Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат А. М. като особен представител на Х. А. Х., понастоящем в затвора Л., срещу въззивното решение на Окръжен съд Ловеч от 27.02.2020г. по в. гр. д. № 2/2020г.

Ответникът по касационната жалба ГД „Изпълнение на наказанията“ /ГД „ИН“/ София в отговора си по реда на чл. 287 ал. 1 ГПК чрез процесуалния си представител ст. юрисконсулт Г.Г. е изложил съображения, че поради липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване, жалбата е недопустима.

Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.

За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобрази следното:

С атакуваното решение ЛОС е потвърдил решението на ЛРС от 07.11.2019г. по гр. д. № 327/2019г., с което е отхвърлен предявеният от Х. Х. срещу ГД „ИН“ иск по чл. 71 ал. 1 т. 1 ЗЗДискр. за установяване на дискриминационно третиране на основата на признак „лично положение“ в Затвора П. за периода 15.03.2013г. – 15.01.2014г., изразяващо се в настаняването му в спално помещение, в което достигал цигарен дим от отделеното с неостъклена решетка помещение на надзорно-охранителния състав на затвора, и ищецът е осъден да заплати на ответника 100лв. юрисконсултско възнаграждение. С въззивното решение в тежест на Х.Х. са присъдени 120лв. юрисконсултско възнаграждение на ответника за въззивната инстанция.

Въззивният съд е счел, че първоинстанционното решение е правилно. Приел е за установено, че ищецът-касатор е осъден на доживотен затвор без замяна и е започнал изтърпяване на наказанието от 08.09.2008г. при специален режим в различни затвори, като на 15.03.2013г. е приведен в затвора в П.. В този затвор има обособена зона за повишена сигурност с осем спални помещения, в които са настанени осъдените на доживотен затвор, вкл. и без замяна – шест лица към 26.10.2013г., вкл. Х.. В помещението, разделено на клетки с обикновена решетка, през процесния период Х. бил заедно със свидетеля Хр.А.. Забраната да не се пуши не била спазвана и в спалното помещение идвал цигарен дим от помещението на надзирателите. По делото няма данни за пряка или непряка дискриминация, доколкото ограниченията на ищеца са свързани с качеството му на осъден на лишаване от свобода и се отнасят до всички пребиваващи в затвора в П. с такива присъди и режим на изтърпяване на наказанието. Поставяне на ищеца в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица не следва от показанията на свидетеля А., дори напротив, всичките настанени в посочените помещения са се намирали при същите условия като тези на ищеца. Условията в затвора София не променят извода за неоснователност на иска, тъй като е друг затвор и всяко от местата за лишаване от свобода има различни материални условия и организация при настаняване на осъдените, т. е. не са налице сходни обстоятелства. В случая Х., чиято е доказателствената тежест, не представя надлежни доказателства за осъществена спрямо него от ответника дискриминация.

В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторът сочи произнасяне от въззивния съд по въпроса „задължен ли е въззивният съд да обсъди с мотиви всички допустими и относими към предмета на делото доводи и възражения на страните“ в противоречие с практиката на ВКС – липсвало произнасяне по възражението на касатора за неправомерното му осъждане да заплати юрисконсултско възнаграждение – че не били представени доказателства, че представителството е от лице с юридическа правоспособност и че то е в трудовоправни отношения с ГД „ИН“, и по искането му съдът да отмени първоинстанционното решение в частта за разноските. Бланкетно се сочат и основанията по чл. 280 ал. 1 т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

ВКС намира, че не са налице предвидените в закона и твърдяни от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Единственият поставен в изложението въпрос е неотносим към произнасянето от въззивния съд по въпроси, обусловили резултата по предмета на делото /спорното право/, до който съдът е достигнал. С оглед на това не следва да се преценява наличието на предвидените в чл. 280 ал. 1 ГПК допълнителни предпоставки за допускане на касационно обжалване и разглеждане на спора от касационния съд.

За пълнота следва да се посочи, че пред първоинстанционния и въззивния съдилища ответникът е представляван от ст. юрисконсулт Г.Г. въз основа на упълномощаването й от главния директор на ГД „ИН“. В проведените пред съдилищата открити съдебни заседания, в които ищецът е участвал лично, не са заявени от него възражения относно редовността на упълномощаването на процесуалния представител на ответника.

ВКС намира, че съдържащите се в касационната жалба оплаквания, че въззивният съд не се е произнесъл по доводите на касатора във въззивната му жалба, че неправомерно е осъден от първоинстанционния съд да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение поради несъобразяване с разпоредбата на чл. 75 ал. 2 ЗЗДискр. и ТР № 6/2012г. на ОСГТК, по същество представляват заявено искане по смисъла на чл. 248 ал. 1 ГПК. Компетентен да се произнесе по това искане е въззивният съд, на който поради това делото следва да бъде върнато.

Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Окръжен съд Ловеч, ГК, № 40 от 27.02.2020г. по в. гр. д № 2/2020г.

ВРЪЩА делото на Окръжен съд Ловеч за произнасяне по искането на Х. А. Х. по чл. 248 ГПК, съдържащо се в касационната му жалба срещу решението от 27.02.2020г. по гр. д. № 2/2020г.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: