Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от И. Г. Ш., чрез особен представител адв. А. Х. Д., срещу решение № 260479 от 08. 02. 2022 г. по в. гр. д. № 12310/2020 г. на Софийски градски съд, ГО, II-В въззивен състав, потвърждаващо решение № 158608 от 23. 07. 2020 г. по гр. д. № 6123/2013 г. на СРС, ГО, 33 с-в, с което е отхвърлен предявеният от И. Г. Ш. против В. Ц. Д. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, за присъждане на сумата 8000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от следните противоправни действия, извършени от ответника в периода 2009 г. – 2013 г.: а/. подаване от същия, като адвокат на ищцата, на недопустима жалба до Европейския съд за правата на човека, недопусната до разглеждане, за което ищцата била уведомена с писмо от 12. 04. 2011 г., което й причинило дълбока депресия и се отразило неблагоприятно върху емоционалното й състояние и психиката й; б/. блокиране кредитната карта на ищцата и опетняване на кредитното й досие; в/. насъскване на кучета срещу ищцата при едно от посещенията й в кантората му, в резултат на което същата получила ухапвания, причинили й болки и страдания; г/. извършване на опит за сексуално насилие над ищцата. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по поставени процесуалноправни въпроси. Иска се допускането му до касационно обжалване, отмяната му и уважаване на предявения иск.

Подаден е писмен отговор на касационната жалба от ответника В. Ц. Д., чрез адв. С. И. Х., с който се поддържа липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Претендират се разноски за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да достигне до извод за неоснователност на предявения от И. Г. Ш. против В. Ц. Д. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства не е установено ответникът да е извършил някое от сочените от ищцата противоправни действия.

Установено е, че с писмо от 12. 05. 2011 г. ищцата била уведомена от Европейския съд по правата на човека, че подадената от нея на 11. 07. 2011 г. жалба е приета недопустима, тъй като съдът не е констатирал нарушение на правата и свободите, гарантирани от Конвенцията и нейните протоколи. Няма никакви данни това да се дължи на виновно противоправно поведение на ответника.

Не е установено ответникът да е предприемал действия по блокиране кредитната карта на ищцата и опетняване на кредитното й досие, а от изпратено до съда писмо от БНБ изх. № 24562/09. 03. 2016 г. се установява, че в информационната система на Централния кредитен регистър няма данни за наличие на активни кредити на ищцата.

Не е доказано ищцата да е посещавала кантората на ответника и той да е насъсквал кучета срещу нея. От изисканата информация от д-р Д. Д., общопрактикуващ лекар, в чиято пациентска листа е вписана ищцата от 17. 05. 2000 г., се установява, че И. Ш. е с прекратени здравноосигурителни права, не е посещавала кабинета от 2010 г. и лекарят няма информация за прегледи, хоспитализации и лечение на травматични увреждания вследствие ухапване от куче.

Няма никакви данни ответникът да е правил опити за сексуално насилие над ищцата.

Според заключението на съдебнопсихиатричната експертиза на вещото лице доц. д-р В. В. от 30. 05. 2017 г., ищцата страда от персистиращо (непрекъснато) налудно разстройство, което заболяване, поради своята непрекъснатост и болестни убеждения (налудности), я прави неадекватна на реалността и я лишава от способността да разбира свойството и значението на извършеното. В хода на исковото производство ищцата е поставена под ограничено запрещение с решение № 2581/22. 11. 2019 г. по гр. д. № 1926/2019 г. на САС, ГО, 14 с-в.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси:

1. Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба.

2. Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни са спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани.

3. Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и разпоредбата на чл. 272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания.

4. При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, начина на увреждане, степента на възстановяването, остатъчните явления и претърпените неудобства от битов и социален характер до момента и за в бъдеще.

5. Трябва ли въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на пора и да ги изрази писмено в мотивите към решението си.

6. Следва ли съдът да допусне събиране на доказателства при наличие на съмнение относно спорни по делото обстоятелства.

7. Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се присъжда или не обезщетение за неимуществени вреди, следва ли да се посочва и тяхното значение при конкретно установените по делото факти.

8. Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в една или друга посока.

9. Следва ли при постановяване на въззивното решение да бъдат взети предвид всички доказателства в тяхната съвкупност и взаимосвързаност.

10. Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани.

Първите осем въпроса се поставят във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а последните два – във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Изложението съдържа позоваване и на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване по въпроси № 1, 2, 3, 5, 6, 7, и 8. В съответствие с формираната практика на ВКС, включително и цитираната от жалбоподателката, въззивният съд, като инстанция разглеждаща по същество правния спор и при съобразяване с правомощията си според уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване и с указанията по приложението на чл. 269 ГПК, дадени с ТР № 1/2013 г., в мотивите към решението, е изложил собствени фактически изводи, основани на съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства, в тяхната взаимовръзка, както и собствени правни изводи по основателността на претенцията. Разгледал е въведените от страните доводи и възражения, както и оплакванията, изложени във въззивната жалба.

Въпросът по т. 4, касаещ приложението на чл. 52 ЗЗД, не отговаря на изискванията на общо основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и разглеждането му не би повлияло на изхода на делото. Обсъждането на проблема за критериите, които следва да се съобразят при определяне на обезщетението за неимуществени вреди би бил от значение в случай, че искът по чл. 45 ЗЗД бе доказан по основание. В случая същият е приет за неоснователен, поради липса на един от елементите на правопораждащия фактически състав – противоправно поведение на ответника, поради което обсъждането на критериите при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и претърпените от ищцата негативни психични изживявания не е необходимо и е без значение при преценка основателността на иска.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по въпроси № 9 и 10. По същите има формирана богата константна практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или осъвременяване като неправилна, като несъответна на променени обществено-икономически условия, поради промяна в законодателството или по други причини. В този смисъл, обсъждането на въпросите не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а доколкото изводите на въззивния съд съответстват на така формираната практика, не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 Както бе посочено по-горе, въззивният съд е обсъдил релевантните за спора факти, извършил собствена преценка на събраните по делото относими доказателства, поотделно и във връзка едни с други, посочил е кои факти счита за установени и кои за недоказани, направил е и собствени правни изводи, отразил е фактическите си и правни изводи в мотивите към решението.

Оплакванията в изложението за необоснованост на фактическите изводи, за допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в недопускане на разпит на ищцата по реда на чл. 176 ГПК, поискан от назначения й особен представител, за незаконосъобразност на правните изводи представляват касационни основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК и разглеждането им във фазата по чл. 288 ГПК е недопустимо. Независимо от това, за яснота следва да се посочи, че фактическите и правни изводи съответстват напълно на събраните доказателства и установените с тях факти. Отказът да се допусне разпит на ищцата по реда на чл. 176 ГПК, която да отговори на поставените от процесуалния й представител въпроси е законосъобразен, доколкото въпроси по реда на чл. 176 ГПК може да се поставят само от насрещната страна. Правните изводи съответстват на разпоредбата на чл. 45 ЗЗД.

Не е налице очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Посочените в изложението пороци на съдебния акт, дори и да съществуват, не са такива, че да обусловят очевидна неправилност на акта, изводима от съдържанието му. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма. Не се касае и до нарушаване на основни принципи на гражданския процес, нито се касае до липса или пълна неразбираемост на мотивите към решението. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства, правилата на логиката и науката.

При този изход на делото жалбоподателката следва да бъде осъдена, на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата, вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 и чл. 9, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, да заплати на адв. С. И. Х. сумата 550 лв. възнаграждение за безплатно осъществяваното процесуално представителство на ответника В. Ц. Д. пред настоящата инстанция, изразяващо се в изготвяне на отговор на касационната жалба.

По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260479 от 08. 02. 2022 г. по в. гр. д. № 12310/2020 г. на Софийски градски съд, ГО, II-В въззивен състав.

ОСЪЖДА И. Г. Ш., на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата, да заплати на адв. С. И. Х. сумата 550 лв. възнаграждение за безплатно осъществяваното процесуално представителство на ответника В. Ц. Д. пред настоящата инстанция, изразяващо се в изготвяне на отговор по касационната жалба.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: