Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Сдрежуние „С. – Д. - 1905” срещу въззивното решение на Окръжен съд Добрич по гр. д. №444/14 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен предявеният от Областна дирекция на МВР, [населено място] /ОД/ срещу касатора иск по чл. 79 от ЗЗД – за сумата 5266, 80 лв., представляваща платено от ищеца обезщетение по чл. 255, ал. 1 ЗМВР на полицай за средна телесна повреда, получена при изпълнение на договор между страните от 3.05.11 г., което ответникът, като възложител се е задължил да изплати на ищеца – изпълнител, с р.ІІ от този договор.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Намира, че въззивното решение противоречи на цитираната практика на ВКС по въпроса: Как се установява видът на телесната повреда по чл. 255 от ЗМВР и може ли гражданският съд да се произнесе на осн. чл. 17, ал. 2 ГПК инцидентно по валидността на административния акт за установяване на телесната повреда – решение на ЦЕЛК при МВР, и по законосъобразността му, когато актът се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаване на административния акт.

Въззивният съд е приел по поставения въпрос, че решението на ЦЕЛК при МВР за определяне на увреждането на полицая И. И., получено при изпълнение на договора като средна телесна повреда е задължително само в отношенията между служителя и работодателя – ищец ОД, и въз основа на него последният е заплатил обезщетението по чл. 255 ЗМВР. Административният акт няма сила по отношение на ответника по иска и касатор, но неговото задължение да заплати сумата за обезщетение, която ищецът е заплатил на пострадалия служител, не произтича от закона, а от сключения между страните договор.

Поставеният въпрос – при отчитане на източника и вида на задължението за всяка от страните, не е от значение за спора и не е решен в противоречие с цитираната и приложена от касатора практика. Въпросът за валидността и законосъобразността на административния акт за установяване на увреждането, който обвързва ищеца, като работодател на пострадалия полицай за заплащане на обезщетението по чл. 255 ЗМВР, отм. – р. по гр. д. №117/10 г. на четвърто г. о., е неотносим към отговорността на ответника по иска, която произтича от договора на страните. Ответното дружество се е задължило да заплати обезщетенията по чл. 255 ЗМВР на служителите на ищеца – изпълнител по договора, претърпели смърт, тежка или средна телесна повреда при изпълнение на задълженията по договора.. Безспорно е и установено, че обезщетението по чл. 255 ЗМВР е заплатено на пострадалия полицай от ищеца, който е задължен за него по закон, въз основа на установяването на телесната повреда с решението на ЦЕЛК; според въззивния съд, на осн. р.ІІ-ри от договора на страните ответникът по иска дължи заплатената за обезщетение сума на ищеца. Този извод е съответен на практиката на ВКС за подобни случаи - тя приема, че със сключването на договора с възложителя, ОД не прехвърля задълженията си по закон към служителя, а уговаря възнаграждение за осигурената охрана, което възнаграждение включва и изплащаните на служителите от охраната дължими по закон обезщетения – р. по гр. д. №898/02 г. на трето г. о. на ВКС.

Поради това не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето гр. отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Добрич по гр. д. №444/14 г. от 18.11.14 г.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: