О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 446

гр.София, 20.12. 2013 година

Върховният

касационен

съд

на

Република

България

,

Второ гражданско отделение

в закрито заседание на

трети декември

две хиляди и тринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ

ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА

ВЕСЕЛКА МАРЕВА

изслуша докладваното от

председателя

(съдията)

СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ

ч. гражданско

дело под №

5742/2013 година

Образувано е по частна касационна жалба вх.№ 21153 от 23.07.2013 год. на Рай П. Х., гражданин на Великобритания, чрез пълномощника му адв.Е. В. Т. от [населено място], срещу определение № 2019 от 02.07.2013 год. по в. ч.гр. дело № 1703/2013 год. на Пловдивския окръжен съд, седми граждански състав, с което е потвърдено определение № 2360 от 18.02.2013 год. на Пловдивския районен съд, първи брачен състав за прекратяване на производството по гр. дело № 19386/2012 год.

Поддържа се оплакване, че неправилно съдът се е позовал на съответната приложима норма от регламент на ЕО, без да отчита волята на страните, обективирана в договор помежду им. Според жалбоподателя, нормите в цитирания от съда регламент са диспозитивни и са приложими само ако страните не са уговорили нещо различно. Прави се позоваване на чл. 22 от Преамбюла на Регламент/ЕО/№ 2201/2003 на Съвета на ЕО от 27.11.2003 год.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се сочат следните въпроси:

а/ дерогират ли се приложимите законови разпоредби /в т. ч. регламенти на ЕО/, съдържащи правила за местна подсъдност по граждански и брачни дела, при наличие на споразумение между страните за избор на местна подсъдност? Императивни или диспозитивни са гореспоменатите законови разпоредби?

б/ уговарянето между страните на приложимо право на дадена държава – членка, включва ли иманентно в себе си и уговаряне на компетентния да разгледа делото съд на същата държава-членка?

в/ допустимо ли е съд на една държава-членка да разгледа граждански спор, като приложи правото на друга държава-членка?

Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване на въззивното определение, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о. взе предвид следното:

Производството по прекратеното гр. дело № 19386/2012 год. на Пловдивския районен съд, първи брачен състав е образувано по искова молба вх.№ 48847 от 23.11.2012 год. на Р. П. Х., [дата на раждане] год., гражданин на Великобритания, срещу Н. П. Х., ЕГН [ЕГН]. Поискано е прекратяване на сключения на 08.02.2007 год. между страните граждански брак поради дълбоко и непоправимо разстройство по вина на ответницата.

С определение № 2360 от 18.02.2013 год. първоинстанционният съд е прекратил производството, като е приел, че се касае за случай, при който при приложение на чл. 3 от Регламент № 2201/2003 на Съвета на ЕО от 27.11.2003 год., българският съд не е международно компетентен да разгледа спора, с който е сезиран, тъй като съпрузите нямат обичайно пребиваване в Р. Б. по времето, когато е предявен иска, ищецът не е гражданин на страната и не пребивава в нея.

С определение № 2019 от 02.07.2013 год. по в. ч.гр. дело № 1703/2013 год. Пловдивският окръжен съд, седми граждански състав е потвърдил определението на първата инстанция. Прието е, че не е налице нито една от хипотезите на чл. 3, ал. 1, б.”а” и б.”б” от Регламент/ЕО/№ 2201/2003 от 27.11.2003 год., както и хипотезите на чл. 4, 5 и 6 от Регламента. Въззивният съд е посочил, че Регламент/ЕС/ № 1259/2010 на Съвета на ЕС няма приложение за настоящото производство, което е за определяне на компетентен съд, а не за определяне на приложимо право.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о. намира, че следва да допусне касационно обжалване на определението на въззивната инстанция, по въпроса: компетентен ли е българският съд да разгледа дело за развод при липса на предпоставки по чл. 3, ал. 1, б. б.”а” и „б” от Регламент/ЕО/ № 2201/2003 от 27.11.2003 год., ако страните са представили споразумение за избор на местна подсъдност?

На така поставения въпрос следва да се отговори отрицателно поради следните съображения:

Регламентът е основен източник на производно право в нормативната система на Европейския съюз. Легалната му дефиниция се съдържа в чл. 249, ал. 2 от Договора за създаване на Европейската общност, който гласи: „Регламентът има общо приложение. Той е задължителен в своята цялост и е директно приложим във всички държави членки”. От анализа на този текст следва, че регламентът е нормативен акт, който е задължителен в своята цялост и става част от действащото право в държавата-член, като част от автономното общностно право.

Регламент/ЕО/ № 2201/2003 от 27.11.2003 год. урежда правилата относно компетентността на съдилищата, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, постановени в една държава членка, в друга държава членка.

Съгласно чл. 1, ал. 1, б.”а”, Регламент № 2201/2003 се прилага по граждански дела, отнасящи се до развод, раздяла или унищожаване на брака, без да се занимава с въпросите за основанията за развода, имуществените последици на брака или други допълнителни въпроси /§ 8 от Преамбюла/.

В чл. 3, ал. 1, б.”а” на Регламент № 2201/2003 са предвидени множество алтернативни компетентности с основен критерий обичайното местопребиваване на съпрузите, като е спазена и традицията относно международната компетентност по брачните дела – държавата, чиито граждани са и двамата съпрузи /чл. 3, ал. 1, б.”б”/.

В чл. 6 на Регламент № 2201/2003 изрично е посочено, че компетентността по чл. чл. 3, 4 и 5 има изключителен характер, а в чл. 7 на Регламента е установена т. н. допълваща или субсидиарна компетентност.

От анализа на посочените разпоредби и принципа за върховенство на европейското право, формулиран с решението от 15.07.1964 год. по дело 6/64 Costa v ENEL на Съда на Европейската общност, в съответствие с чл. 288, ал. 2 от ДФЕС (Договора за фунцкиониране на Европейския съюз) , следва да се приеме, че Регламент/ЕО/ № 2201/2003 от 27.11.2003 год. изключа приложението на ГПК и КМЧП в идентичните сфери на правно регулиране от българския съд и последният е длъжен да прилага нормите на Регламента, дори в случаите, уредени с норми от вътрешния правов ред.

Отговорът на въпроса, послужил като основание за допускане на касационно обжалване, предполага необходимост от изясняване на съотношението между Регламент/ЕО/ № 2201/2003 от 27.11.2003 год. и Регламент/ЕС/ № 1259/2010 на Съвета от 20.12.2010 год. относно осъществяване на засилено сътрудничество в областта на приложимото право при развод и законна раздяла.

Различието в материята, предмет на правно регулиране по двата регламента проличава още от § 4 и 5 на Преамбюла на Регламент/ЕС/ № 1259/2010, съгласно което, на 17.07.2006 год. Комисията е предложила изменение на Регламент/ЕО/ № 2201/2003 на Съвета по отношение на компетентността и за въвеждане на правила, отнасящи се до приложимото право при брачни дела. При констатираната на заседанието на Съвета от 05 и 06.06.2008 год. липса на единодушие по предложението и наличието на непреодолими трудности към дадения момент и в близко бъдеще, е постановено, че целите на предложението не могат да бъдат постигнати в разумен срок. Съгласно чл. 2 от Регламент/ЕС/ № 1259/2010, настоящият регламент не засяга приложението на Регламент/ЕО/ № 2201/2003. От цитираните разпоредби, както и от анализа на §§ 14, 15, 16 и 20 от Преамбюла и чл. 5, чл. 6, чл. 8, чл. 10 и чл. 18 от Регламент/ЕС/ № 1259/2010, следва, че правилата на този нормативен акт уреждат приложимото право при развод и законна раздяла /срвн., наименованието на глава втора/, но не засягат компетентността на съда, за която важат разпоредбите на Регламент/ЕО/ № 2201/2003.

В същия смисъл следва да се тълкува и § 22 от Преамбюла/мотивите/ на Регламент/ЕО/ № 2201/2003, съгласно която „автентичните инструменти и споразуменията между страните могат да се изпълняват от друга държава-членка, трябва да се приемат като равностойни на „решения” за целта на прилагането правилата за признаване и изпълнение”. Систематичното място на цитирания текст /следва непосредствено § 21 от мотивите на Регламент/ЕО/ 2201/2003/ показва, че той се отнася само до признаването и изпълнението на решения, постановени в държава-членка, която материя е предмет на уреждане в глава трета на Регламент/ЕО/ 2201/2003, озаглавена „Признаване и изпълнение”. Ето защо, не може да се извършва позоваване на § 22 от мотивите на Регламент/ЕО/ 2201/2003, за да се обоснове допустимост да бъде дерогирана изключителната компетентност на съда по чл. 3, 4 и 5 на същия регламент по волята на страните.

В заключение, българският съд не е международно компетентен да разгледа дело за развод, ако липсва предпоставка по чл. 3, ал. 1, б. б.”а” и „б” от Регламент/ЕО/ № 2201/2003 от 27.11.2003 год., въпреки представеното от страните споразумение за избор на местна подсъдност.

С оглед отговора на въпроса, послужил като основание за допускане на касационно обжалване, следва да се приеме, че обжалваното въззивно определение е законосъобразно постановен съдебен акт, който следва да бъде оставен в сила по следните съображения:

Не е налице нито една от алтернативно предвидените от чл. 3, ал. 1 от Регламент/ЕО/ № 2201/2003 от 27.11.2003 год. хипотези, според които българският съд е международно компетентен да разгледа предявения пред него иск за развод, защото:

а/ обичайното местопребиваване на съпрузите към момента на подаване на исковата молба /23.11.2012 год./ не е на територията на Р. Б. /срвн., удостоверение за настоящ адрес изх.№ 14-11-027/20.12.2012 год. и удостоверение за адресна регистрация № 14353/07.09.2012 год./;

б/ няма твърдения и доказателства, че ответницата има обичайно местопребиваване на територията на Р. Б.

в/ няма твърдения или доказателства, че съпрузите са имали последно обичайно местопребиваване на територията на Р. Б. и че един от тях все още живее тук;

г/ няма подадена обща искова молба;

д/ няма доказателства ищецът да има обичайно местопребиваване на територията на Р. Б.

е/ няма твърдения или доказателства, че ищецът има обичайно местопребиваване на територията на Р. Б. и че е неин гражданин;

ж/ и двамата съпрузи не са граждани на Р. Б.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА

касационно обжалване на определение № 2019 от 02.07.2013 год. по в. ч.гр. дело № 1703/2013 год. на Пловдивския окръжен съд, седми граждански състав, по частна касационна жалба вх.№ 21153 от 23.07.2013 год. на Р. П. Х., гражданин на Великобритания.

ОСТАВЯ В СИЛА

определение № 2019 от 02.07.2013 год. по в. ч.гр. дело № 1703/2013 год. на Пловдивския окръжен съд, седми граждански състав.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/

ЧЛЕНОВЕ: /п/

/СЛ

Вярно с оригинала!

СЕКРЕТАР: