Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от Н. Г. П. от [населено място], чрез процесуален пълномощник, против решение № 359 от 29.11.2019 г. по в. т. д. № 458/2019 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив. Решението се обжалва в частта, с която след отмяна на решение № 46/11.04.19 г. по т. д. № 84/2018 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик за отхвърляне на предявения от[Фирма 1] иск с правно основание чл. 240а ТЗ срещу касатора за заплащане в полза на[Фирма 2] /н/ на сумата 8 078.83 лв., представляваща част от имуществена вреда – претърпяна загуба в общ размер от 69 963 лв. /предявена частично за сумата 35 681 лв./, апелативният съд е уважил исковата претенция в посочения по-горе размер за обезщетяване на нанесените на[Фирма 2] /н/ имуществени вреди, изразяващи се в платените заплати и осигуровки на две работнички - Ж. И. и Д. Е., за извършената от тях работа по нареждане на Н. Г. П. за периода 01.11.2014 г. – 01.06.2015 г.

В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението, като необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Според касатора, при постановяването му съдът не е взел предвид и анализирал правилно всички важни факти и обстоятелства по делото и неправилно е заключил, че действията на ответника са противоправни, както и че ищецът като мажоритарен акционер във[Фирма 2] не е знаел за осъществяването им. Моли се решението в обжалваната част да бъде отменено и искът да бъде отхвърлен, с присъждане на разноските.

Искането за допускане на касационно обжалване е основано на разпоредбите на чл. 280 ал. 1 т. 3 и ал. 2 ГПК. Изрично е формулиран следният въпрос: Допустимо ли е одобрението на предявен иск по чл. 204а от ТЗ срещу изпълнителен директор и член на СД на АД за претърпени имуществени вреди от същото дружество с оглед прилагането на чл. 237 ал. 2 от ТЗ при наличието на обстоятелствата по чл. 221 т. 10 във връзка с чл. 240 ал. 3 от ТЗ за освобождаване от отговорност за процесния период на ответника като член на СД на АД, при условие, че протоколите на ОСА на АД, с което ответникът е освободен от отговорност не са отменени.

Против жалбата в срока по чл. 287 ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от[Фирма 1], чрез процесуални пълномощници, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, излага се и становище за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалвания краен резултат, съставът на въззивния съд, след преценка на събраните по делото доказателства, особено гласните такива, е приел следното:

Несъмнено ищецът е акционер с повече от 10 %-но капиталово участие във[Фирма 2], а ответникът е изпълнителен директор и член на СД в периода 2014-2015 г. В качеството му на управленски орган ответникът е организирал и ръководел ушиването на дрехи от отпадъчен материал, както и други, като е възложил тази дейност на работничките Е. и И., които работели отделно от останалите. Изработвали дрехи, които не били от цялостния производствен процес на[Фирма 2] и без лого на фирмата. Вземали готови дрехи, въз основа на тях правели кройки и ушивали нови от други парчета плат. П. се разпореждал с готовата продукция, която била откарвана в Пещера и Пловдив. Този процес продължил от края на 2014 г. до средата на 2015 г. Дейността се прекратила, когато за нея се разчуло.

Според устава на[Фирма 2], съветът на директорите определя търговската политика на дружеството, дава оперативни разпореждания на изпълнителното звено на дружеството и го контролира, изпълнява правомощията, дадени му от общото събрание. Изпълнителният директор изпълнява търговската политика и ръководи оперативно дружеството. Съгласно чл. 237 ал. 2 ТЗ, изпълнението на тези функции следва да се осъществява с грижата на добрия търговец, в интерес на дружеството и всички акционери. Така в правомощията на ответника е било вземането на решение за двете работнички относно изпълняваните от тях трудови функции, като съдът е приел, че в този случай поведението на ответника не е съответствало на изискванията на посочената разпоредба, т. к. цялата дейност във връзка с организацията и работата на звеното, в което са шиели Е. и И., не отговаря на задълженията му според устава и закона. В същото време работничките са били в трудовоправни отношения с[Фирма 2] и са получавали трудово възнаграждение, макар да не са произвеждали дрехи за дружеството, с малки изключения, когато са помагали при нужда. Със заплащането на трудово възнаграждение и осигуровки от страна на дружеството, без същите да работят за него, дружеството е ощетено от изпълнителния директор. Съдът е намерил, че е налице необорена презумпция относно вината на ответника, както и причинна връзка между поведението му и вредата, с което е приел фактическият състав на чл. 240а ТЗ за осъществен.

Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.

За да е налице общото селективно основание по чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, касаторът следва в изложението си по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК ясно и точно да формулира правен въпрос от значение за конкретното дело - включен в предмета на спора, разрешен от въззивния съд и обусловил постановения от него краен резултат, но не и правилността на решението, с оглед конкретните факти по делото - последната е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. Липсва идентичност между основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 ГПК и касационните основания по чл. 281 т. 3 ГПК, като разликата между двете следва да бъде съобразена и проведена от страните при предприемане на обжалването. Касационният съд няма правомощия сам да извежда значимия правен въпрос от съдържанието на жалбата и/или изложението, а може само да го уточни или преформулира. Едва при удовлетворяване по този начин на общия селективен критерий за достъп до касация, подлежат на изследване допълнителните такива по чл. 280 ал. 1 т. т. 1-3 ГПК, поддържани от касатора, доколкото общите и допълнителните условия за допускане на касационно обжалване трябва да съществуват кумулативно. В този смисъл са задължителните указания, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, относно приложението на чл. 280 ал. 1 ГПК.

В случая посочените предпоставки не се установяват по делото.

Видно от мотивите на съдебния акт поставеният въпрос не е обсъждан във въззивното решение и не е обусловил решаващата правна воля на съда, поради което няма нужното според закона значение за изхода от спора по конкретното дело. Нещо повече, подобен спор изобщо не е бил въведен от ответника в предмета на делото пред първата инстанция. Освен това, така формулиран въпросът евентуално би бил относим съм правилността на изводите на съда /ако такива бяха формирани/, относно това, дали ответникът може да носи отговорност при посочените обстоятелства, която преценка по начало стои извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. На последно място, дори въпросът да има значение за решаването на делото и да бъде обобщен и преформулиран от касационния съд, то липсва каквато и да било обосновка за посоченото от касатора допълнително основание за селектиране на жалбата по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, което да бъде преценено от ВКС, съобразно указанията на цитираното ТР № 1/2009 г., т. 4.

Позоваването на основанието по чл. 280 ал. 2 пр. 3 ГПК също е бланкетно направено, като от мотивите на обжалваното въззивно решение не се констатира очевидна неправилност на атакувания съдебен акт по смисъла на горната норма – липсва превратно прилагане на закона /в неговия обратен смисъл/ от страна на съда или грубо нарушение на правилата на формалната логика, допуснато при постановяването му.

Съобразно изхода при настоящото обжалване, в полза на ответника по касация следва да бъдат присъдени сторените за защитата му разноски, в размер на 415 лв., представляващи договорено и заплатено адвокатско възнаграждение за един адвокат.

Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 359 от 29.11.2019 г. по в. т. д. № 458/2019 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив в обжалваната му част.

ОСЪЖДА Н. Г. П. от [населено място] с ЕГН [ЕГН] да заплати на[Фирма 1] с ЕИК[ЕИК] сумата 415 лв. – съдебно-деловодни разноски за касационната инстанция.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: