Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. Б. Б. и В. В. Б. срещу въззивното решение на С. градски съд, постановено на 04.03.2010г. по гр. д.№3975/2007г.,с което е оставено в сила решението на първоинстанционния съд, с което е уважен искът с правно основание §4и ПЗР ЗСПЗЗ,предявен от наследниците на Г. М. К. срещу В. В. Б. и Б. З. Б.,починал в хода на производството и заместен от наследниците си по закон П. Б. Б. и В. В. Б.,за дворно място с пространство от 821кв. м.,съставляващо урегулиран парцел * в кв.*по плана на С.,кв.Б.,в. з.”Б. п.” без вилната сграда в имота.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението към подадената касационна жалба се поддържа, че въззивният съд в противоречие с указанията, дадени в ТР №2/2004г. на ОСГК на ВКС не е действувал като решаващ съд, тъй като не е обсъдил всички доказателства по делото. Излагат се съображения, че съдът се е произнесъл по въпроса дали съдът е обвързан с изложените от ищците твърдения за допуснати нарушения на нормативни актове при продажбата по предявен иск по §4и ПЗР ЗСПЗЗ и по въпроса за значението на законността на строежа в хипотеза на предявен иск по §4и ПЗР ЗСПЗЗ,по които въпроси е налице противоречива практика на съдилищата.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответницата по касационна жалба Д. И. К. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. Предпоставките за допускане на касационното обжалване обаче не са налице, като съображенията за това са следните:

Не може да бъде споделена тезата на касаторите, че първият поставен от тях въпрос обуславя наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията, че въззивната инстанция не е действувала като решаващ съд, тъй като не е обсъдила всички доказателства по делото, по своето естество представляват касационно оплакване за неправилност на обжалваното решение без да сочат на основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не е обосновано съотношението между необсъден факт и правна норма, което би могло да обуслови допускане на касационно обжалване.

Не може да бъде споделена и тезата за наличие на противоречива практика на съдилищата по въпросите дали съдът е обвързан с изложените от ищците твърдения за допуснати нарушения на нормативни актове при продажбата по предявен иск по §4и ПЗР ЗСПЗЗ,както и за значението на законността на строежа при предявен иск по §4и ПЗР ЗСПЗЗ.

На първо място следва да се отбележи, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в рамките на спорния предмет, очертан от указанията, дадени в решение №967/07.12.2007г. на ВКС,ІІ ГО по гр. д.№386/2006г.,а именно по заявените с молба от 07.02.1994г. нарушения на нормативни актове, с оглед на което следва да се приеме, че въпросът за нарушенията на нормативни актове при продажбата, по които съдът е следвало да се произнесе е преклудиран.

В обжалваното решение е прието, че по отношение действителността на процесния договор, сключен на 03.10.1964г.,преценка следва да бъде извършена с оглед разпоредбите на чл. 1 и 2 ЗРПВПВННИ и чл. 5 ППЗРПВПВННИ. Прието е, че Б. З. Б. е бил софийски жител към тази дата, но не е установено да е бил определен за приобретател на имота от председателя на ИК на СГНС или натоварен от него щатен член на ИК съгласно изискването на чл. 1 ЗРПВПВННИ-представен е доклад от и. д. директор на Дирекция “Комунално стопанство”,който обективира негово решение за определяне на Б. Б. за купувач на имота, но няма доказателства същият да е бил упълномощен от председателя на ИК на К. РНС да определя приобретателите, а върху молбата с вх.№619/15.08.1964г.,с която Б. Б. е потвърдил пред СГНС желанието си да закупи имота е отбелязано “Да” с положен подпис, но не е посочено от кого.

Прието е също така, че степенуването на кандидатите да закупят имота не е извършено по предвидения в чл. 5 ППЗРПВПВННИ ред-семействата на повече от 7 от кандидатите да закупят имота са били 4-членни /за разлика от семейството на Б. Б.,което е било 3-членно/ и тези кандидати са имали предимство; за някои кандидати е посочено, че са били с влошено здравословно състояние, което също им дава предимство по чл. 5 и те е следвало да бъдат предпочетени пред Б. Б.,за когото има данни за влошено здравословно състояние едва към 1974г. Именно тези нарушения на нормативни актове са били посочени и в молбата от 07.02.1994г. и в този смисъл изразеното от съда становище съответствува и на изразеното в посоченото от касаторите решение №121/20.07.2001г. на ВКС,ІV ГО по гр. д.№1316/2000г.,в което е прието, че е недопустимо да се постановява решение без да е проведено състезание, като се представят доказателства и изложат доводи по спорния въпрос.

За значението на извършеното в имота строителство в обжалваното решение е прието, че в приложното поле на §4и ПЗР ЗСПЗЗ попадат случаите, при които правото на собственост не би могло да бъде възстановено поради налични законни строежи, започнали преди 01.03.1991г.,но при които се поддържа, че при осъществяване на придобиването от ТКЗС,което не е собственик на имота, е допуснато нарушение на действували към момента на извършване на сделката нормативни актове, използувано е служебно или партийно положение или е налице злоупотреба с власт.

Аналогично становище по така поставения въпрос е изразено и в посоченото от касаторите решение №110/20.02.2009г. на ІІІ ГО на ВКС по гр. д.№5968/2007г.,в което е прието, че разпоредбата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ визира фактически незастроени земеделски земи, включени в строителните граници на населените места, които са били продадени или предоставени на трети лица от ТКЗС,ДСЗ и др. организации, докато за застроени имоти приложение намира §4и ПЗР ЗСПЗЗ.

Във връзка със съдържащото се в решение №121/20.07.2001г. на ІV ГО на ВКС по гр. д.№1316/2000г. становище за спорния предмет по сходни дела касаторите поставят и въпроса може ли без оспорване на доказателство и навеждане на конкретни твърдения какво нарушение на нормативен акт сочи всяко едно доказателство съдът да се произнесе. И по така поставения въпрос според настоящия състав касационно обжалване не би могло да бъде допуснато, тъй като спорният предмет по делото, както вече беше отбелязано, е очертан с указанията, дадени в решение №967/07.12.2007г. но ІІ ГО на ВКС по гр. д.№386/2006г. Освен това този въпрос касаторите свързват с твърдения за незачитане на материалната доказателствена сила на официални документи, което представлява по естеството си касационно оплакване за неправилност на обжалваното решение, но не и основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа също така, че в противоречие с изразеното в решение №110/20.02.2009г. на ВКС,ІІІ ГО по гр. д.№5968/2007г. становище във въззивното решение е прието, че съдът служебно е длъжен да следи в какво се състои нарушението и кой нормативен акт е нарушен и какви негови разпоредби.

Действително в обжалваното решение съдът е приел, че непосочването на конкретни разпоредби от нормативен акт не е нередовност на исковата молба, тъй като релевантно за нищожността е противоречието на сделката с императивни правни норми, за които съдът следи служебно, но това становище е изразено с оглед необходимостта да бъде дадена правна квалификация на въведените от ищците фактически твърдения, което съответствува напълно на становището, изразено в решение №1108/20.02.2009г. на ІІІ ГО на ВКС по гр. д.№ 5968/2007г.

Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 04.03.2010г. по гр. д.№3975/2007г. по описа на С. градски съд.

Определението е окончателно.

Председател:

Членове: