Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Д. К. от [населено място] срещу въззивното решение на Варненския окръжен съд, постановено на 03.06.2010г. по гр. д.№510/2010г.,с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е признато за установено по отношение на Г. З. К. и И. Д. К.,че Г. Г. Г. и Т. Г. Г. са собственици на новообразуван имот с идентификатор * по ПНИ на м.”А.”, находящ се в [населено място],м.”А.”,землището на кв.В.,с площ от 639кв. м. и на основание чл. 108 ЗС Г. З. К. и И. Д. К. са осъдени да предадат владението на имота.

Като основание за допускане на касационно обжалване е посочено, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса за правилата за призоваване, процесуално представителство и възможността на страните да вземат участие в делото, по въпроса за правомощията на съда да извърши косвен съдебен контрол върху решението на ОСЗ като индивидуален административен акт и по приложението на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ,по които въпроси според касатора е налице противоречива практика на съдилищата.

В писмен отговор в срока по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК ответниците по касационна жалба Г. Г. Г. и Т. Г. Г. изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК.Налице са предпоставките за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните:

В обжалваното решение е прието, че към Г. Г. Г. и Т. Г. Г. се легитимират като собственици на имота въз основа на решение на ОСЗ за възстановяване на собствеността и заповед №366/14.06.2008г. на кмета на район “П.”,с която на основание §4, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ и влезлия в сила ПНИ за възстановяване право на собственост при условията на §46, ал. 1 ПЗР ЗСПЗЗ е възстановена собствеността върху имота. Прието е, че тази заповед има конститутивно вещноправно действие и легитимира адресатите й като собственици по отношение на всяко трето лице, освен ако същото не докаже собствени права върху имота, в случая придобиване по давност на правото на собственост.

Прието е, че процесният имот е идентичен с описания в предходно решение на ОСЗ,а именно решение №1156/25.04.2004г. и че решение №1132/12.11.2007г. касае част от първоначално признатия за възстановяване имот с площ от 6 дка с оглед извършена корекция в плана, т. е. последващото решение не изменя предходното в противоречие с чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ.

Прието е, че ответниците са собственици на имот №*,който е съседен на процесния и че не е установено да са придобили по давност процесния имот №2356, тъй като не е доказано да са владели непрекъснато, несмущавано и явно имота и да са манифестирали намерение за своенето му спрямо неограничен кръг лица, като освен това придобиване по давност не е налице и с оглед разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНШ,както и с оглед на обстоятелството, че имотът е индивидуализиран едва с влизане в сила на ПНИ /одобрен със заповед № РД-06-7706-319/29.11.2006г. на Областния управител на област с административен център В./.

Прието е, че имотът е идентичен с притежавания от Г. К. преди образуване на ТКЗС имот-границите се установяват от събраните гласни доказателства и съвпадат с представените разписни листове и с писмения договор от м. март, 1947г.,сключен между Г. К. и неговия баща.

Във връзка с твърдението за наличие на противоречива практика на съдилищата по въпроса за правомощията на съда да извърши косвен съдебен контрол върху решението на ОСЗ като индивидуален административен акт с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е представено решение №91/01.02.1995г. по гр. д.№2349/1994г. на ІІІ ГО на ВС,в което обаче основният разрешен въпрос касае задължението на съда да указва на страните, че за някои обстоятелства от значение за решаването на делото не сочат доказателства/чл. 109, ал. 3 ГПК отм. в редакцията към датата на постановяване на решението/,т. е. разрешен е въпрос, който не е идентичен с поставения.

В решение №96/31.03.1994г. по гр. д.№4876/1993г. на ІІІ ГО на ВС и решение №142/09.05.1994г. по гр. д.№3467/1993г. на V ГО на ВС е прието, че решенията на ПК /сега ОСЗ/ по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ са стабилни административни актове, поради което те не могат сами да си ги отменят и последвалите втори решения в посочения смисъл са нищожни и в производството по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ районният съд следва да ги обяви за такива.

Тези решения обаче са постановени при действието на редакцията на чл. 14 ЗСПЗЗ преди изменението, обн.ДВ.бр. 45/1995г.,даващо право на ПК /сега ОСЗ/ да изменят вече постановените свои решения, поради което не може да се приеме, че даденото в същите разрешение на въпроса за правомощията на ПК /сега ОСЗ/ да изменят вече постановените си решения, а оттам и въпросът за правомощията на съда при осъществяването на косвен съдебен контрол противоречи на изразеното в обжалваното решение становище. Поради това според настоящия състав в случая не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса за правомощията на съда да осъществи косвен съдебен контрол върху решението на ПК /ОСЗ/ като индивидуален административен акт.

Във връзка с поддържаната теза за наличие на противоречива практика на съдилищата по приложението на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ касаторът се позовава на решение №1085/26.11.2008г. на ВКС,ІІІ ГО,постановено по гр. д.№2896/2007г. В това решение обаче е преценявано действието на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ в отношенията между сънаследници, каквато хипотеза в настоящия случай не се разглежда и която именно е дала основание на тричленния състав на ІІІ ГО на ВКС да изложи съображенията си, поради което не може да се приеме, че изразеното в това решение становище обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване в поддържания от касатора смисъл.

Във връзка с поддържаната теза за наличие на противоречива практика по въпроса за правилата за призоваване, процесуално представителство и възможността страните да вземат участие по делото е посочено решение №8/09.02.2009г. на ВКС,ІІ т. о. по т. д.№695/2008г.,което обаче касае хипотеза, в която приложение намира разпоредбата на чл. 50, ал. 1 ГПК отм. при ненадлежно оформяне на изпратената на постоянния адрес на лицето призовка, каквато хипотеза в настоящия случай не е поставена на преценка.

Касаторът се позовава и на решение №375/11.06.2009г. на ВКС,ІІ ГО по гр. д.№3113/2008г.,в което е прието, че ако страната не е била призовавана в касационното производство, тъй като не е била конституирана, то тя е била лишена от възможност да участвува в същото. В настоящия случай обаче не се поддържа жалбоподателката да не е била конституирана по надлежния ред в производството, поради което следва да се приеме, че не е налице идентичност на разглежданите хипотези, а оттам и че липсва противоречиво разрешаване на въпроса за възможността на страната да вземе участие в производството пред съответната инстанция.

В представеното с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК решение №19/28.04.2010г. на ВКС,І т. о.,постановено по т. д.№133/2010г. е прието, че правото на страната на участие в производството е нарушено ако като неин представител се е явил адвокат без да има представено надлежно пълномощно за представляването й в процеса.

С оглед на изложената в решението на тричленния състав на ВКС,ТК становище и извършените от въззивния съд процесуални действия по призоваването на И. Д. К. според настоящия състав е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса

за правилата за призоваване, процесуално представителство и възможността на страните да вземат участие по делото.

Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение, постановено на 03.06.2010г. по гр. д.№510/2010г. по описа на Варненския окръжен съд.

Да се изпрати съобщение до И. Д. К. в едноседмичен срок да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 43лв.

След представяне на доказателства за внесена държавна такса делото да се докладва на председателя на ІІ ГО на ВКС за насрочване в о. с.з.

Председател:

Членове: