон, на материалния закон и/или на правилата на формалната логика.
Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Поставеният от касатора въпрос /макар и да не задава от стриктно граматическа гледна точка именно въпрос, касаторът формулира съществен проблем по приложението на конкретна правна норма, произнасянето по който от страна на въззивния съд твърди, че е в противоречие с практиката на ВКС/, може да бъде приет за годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., доколкото отговорът му е принципно годен да обуслови изхода на всеки гражданскоправен спор, по който съдът би се явил задължен да зачете влязла в сила присъда на наказателен съд, при условията и в рамките на чл. 300 от ГПК.
Даденото обаче от въззивния съд разрешение на този въпрос не е в противоречие с практиката на ВКС, както това неоснователно се поддържа в изложението на касатора на основания за допускане на касационно обжалване.
Както самият касатор поддържа в изложението си, съобразно постоянната и непротиворечива практика на ВКС по приложението на чл. 300 от ГПК, включително цитираната и от касатора такава, била тя осъдителна или оправдателна, обвързващата сила на присъдата винаги предпоставя тъждество между деянието, предмет на същата и деянието, което е предмет на доказване в исковия процес пред гражданския съд. Към това принципно и безспорно положение, следва да се добави и по-конкретното разрешение, дадено примерно /но не само/, в решение № 46 от 19. 05. 2022 г. по т. д. № 408/2021 г., Т. К., І т. о. на ВКС /в което е залегнало и така цитираното от самия касатор, и възпроизведено непосредствено по-горе/, според което влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, като всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици от деянието, включително съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, подлежат на доказване от страната, която ги твърди с допустимите за това доказателства. Според нарочно приетото в решене № 130 от 03. 05. 2012 г. по т. д. № 244 по описа за 2010 г. на ВКС, ТК, Първо т. о. в отговор на правен въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, в случаите, като процесния /предявен иск по чл. 274, ал. 1, т. 2 от КЗ /отм./, законът санкционира дееца за това, че съзнателно е допуснал настъпването на вредата или макар да не е предвиждал настъпването на определен резултат, е бил длъжен или е могъл да го предвиди, или е предвиждал вредата, но се е надявал да я предотврати. В хипотезата на чл. 274, ал.1, т.2 КЗ, за да бъде ангажирана отговорността на водача на МПС по регресния иск на застрахователя, водачът на МПС трябва да съзнава, че управлява неизправно /с повреда/ МПС, и въпреки това не е спрял и не е взел мерки за отстраняването й, която повреда или неизправност е застрашавала безопасността на движението, и пътнотранспортното произшествие е възникнало в резултат на това. Застрахователят няма да може да упражни правото си на регрес когато повредата или техническата неизправност на МПС са настъпили внезапно, при обстоятелства, при които водачът е поставен в положение на невъзможност да предвиди и предотврати общественоопасните последици.
В конкретният процесен случай са налице допълнителни, извън обхванатите от състава на престъплението от обективна /цитираните от наказателния съд, че са нарушени норми на ЗДвП/ и субективна страна /непредпазливостта като форма на вина/, елементи на гражданскоправния фактически състав, законоуреден в разпоредбата на чл. 274, ал. 1, т. 2 КЗ /отм./, осъществяването на който само в неговата пълнота, е от естество да доведе до ангажирането на регресната отговорност на виновния водач.
Въззивният съд, видно от мотивите му, обективиращи решаващите за изхода на спора негови изводи по съществото на същия, не е отказал да съобрази задължителната сила на влязлата в сила присъда, при условията и в пределите на чл. 300 от ГПК, както това предполага въпросът на касатора. Напротив – съобразил ги е, но анализирайки доказателствата по делото в тяхната съвкупност, включително всички изслушани по делото заключения на вещите лица, които във възприетия от съда смисъл са единодушни, е приел, че независимо от ангажирането на наказателната отговорност на водача, при приетите от наказателния съд обективни обстоятелства и форма на вина, по делото не се доказват част от елементите /извън тези, установени по задължителен за гражданския съд с присъдата на наказателния такъв/, елементи от фактическия състав, годен да ангажира регресната отговорност на водача към ищеца – застраховател.
Именно така приетото от съда в случая – относно недоказаност по делото, осъществяването на всички елементи и на гражданскоправния фактически състав по чл. 274, ал. 1, т. 2 КЗ /отм./ за ангажирането на регресната отговорност на водача, които обаче не са елементи на състава на престъплението, за което водачът е осъден с влязла в сила присъда от наказателния съд /срв. чл. 300 от ГПК/, изцяло е обусловило изхода на делото, във въззивната инстанция. Същото обаче е не в противоречие, а в съответствие с приложимата практика на ВКС, включително цитираната от касатора. Правилността на изводите на съда относно това дали в конкретния случай наличието на всички елементи от процесния гражданскоправен фактически състав е доказано или не е доказано по делото, е от естество да се отрази не на наличието или липсата на основание за допускане на касационно обжалване на решението му, а на правилността на същото, която обаче не може да бъде преценявана в рамките на настоящото производство по чл. 288 от ГПК, а само в такова по чл. 290 от с. з. и след евентуалното допускане на такова обжалване.
При изложеното касационният състав намира, че обжалваното въззивно решение е постановено не в противоречие, а в съответствие с практиката на касационната съдебна инстанция, поради което и касационното му обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК не следва да бъде допуснато.
При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответникът по касация има право на претендираното адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 13 от 31. 01. 2023 г., постановено от Апелативен съд - Бургас по в. гр. д. № 330 по описа на съда за 2022 г.,
ОСЪЖДА ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ „ЛЕВ ИНС“ АД“, ЕИК:[ЕИК] да заплати на С. Д. Д., ЕГН: [ЕГН], сумата 1000 лв. адвокатско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: