О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 533
гр. София, 08.03.2024 годинаВ ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА БАЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА
МИРОСЛАВА КАЦАРСКА
изслуша докладваното от съдия А. Б. т. д. № 333 по описа за 2023г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „УниК. Б. АД, представлявана от адв. Д. Ц., срещу решение № 771 от 21.07.2022г. по в. гр. д. № 416/2022г. на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 261226/09.12.2021г., постановено по гр. д. № 1968/2020г. по описа на Районен съд – Бургас, в частта, с която е прогласена нищожността на клаузите по чл.3, ал.1, т.2, чл.3, ал.2, т.1.1, чл.3, ал.2, т.2 и чл.3, ал.2, т.3 от договор за банков кредит № 107/07.06.2004г., сключен между “УниК. Б. АД и Д. К. Д., поради това, че същите са неравноправни по смисъла на чл.35, ал.1 от ЗЗППТ (отм.) и не са договорени индивидуално, касаторът “УниК. Б. АД е осъден да заплати на Д. К. Д. сумата 6515,78 лева, представляваща платена без основание договорна лихва за периода от 16.04.2015г. до 10.01.2020г. поради нищожност на клаузите по чл.3, ал.1, т.2, чл.3, ал.2, т.1.1, чл.3, ал.2, т.2 и чл.3, ал.2, т.3 от договор за банков кредит № 107/07.06.2004г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от 10.04.2020г. до окончателното й изплащане, както и сумата 1626,79 лева, представляваща платена без основание наказателна лихва при просрочие на главница и/или лихва за периода от 16.04.2015г. до 10.01.2020г. поради нищожност на клаузите по чл.3, ал.1, т.2, чл.3, ал.2, т.1.1, чл.3, ал.2, т.2 и чл.3, ал.2, т.3 от договор за банков кредит № 107/07.06.2004г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от 10.04.2020г. до окончателното й изплащане, и е отхвърлено възражение за прихващане на “УниК. Б. АД за обезщетение за забава за разликата над 147,28 лева до предявения размер от 1 800 лева.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Излага съображения за противоречие с материалния закон на извода на въззивния съд, че са налице суми, които банката е получила без основание, като поддържа, че клаузата на чл.3, ал.1, т.2 от договора не е нищожна, а и в нея е уговорен минимален размер на годишната лихва за целия срок на договора в размер на 8.88% и поради това изцяло неправилно въззивният съд е приел, че банката е била длъжна да намалява лихвата под този първоначално определен размер, без в договора да е уговорено, че лихвата се променя при всяка промяна на ОЛП. Поддържа, че клаузите по чл.3, ал.2, т.1.1, чл.3, ал.2, т.2 и чл.3, ал.2, т.3 не попадат в хипотезата на чл.35 ЗЗППТ и не са нищожни, но дори и да се приеме противното, то те не са нищожни, тъй като са договорените индивидуално с ищеца. Сочи още, че въззивният съд неправилно е уважил направеното възражение за прихващане само за 147,28 лева, тъй като според заключението на допълнителната съдебно икономическа експертиза ищецът е бил в забава 1488 дни и размерът на обезщетението по чл.86 ЗЗД за този период възлиза на 222,75 лева. Излага и доводи за допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила поради необсъждане на всички доводи на касатора.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:
1. Длъжен ли е кредитополучателят да заплаща лихва по кредита в първоначално уговорения при сключване на договора размер, формиран като сбор от ОЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти, и договорна надбавка? Касаторът твърди, че въпросът е решен в противоречие с решение № 92 от 09.09.2019г. по т. д. № 2481/2017г. на ВКС, ТК, II т. о.
2. Когато в договора за банков кредит е договорено промяната на лихвата да бъде обвързана от промяната на „пазарните условия“, без изрично да е посочено в самия договор какво точно се има предвид под пазарни условия, то така договорената клауза обвързва ли валидно страните? Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с решение № 77 от 22.04.2015г. по гр. д. № 4452/2014г. на ВКС, ГК, III г. о.
Касаторът излага и довод за наличие на основанието на чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение.
Ответникът по касация Д. К. Д., представляван от адв. Ж. Г., представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол. Поддържа, че по първия въпрос въззивният съд не се е произнесъл в противоречие със сочената практика на ВКС, тъй като е приел, че кредитополучателят следва да заплаща възнаградителна лихва в определен в договора размер, а от друга страна, въпросът не съответства на фактите по делото, тъй като при съобразяване на клаузите от процесния договор се налага извод, че договорът не е сключен при фиксиран минимален лихвен процент. Намира, че вторият въпрос е неотносим, тъй като в ЗЗППТ /отм./, при действието на който е сключен договорът, липсват аналогични разпоредби на предвидените в чл.144, ал.2 т.1 и чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП, поради което и посоченото решение на ВКС е неотносимо, а от друга страна, решението на въззивния съд е в съответствие с трайната практика на ВКС. Излага подробни съображения за липса на твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд е взел предвид, че договорът за банков кредит между страните е сключен на 07.06.2004г., поради което преценката за нищожност на оспорените клаузи от него трябва да се извърши съобразно Закона за защита на потребителите и за правилата за търговия (отм. ДВ, бр.99/2005г., в сила от 10.06.2006г.), действал към момента на сключването му. Посочил е, че ищецът кредитополучател е сключил договор с „УниК. Б. ЕАД за паричен заем с цел покупка на жилище, като кредитът е предназначен изцяло за задоволяване на личните потребности на кредитополучателя и не съществува дори индиция, че може да бъде отнесен към търговска и/или професионална дейност, осъществявана от него. Поради това е намерил, че кредитополучателят несъмнено притежава качеството на потребител по смисъл на Директива 93/13 и §1 от ДР на ЗЗППТ (отм.) и нормите на отменения закон намират приложение в отношенията между страните по процесния договор. Добавил е, че „УниК. Б. АД притежава качеството на търговец по смисъла на §1, т.2 от ДР на ЗЗППТ (отм.), поради което процесният договор се подчинява изцяло на приложението на ЗЗППТ (отм.).
Въззивният съд е посочил, че съгласно чл.35, ал.1 от ЗЗППТ (отм.) неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребител, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, а според чл.35, ал.2, т.9 от ЗЗППТ (отм.) неравноправна е клаузата, която позволява на търговеца да променя едностранно условията на договора на непредвидено в него основание. Взел е предвид, че санкцията за нарушаване на тези норми е предвидена в чл.37, ал.1 от ЗЗППТ (отм.), според която неравноправните клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, като съгласно ал.2 не са индивидуално уговорени клаузи, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Въззивният съд се е позовал на решение № 424/02.12.2015г., постановено по гр. дело № 1899/2015г., ВКС, в което е прието, че потребителят трябва да получи предварително достатъчно конкретна информация за това как търговецът може да промени едностранно цената на кредита (лихвата) и съдът не може да допълва неравноправните клаузи с цел да отстрани порока. Изтъкнал е, че в този смисъл е и практиката на СЕС, обективирана в решение от 21.03.2013 г. по дело С-92/11 и решение от 14.06.2012 г. по дело С-618/10г. Приел е, че в конкретния случай с уговорката по чл.3, ал.1, т.2 от договора кредитополучателят се е съгласил банката да променя едностранно базисния ГЛП при промяна на пазарните условия, които по нейна преценка водят до необходимост от увеличаването му най-малко с 2 пункта над размера, определен в деня на сключване на настоящия договор, без за това да е необходимо сключване на допълнително споразумение между страните. Посочил е, че основанието, което дава възможност на банката да променя едностранно ГЛП, е формулирано като промяна в пазарните условия, като договорът не съдържа дефиниция или изброяване на случаите, в които е налице промяна в пазарните условия, нито оповестява методиката и/или алгоритъма, чрез които същата да се предвиди, и поради това е приел, че въведеното основание се явява абстрактно, неопределено и неясно в степен, приравняваща го на липса на основание. Съобразил е, че според допълнителното заключение на съдебно икономическата експертиза промяната на лихвения процент по потребителски кредит е функция от три компонента, които увеличават цената на кредитния ресурс: промяна на лихвата на междубанковия пазар, при която банката получава финансиране, промяна на лихвата по привлечените средства (лихвата, която банката начислява върху депозити на физически и юридически лица) и промяната в индекса на Credit Default Swap на съответната държава (разходите за ликвидност на дългосрочните активи), като единственият обективен компонент е третият. Поради това е намерил, че промяната в пазарните условия, въведената като основание за изменение на цената на кредита, се явява функция от финансовата политика на банката и създава неравновесие между нейните права и задължения и тези на потребителя. По тези съображения е достигнал до извод, че формулирана по този начин, клаузата на чл.3, ал.1, т.2 от договора се явява неравноправна на основание чл.35, ал.2, т.9 от ЗЗППТ (отм.).
Въззивният съд е приел, че в настоящия случай по делото не е установено договорът да е сключен след проведени реални преговори с кредитополучателя, чрез формулиране на клаузите посредством взаимно изразяване на волята на двете страни и при липса на искане за тяхната промяна. Поради това е намерил, че не е опровергана презумпцията на чл.37, ал.2 от ЗЗППТ (отм.) и обичайната търговска практика, според която договорът се изготвя предварително и се представя на кредитополучателя за подпис без възможност за промяна на съдържанието му.
По изложените съображения въззивният съд е намерил, че е осъществен фактическият състав на чл.37, ал.1, вр. чл.35, ал.2, т.9 от ЗЗППТ (отм.) и клаузата на чл.3, ал.1, т.9 от договор № 107/07.06.2004г. се явява нищожна. Приел е за нищожни и клаузите по чл.3, ал.2, т.1.1; чл.3, ал.2, т.2 и чл.3, ал.2, т.3, тъй като са в противоречие с чл.35, ал.2, т.2, т.4, т.9 и т.11 от ЗЗППТ (отм.) Посочил е, че съгласно чл.35, ал.2, т.2, т.4, т.9 и т.11 неравноправна е клаузата, която: поставя изпълнението на задълженията на търговеца в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля; задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение; позволява на търговеца да променя едностранно условията на договора на непредвидено в него основание или дава право на търговеца да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е завишена в сравнение с тази, уговорена при сключването на договора. Изтъкнал е, че посочените хипотези от нормата на чл.35, ал.2 от ЗЗППТ (отм.) предпоставят имплицитно, че във всяка от тях постигнатата уговорка е във вреда на потребителя, защото не отговаря на изискването за добросъвестност и създава значително неравновесие между неговите права и задължения и тези на търговеца. Приел е, че в конкретния случай с уговорката по чл.3, ал.2 от договора са въведени следните лихви: 1) ОЛП плюс наказателна надбавка от 2 пункта годишно (т. е. 10,88%) върху редовния дълг по главницата с ненастъпил падеж; 2) ОЛП плюс наказателна надбавка от 2 пункта годишно (т. е. 10,88%) плюс надбавка от 5 пункта годишно (т. е. 15,88%) върху неиздължената, просрочена и изискуема част от кредита; 3) ОЛП плюс наказателна надбавка от 2 пункта годишно (т. е. 10,88%) върху цялата неиздължена част от редовния дълг по главницата с ненастъпил падеж; 4) ОЛП плюс наказателна надбавка от 2 пункта годишно (т. е. 10,88%) плюс надбавка от 5 пункта годишно (т. е. 15,88%) едновременно просрочие на лихва и на главница. Намерил е, че както са уговорени, оспорените клаузи дават право на банката да капитализира неизплатените лихви по кредита, при което кредитополучателят ще дължи договорна лихва върху неизплатената лихва, а в случай на просрочие - и наказателна надбавка. Отбелязал е, че е уговорен анатоцизъм, чрез който потребителят плаща необосновано високо обезщетение на банката в случай на неизпълнение на договора за кредит. Поради това е достигнал до извод, че оспорените клаузи се явяват неравноправни по смисъла на чл.35, ал.2, т.4 от ЗЗППТ (отм.), като е пояснил, че неяснотата в конкретния случай произтича от начина, по който е формулирана основата, върху която ще се начисляват лихвите – върху неиздължената, просрочена и изискуема част от кредита, върху неиздължената част от редовния дълг, върху просрочената част от дълга, върху неиздължената част по главницата с ненастъпил падеж. Изложил е съображения, че не е осигурена възможност на потребителя без специални икономически познания да предвиди тежестта на задължението и сумите, които трябва да плати при частично или пълно неизпълнение на кредита, като в конкретния случай яснота за тежестта на това задължение се внася едва с извършената по делото съдебно икономическа експертиза.
Въззивният съд е приел за установено основното заключение на съдебно икономическата експертиза, че за периода от 20.02.2015г. до 10.01.2020г. договорната лихва върху редовния дълг действително е формирана като сбор от два компонента, както е посочено в договора: основният лихвен процент на БНБ за времето на действие на договора плюс константна надбавка от 5,05%, но вместо основният лихвен процент, който е определен към момента на сключване на договора в размер на 3,83%, банката е начислявала такъв в размер на 5,41%, към който е добавяла уговорената надбавка от 5,05%. Приел е, че по този начин договорната лихва върху редовния дълг през процесния период е увеличена от 8,88% на 10,46% , в резултат на което кредитополучателят е платил договорна лихва в размер на 12 876,52 лева, вместо реално дължимите 6 360,74 лева. Посочил е, че разликата 6 515,78 лева представлява надвнесена сума, с която банката се е обогатила без основание, и поради това е правилно решението и в частта, в която банката е осъдена да заплати на ищеца сумата 6 515,78 лева, явяваща се получена без основание разлика между уговорената с нищожните клаузи на договора лихва и реално дължимата лихва, и сумата 1 774,07 лева – наказателна лихва, събрана на основание нищожни клаузи.
Въззивният съд е изложил съображения за неоснователност на възражението на „УниК. Б. АД, че размерът на неоснователно получената сума трябва да се редуцира на 1 750,89 лева, представляващи разликата между действително платената сума 12 876,52 лева и сумата 11 125,63 лева, която би била дължима при приложен лихвен процент от 8,88%. Посочил е, че в разпоредбата на чл.3, ал.1, т.1 от договора е уговорена лихва в размер на ОЛП плюс надбавка от 5,05 пункта, като основният лихвен процент към датата на сключване на договора е бил 3,83%, но след този момент е намален, за което свидетелства заключението на СИЕ, и поради това е приел, че няма основание изчисленията да се крепят на него.
Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Отговорът на поставения от касатора първи материалноправен въпрос е предпоставен от обсъждане на клаузите на сключения между страните договор, поради което няма характера на правен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд, за да приеме за основателен в посочения размер предявения осъдителен иск, е тълкувал клаузата на чл.3, ал.1, т.1 от сключения между страните договор за кредит и е приел, че следва да бъде съобразено настъпилото след сключването му намаляване на основния лихвен процент на БНБ. Преценката за правилността на този извод на въззивния съд изисква обсъждане на конкретните факти по делото, което е извън предмета на селективния стадий на производството. От друга страна, не е налице и соченото от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на изводите на въззивния съд с решение № 92 от 09.09.2019г. по т. д. № 2481/2017г. на ВКС, ТК, II т. о. Това решение е постановено по въпроса дали констатираната от съда нищожност по чл.146 ЗЗП на уговорка в клауза от договор за банков кредит, предвиждаща право за банката - кредитор да променя едностранно размера на договорната възнаградителна лихва по кредита, обуславя нищожност и на съдържащата се в същата клауза уговорка за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в конкретно определен размер и на този въпрос е даден отрицателен отговор, като е прието, че нищожността на уговорката в клауза от договор за банков кредит, даваща право на банката - кредитор да променя едностранно лихвата по кредита при промяна на БЛП, не обуславя нищожност и на уговорката в същата клауза за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в размер, формиран като сбор от БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка. Въззивният съд не се произнесъл в противоречие с това разрешение, като е приел, че е нищожна като неравноправна клаузата на чл.3, ал.1, т.2 от договора, даваща право на банката да променя едностранно базисния ГЛП при промяна на пазарните условия, които по нейна преценка водят до необходимост от увеличаването му най-малко с 2 пункта над размера, определен в деня на сключване на договора, но не е приел за нищожна, а е приложил като действителна клаузата на чл.3, ал.1, т.1, с която е уговорена лихва в размер на ОЛП на БНБ в размер на 3,83% пункта плюс надбавка от 5,05 пункта. Следователното решаващият извод на въззивния съд е обусловен не от произнасяне в противоречие с практиката на ВКС по формулирания от касатора въпрос, а от обсъждане на волята на страните в конкретната клауза на чл.3, ал.1, т.1 от процесния договор за банков кредит.
Вторият материалноправен въпрос, макар да е обсъждан от въззивния съд, не е съобразен с мотивите на въззивния съд, обусловили решаващите му изводи. Въззивният съд е приел, че неравноправността на клаузите произтича не от договорената възможност за промяна на ГЛП съобразно промяната на пазарните условия, а от липсата на ясни, точни и конкретни условия, при които банката има възможност едностранно да променя ГЛП, както и от формирания след обсъждане на доказателствата извод, че в конкретния случай промяната в пазарните условия, въведена като основание за изменение на цената на кредита, се явява функция от финансовата политика на банката и създава неравновесие между нейните права и задължения и тези на потребителя. От друга страна, произнасянето на въззивния съд е в съответствие с формираната по въпроса постоянна практика на ВКС /решение № 165/2.12.2016 г. по т. д. № 1777/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 95/13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г. на ВКС, II т. о. решение № 205/7.11.2016 г. по т. д. № 14/2015 г. на ВКС, I т. о. и др./, според която са неравноправни клаузите на договор за кредит, предвиждащи възможността на банката едностранно да променя договорения лихвен процент, когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, и при липсата на договорно очертана методика за определяне на лихвения процент, с която да бъде конкретизиран видът, количествените изражения и относителната тежест на отделните компоненти. Не е налице противоречие и с посоченото от касатора решение № 77 от 22.04.2015г. по гр. д. № 4452/2014г. на ВКС, ГК, III г. о., в което е прието, че основният критерий за приложимостта на изключението е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор, и че клаузата за едностранно изменение от банката на договорения лихвен процент трябва да бъде формулирана по ясен и недвусмислен начин, като потребителят следва предварително да получи достатъчно конкретна информация как търговецът може едностранно да промени цената. При съобразяване на мотивите на въззивния съд се налага извод, че същият не се е отклонил от така формираната практика, поради което не е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
При този изход на делото на касатора разноски не следва да се присъждат. На ответника следва да се присъдят разноски за настоящото производство за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 771 от 21.07.2022г. по в. гр. д. № 416/2022г. на Окръжен съд – Бургас.
ОСЪЖДА „УниК. Б. АД, ЕИК[ЕИК] да заплати на Д. К. Д., ЕГН [ЕГН], съд. адрес: [населено място], [улица], кантора № 509, чрез адв. Ж. Г. сумата 2000 лева /две хиляди лева/ - разноски за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: