Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на М. К. Я. против решение № 3603 от 18.06.2020 г. по гр. дело № 16425/2019 г. на СГС /Софийски градски съд/.

Ответникът по касация - Витко И. В. не е взел становище.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол поради следните съображения:

С изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът Я. е поставила следните въпроси: “Върху кого лежи доказателствената тежест за установяване чрез средствата на пълното и главно доказване на факта, че издадения първообраз на изпълнителния лист е загубен или унищожен – на молителя в производството по чл. 409 ГПК или на длъжника? В частност, върху коя от тези две страни лежи тежестта за доказване на обстоятелството, че изпълнително производство въз основа на изпълнителния лист, издаването на дубликат от който се иска, не е било образувано?“. Страната е посочила решения на ВКС, от които е извела като правен извод, че твърдението на правоимащия, затова че издадения в негова полза изпълнителен лист е бил изгубен или унищожен е изцяло в негова доказателствена тежест. Страната е направила и оплакване, за това че съдът неправилно е приел, че доказателствената тежест за наличие на образувано изпълнително дело била на длъжника. Касаторът Я. е направила извод, че това „погрешно мнение“ съставлява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Следващият въпрос е формулиран така: „Сезирането на органите на МВР с жалба от молителя по чл. 409 ГПК за липсващи документи, без между тях да се посочва изрично присъствието на изпълнителния лист, чийто дубликат се иска, може ли да се разглежда по принцип, а и в конкретния случай като доказателство създаващо „достатъчно убеждение“ за сбъдването на отрицателния факт - изгубване на първообраза на изпълнителния лист?“. Във втората си част въпросът преповтаря първата част. По този въпрос страната поддържа противоречие с посочените в първия въпрос решения на ВКС и твърди, че са налице предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставен е въпросът: „Ако срокът на погасителната давност за вземането, предмет на издаден изпълнителен лист е изтекъл след приключване на първоинстанционното производство и преди приключване на въззивното производство за издаване на дубликат от същия по чл. 409 ал. 1 от ГПК, то допустимо ли е възражение за изтеклата погасителна давност да се заявява по реда на чл. 409, ал. 3 ГПК, респ. да се обсъжда в хода на въззивното производство срещу първоинстанционното решение, с което е разпоредено издаването на дубликат от първообразния изпълнителен лист?“. Страната лаконично е възпроизвела мотивите на въззивния съд в тази насока и също така лаконично е заявила, че в достъпната му „юриспруденция на ВКС“ не намерила изричен и конкретен отговор на този въпрос, поради което счита, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Страната не обосновава основание за допускане на касационен контрол. Поставените от нея въпроси не са релевантни, тъй като съдържателно са свързани със становището на страната, а не с решаващите мотиви на въззивния съд. Така например първият поставен въпрос не е разглеждан от съда в хипотезата, очертана от касатора. Съдът изрично е приел, така както е посочено и в решенията на ВКС, че ищецът следва да докаже, че издаденият в негова полза изпълнителен лист е изгубен или унищожен. Това с оглед представените доказателства съдът е приел за доказано. Страната неправилно интерпретира мотивите на състава. С решението не е било прието, че доказателствената тежест за образуване на изпълнително производство е на длъжника, тъй като такава не е била разпределяна изобщо поради факта, че това обстоятелство не е включено във фактите обосноваващи основателност на претенцията по чл. 409 ГПК. Съдът е изброил този факт сред фактите, които би могъл да докаже ответникът, за да опровергае доказването, осъществено от ищеца по иска, т. е. процесуалният пропуск на касатора, въззивник в производството да докаже факти, релевантни за неговите възражения, не съставлява решаващ мотив на въззивния съд.

Вторият поставен въпрос е фактически, а не правен, тъй като засяга фактите по доказване на претенцията и тяхното осъществяване.

Третият поставен въпрос е правно несъстоятелен, тъй като страната е пренебрегнала императивни правни норми, установяващи сроковете за валидно въвеждане в процеса на възражение за изтекла давност, а също така и е допуснала несъобразяване с особеностите на института на погасителната давност. Извън това страната не е обосновала и допълнителен критерий. Цитираните от нея решения, относими към основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 са изцяло в съответствие с приетото от въззивния съд, а по посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не са развити каквито и да е доводи, съобразно приетата със задължителна тълкувателна практика дефинитивност на основанието – арг. т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС.

При така депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следва да се приеме, че не са установени основания за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.

По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3603 от 18.06.2020 г. по гр. дело № 16425/2019 г. на Софийски градски съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: